Продрум Димов

Това се е постарал да направи, при това твърде успешно и добронамерено, известният наш поет и белeтрист Димитър Златев от Чепеларе в документално-мемоарната си повест „За да пребъдеш в гранита…”, предложена на читателската ни общественост през 2019 година от издателство Интелексперт-94″ - Пловдив.

Името на този талантлив български автор навлиза сравнително късно в света на родната ни изящна словесност, едва в началото на 90-те години, но за сметка на това с впечатляващи творби в областта на българската поезия и белетристика.

С това си заглавие „Да пребъдеш в гранита…” Димитър Златев показа, че неговият творчески плуг може да оре с подчертан професионален хъс и нивата на документалистиката ни.

И обект на творческото му полезрение е легендарният партизански командир от антифашистката борба - Дичо Петров.

Страниците на това заглавие ни убеждават, че авторът е живял десетилетия наред с всеотдайния, дръзновен и съдържателен житейски път на своя герой, като особено го вълнувала неговата героична саможертва в името на борбата за свобода и социална справедливост.

А живеем в объркано време, което безразсъдно зачерква антифашистката съпротива и скверни безцеремонно нейните светли имена и отрича тяхното високо място в най-новата ни история.

Нещо повече - натрапва ни се нова антихуманна ценностна система, която обрича обществото ни на нравствена деградация, на недопустима низост и морално падение.

Именно тази необуздаема уродливост на днешна капиталистическа България е заставила писателя да застане пред белия лист, за да ни върне към низвергнатите ни изконни национални нравствени ценности.

И за да възкреси рядко обаятелния образ на Дичо Петров, във възможно по-голяма всеобхватност и за да се добере до желаната релефност и пълнота на завидните му високи морални измерения на неговата изключително атрактивна личност, авторът дълго време е общувал с конкретни документи, спомени на негови съвременници, сподвижници, публикации в периодиката ни, материали от едноименната къща в родното му село Проглед.

И дава воля на неспокойното си перо, подкрепено от безспорно дарование и натрупана богата фактология, обмисляна и съпреживявана в течение на години.

Още от първата страница имаме усещането, че в това четиво ни повежда професионално зрял белетрист, макар че в цялостното повествование чувстваме присъствието на изискания документалист.

Авторът от конкретна случка не тръгва да пренася в обичайната суха биография, а ни потапя в отделни преживявания на бедното пастирче от родопското село Проглед, в родолюбивата му семейна среда,която умее да цени сродяването на момчето с книгата.

Затова и семейството, без да е превъзмогнало неумолимата оскъдица и сиромашия, го изпраща чак в Шумен, където с най-близкия му приятел от селото, Митьо Таков, се записват да учат в тамошното Средно педагогическо училище, в което таксите са най-поносими за бедни ученици.

Скоро и двамата, както свидетелства разказвачът, се оказват сред най-активните членове на РМС. И тази нова среда трасира окончателно неговата житейска траектория.

В случая неоценимо е въздействието върху младия гимназист на Ботевата поезия и подвиг, докосването му до произведения на Вазов, Яворов, а също така и до книги на Горки, Фьодор Гладков, Шолохов и други съветски автори, успели да се промъкнат през иглените уши на тогавашната цензура.

След като ни запознава със солидната политическа и професионална школовка на бъдещия млад учител, разказът ни пренася сред първите му ученици от с. Сакаловци, Смолянско, където отдава цялото си младежко сърце на обичта си към своите малки възпитаници и техните родители.

За жалост не закъснява и голямото незаслужено огорчение от споходилото го съкращение и се налага да работи известно време като гатерист със своя баща в родното си място.

Не след дълго му се усмихва отново щастието - назначаването му за главен учител в с. Сърница, където е заставен да обучава слети класове.

Но съдбата в началото на 1940 година го разделя завинаги от любимата му професия - неочаквано е мобилизиран и изпратен в школата за запасни офицери - Княжево, с което започва пожизненото му битие под пагон.

Където и да отиде, той се откроява със завидната си нравствена култура, обич и внимание към околните, като остава верен на себе си, посвещавайки се всецяло на борбата на народа ни за социални правдини.

Повеждайки ни из неспокойните житейски лабиринти на този рядко красив момък от Родопите, Димитър Златев нахвърля и няколко бегли щрихи от краткия личен живот на своя герой. Младостта си има своите романтични незабравими съдбоносни потребности.

През 1941 година младият курсант е вече фелдфебел и е изпратен на стаж в Сливен, където среща и първата си голяма любов, запознавайки се с младата красива учителка Надя. За съжаление скоро е удостоен с първия офицерски чин - подпоручик и е лашкан из различни военни поделения.

Пламналата интимна връзка се поддържа с горещи любовни писма и всичко приключва с една изключително трогателна среща в Пловдив.

Назначен вече за командир на граничен поучастък 15 в с. Конско, Македония, е изпратен служебно в София и на връщане през Пловдив се среща развълнуван с любимата си, която учителства в Поморийския край.

В съзнанието на читателя възкръсват сюблимни мигове на едно голямо интимно приятелство. Младият левент, в разкошна офицерска униформа изповядва пред любимата си, че му предстои да се включи в нелегалната борба и го очаква път, рискован, с много неизвестни, които излагат на опасност живота му.

Тя го гледа смутена, трепереща от ужас, като си помисли, че се разделят и с него може да се случи непоправимото и никога няма да го види вече. Не е в състояние да понесе тази раздяла и настоява да го последва в Балкана.

Приятелят й съзнава дълбоко в себе си съдбовната отговорност, която поема, няма право да жертва и нейния млад живот, отхвърля категорично упоритата й неотстъпчивост. Предаността към делото, на което се е обрекъл, съвестта, не му дават право да посяга и излага на сигурен риск бъдещето й.

Тежки, трудно поносими мигове, които приключват с една прощална сетна прегръдка и пареща целувка, удавени в сълзи. Това е и последната им среща на живо…

След нея думата имат само няколко вълнуващи писма, наситени с много обич, болка и нестихваща надежда за щастлива среща след победата.

И увлечен сетне по трескава подготовка на поверената му военна част за минаване в нелегалност, младият подпоручик върви в мислите си редом с незаменимата си приятелка: А когато тръгва по примера на своя любим кумир - великия Ботев пише:

„Мила Надичка!
Времето лети и не чака никого. Какво представлява един единствен човек в безбрежния океан, в днешните борби и страдания! Целува те горещо и сладко за последен път в зората на свободата винаги любящият те Дичо.”

Колко много ни напомня „Мила ми венето, Димитре и Иванке…” от легендарното Ботево прощално писмо. Или пък „Аз паднах, друг ще ме смени и толкоз. Какво тук значи някаква си личност” на големия Вапцаров.

Но до тези дълбоко изстрадани прощални редове, както ни разказва и авторът, се е извървил тежък и напрегнат низ от претоварени дни и нощи безсънни. Командирът е твърдо решен целият личен състав на поверения му подучастък да поеме към Балкана с пълно бойно снаряжение.

Но от 65-те млади момци във военна униформа само 17 са членове на РМС. Как да се убедят и останалите, че трябва да се простят с топите помещения, сигурния си живот и да се изложат на студ, глад, смъртоносни куршумени крясъци. Отвсякъде ги дебне смъртта. За какво да жертват младия си живот!…

Пишейки тези драматични страници, Димитър Златев вниква дълбоко в наелектризираната атмосфера, проявявайки се като истински сърцевед, особено когато ни докосва до непоколебимостта на младия офицер от Проглед - любимец на всички, и неукротимото колебание на част от неговите момчета.

Командирът и неколцина от най-близките му съмишленици се впускат в сериозна разяснителна работа, изтъквайки необходимостта от час по-скорошното съпричастие в неизбежния изгрев на свободата.

А нейните зари проблясват вече от север, разпалвани от звездочелите бойци на Червената армия, разгромяваща отстъпващите немски пълчища.

Пред погледа на читателите оживява и образът на Боян Българанов - представителят на ЦК на БРП/к/, който пристига, за да поздрави командира и униформените му съучастници в борбата против фашизма.

И страхът е принуден да отстъпи пред великата освободителна идея. Може би всички са обладани от мисълта, че човек пътува от раждането си към смъртта и няма по-възвишено от това да я посрещнем по най-достоен начин.

Ето го и решителният 15 декември 1943 година, всички са готови за път, натоварен с много непредвидими рискове, опасности и неизвестности. Конете и те послушно поемат трудния необичаен и безкраен поход, понесли всичкото налично съдържание от хранителни запаси.

А бъдещите униформени „шумкари”, с пълни раници, нарамили карабини, с картечници и боеприпаси поемат след своя командир, за да останат в историята като прославения войнишки батальон „Христо Ботев”, влял се в партизанското движение.

Кръстник на новата бойна единица е техният всеуважаван подпоручик, който неизменно върви по своя житейски път с творчеството и уникалния пример на първородния син на даскал Ботьо Петков от Калофер.

И от този момент те ще запишат с мъжество и кръв едни от най-драматичните и героични страници в летописа на антифашистката ни борба с прозвището „ботевци” на легендарния Дичо Петров. Бойният им дух се калява в 24 сражения с врага.

Връщайки ни към първите нелегални дни на ботевци и разказвайки с нескрит пиетет за онези съдбоносни събития, Димитър Златев ни убеждава в летописния си талант, напомнящ дарованието на Захари Стоянов и неговите забележителни „Записки по българските въстания”.

Вълнуващи са преживяванията на първите организирани униформени партизани, застанали твърдо зад своя командир. Още в началото те взаимодействат с въоръжените си събратя от Югославия и Гърция в общата борба против хитлерофашистките окупатори и техните продажни помагачи на Балканите.

Авторът съзнателно избирателно насочва вниманието ни към върхови моменти в сюжетното разгръщане на документалното си четиво.

Паметни са митовете, когато в с. Фушани, Гърция, ботевци начело със своя командир, строени заедно с гръцка и македонска чета полагат клетва за вярност в името на поробените от фашизма балкански народи.

Пламенните клетвени слова на новите борци за народна свобода прозвучават пред ръководните официални лица Светозар Вукманович - Темпо - представител на Върховния щаб на югославската съпротива, Боян Българанов - ръководител от БРП/к/, Апостолски и Узеновски - членове на Главния щаб на македонската народоосвободителна войска.

Не остава извън творческото полезрение на Димитър Златев и мълниеносната тревога, която разтърсва зашеметяващо военния щаб в Гевгели и висшите чинове от Министерството на войната в столицата, обсебени от стряскащото бягство на войници при бандитстващите „шумкари” в гората.

Вдигнати са веднага и хвърлени многобройна войска и полиция по петите на „изменниците” на отечеството.

А през това време воините на Дичо Петров участват в успешни бойни акции, преодолявайки нескончаем низ от изпитания по време на тежки изтощителни преходи из македонските планини.

Довчерашните прилични войници каляват воля и характер, понасяйки мъжествено суровите и жестоки предизвикателства на вилнеещата безмилостна зима, преследвани от дебнещия ги враг.

Не закъсняват и указанията на Георги Димитров от Москва, който приветства възторжено подвига и себеотрицанието на ботевци, като ги насочва незабавно да пренасочат бойните си действия под българско небе, където „наши и чужди хитлеристи газят ботевска земя”.

Тази директива е последвана от дълги и съсипващи придвижвания в убийствените условия на свирепата зима в началото на 1944 година, за да се домъкнат със сетни, изчерпани вече физически сили до Беласица.

Планината по това време е потънала в дълбоки и непроходими преспи, брулена от ледени януарски ветрове. До долу, в замръзналото и безчувствено Петричко поле врагът е настръхнал, слухти, готов всеки момент да се нахвърли зверски и да се разправи с комунистическите „разбойници”, дръзнали да бунтуват народа срещу законната власт на Негово величество.

Но връщане назад няма, трябва да се върви смело напред. Партизанската верига, смазана от умора, глад, притисната от озлобен студ, върви, среща по пътя си подкрепа от страна на изпадналия ни в беда народ, но неведнъж влиза в неравен бой с въоръжения до зъби противник.

Падат и първите свидни жертви, но командирът е редом с другарите си, стараейки се да поддържа техния боен дух. Минават и през дружелюбни села, които ги подкрепят.

Самочувствието им се покачва още повече, когато с тях тръгват и Владо Тричков, натрупал боен опит от Испанската Гражданска война, Йорданка Чанкова - авторитетен ръководител на РМС и други авторитетни верни съидейници.

Колоната прекосява планински била, пълноводни реки като Искър и от запад нагазват в потъналата в замръзнал, хлъзгав сняг на Стара Планина.

Капнали от глад и умора, насочвани от водачи, които се оказват предатели, стигат до гористото подножие, над с. Батулия.

Изнемощели от безсъница, на 22 май 1944 година рухват за кратък отдих и заспиват, без да подозират, че са обкръжени от многобройна и кръвожадна войска и жандармерия.

Скоро небето се раздира от зловещата песен на ревнали за безпощадно отмъщение карабини, картечници и бомби. А над главите им, замаяни, кръжат самолети, хукнали и те да изсипват своето коварство върху беззащитните врагове на фашисткото мракобесие. Настъпват страшни героични и трагични минути.

И за да покаже колко е потресаваща Батулийската битка, авторът ни връща към спомените на Коста Чекаларов:

„Върху нас - пише той , беше изсипано толкова желязо, че от пръстта и чакъла, вдигнати от земята, от листата на дърветата и от праха човек нищо не виждаше.”

Отвсякъде връхлита смъртта и коси безпощадно безпомощните люде на земята. „От нийде погледът надежда не види.”

Димитър Златев отразява съчувствено, настръхнал невероятно, от ужаса на тая недопустима кръвопролитна драма, в която самозабравили се, безразсъдни българи избиват като кучета свои свободолюбиви сънародници.

„И все пак, пише той, командирът Дичо Петров пръв се окопитва. С трима картечари изскачат от шумака и откриват остро прицелен огън по нападателите. Това ги стъписва и дава възможност на партизаните да започнат бързо изтегляне нагоре и нагоре по реката. Но огънят му привлича вниманието на врага. За броени минути тримата картечари падат простреляни. Тогава зад „дектерьовката” застава Дичо. Освен талантлив офицер, той е и отличен картечар: жандармеристите се мятат пред него, падат, бягат, залягат. Притичващият към него политкомисар Никола Тончев го вижда, че се изправя иззад прикритието и вика за пробив: Напред, другари!… - Ала това са последните му думи.”

На полесражението остават освен командирът и още седмина негови другари. Останалите, както свидетелства авторът, се пръскат на групи, водят неравни престрелки с последващия ги противник. Някои обаче са пленени и разстреляни.

Голяма част от батальона оцеляват и се приобщават към други партизански части и продължават да се борят и отмъщават за своя командир и загиналите им другари.

Така секва животът на големия българин от Родопите - Дичо Петров, произведен посмъртно още преди изгрева на свободата в чин полковник.

От ранното си детство до героичния залез на борбата за истинска свобода и социална справедливост, той възкръсва завинаги в гранитния монумент в родния си край с внушителен ръст, с мъжествена гръд и гордо вдигнато чело за достойно изпълнения дълг пред днешните и идни български поколения.

Тази книга на Димитър Златев наистина звучи доста актуално в днешната ни безпътица, защото неговото надарено перо ни връща с това документално издание към изконните ни човешки и национални ценности.

3 декември 2020 г.