ПЪТУВАНЕ
Из „Преди да тръгнеш” (1978)
БЪЛГАРСКО ВРЕМЕ
На Иван Кръстев
І.
Друг вятър изведнъж ни грабва
и ние дълго ще мълчим.
На границата още трябва
часовника си да сверим.
Със час да превъртим стрелките
назад от българския ден,
от моя дом, от планините
и от земята, дето съм роден.
Но мога ли да се размина
със час от бързия й влак,
от розовите й градини,
от черноморския й бряг,
от върховете й големи
и хората на моя град,
деня да меря с друго време,
от всичко да съм с час назад?
Часовника си не сверявам!
От гордост и възторг обзет,
вървя през чуждата държава
с един час - български - напред.
ІІ.
Приижда мирис на косено
сено и прецъфтяла ръж.
И тук водата е родена
от плакал над полето дъжд.
И хората, денят спокоен
пак същите са и не са.
Родината, земята моя,
не е под тия небеса.
Не е оная катедрала
и загребския дълъг влак,
брега, реката полудяла,
върха през лятото без сняг.
Не е в усмивка и във поздрав,
в грижовно майчино лице.
И няма казанлъшка роза
да стопли моето сърце.
А тука планините сини
до рамото ми са на ръст…
За мене никоя чужбина
не струва шепа наша пръст.
ВЪРХОВЕ
Мойте дни са дълбоки и ясни,
мойте дни - между две планини.
Вдигна поглед - наляво, надясно -
върхове, висини.
Даже камък под тия простори
се е вдигнал за свобода.
Аз привикнах да гледам нагоре,
дето вият орлите гнезда.
Дето русин и българин падаха
и върхът е червен от кръвта.
Върху тая земя ще изстрадам
несполуките и радостта.
Ще огъвам с дъха си желязо,
в шепа камъка ще строша -
да не бъдат дните ми празни,
педя път - неизминат пеша.
Щом невяра крилете опърли,
щом отстъпя и спра победен,
и последния камък ще хвърли
всеки връх върху мен.
ПЪТУВАНЕ
„Земя като една човешка длан…”
Г. Джагаров
От ланшни снегове варосан,
далечен връх ще заблести,
ливада с мирис сенокосен
край мене ще се завърти.
Ще пее риж мъглижки вятър -
Септември, кървав листопад…
И ще изгреят в тъмнината
миньорски лампи в Шешкинград.
И Трявна,
Търново,
Твърдица
ще звъннат с ясни имена.
Жени с еленови зеници,
мъже с широки рамена
в мен ще оставят звук и слово
и ще отминат настрани.
Зад оня хълм - простори нови
и непознати светлини…
Век да пътувам даже, няма
да бъде пътят извървян
през тази древна и голяма
земя като човешка длан.
АНАХРОНИЗЪМ
С коли и самолети тича
векът в обезумял копнеж.
Аз, с цялата си архаичност,
през този свят се движа пеш.
До хората да бъда близо,
по тях да меря своя ръст,
от гневни пътища пронизан,
да вярвам в искрената пръст.
От стъпките ми подпечатан
да бъде всеки минал ден,
не аз, не аз покрай земята,
а тя да се върти край мен.
О, моя неизбежна участ,
какъвто край да ми дадеш,
пази ме да не се отуча
да ходя по земята пеш.
ПЪТ
В моя делник и мъчен, и хубав,
от надежди и грижи прелял,
аз не питам какво съм загубил,
а какво на живота съм дал.
Дали взех от студения кремък
за огнището бяла искра
и поникна ли живото семе,
на рида зашумя ли гора?
И преведох ли пътя по моста,
да не гази в дълбока река?
И луна ли, звезда ли докоснах,
срещу слънцето вдигнал ръка?
Питам себе си - даже в сълзата
дали няма прикрита лъжа…
С тръпни устни докосвам земята,
преди пътя си да продължа.
СТИХОВЕ ЗА МОЯ ГРАД
„Както почна живота ми,
нека да свърши така.”
Ана Ахматова
І.
Грее светла добра месечина
в тоя градски висок небосвод.
Тук не почна, но тук ще премине
моят селски объркан живот.
Свещ не паля над спомен погребан!
Сам аз свърнах от пътя встрани.
Може би на града съм потребен,
на големите негови дни.
В тоя град - пред Балкана изправен,
с потно чело, мъжествен и тих.
Тук, запретнал до лакет ръкави,
своя роза и аз посадих.
И животът ми, както започна,
нека тъй занапред продължи.
А земята ще каже най-точно
кой на своето място тежи.
ІІ.
Животът с прашните си коловози
по трудна орбита ще ме върти.
Една червена ранобудна роза
сред моя делник ще цъфти.
Спокойно пътят ми не ще премине -
най-хубавата роза е с бодли.
И вярата в приятел ще изстине,
и мъка по жена ще преболи.
Друг избор нямам. Тука ще остана
и в прокълнатите си часове -
в града на розите и до Балкана
със най-високите му върхове.
Те още имат камъни за този
незван, прекрачил родния ми праг.
Ах, моя долина с червена роза
и хоризонт със чист и стръмен бряг!
Ръката може утре уморена
да изтърве писалката сама…
Но българинът пада на колене,
за да целуне своята земя.
