Продрум Димов

Това е най-новата книга на Боян Ангелов, която предложи съвсем наскоро на читателите ни столичното издателство „Богиана”. Името на този забележителен наш поет и публицист си е завоювало престижно присъствие не само в литературните ни среди, но и сред целокупната ни общественост с невероятното му дарование., културна ерудиция и ревностно съпричастие в парливите проблеми на напрегнатото ни духовно и социално-икономическо съвремие.
Без да се абстрахира от високите градуси на днешния разрушителен ден, Боян Ангелов, макар и с цената на немалко творчески безсънни нощи, остава верен и не изменя на повелите на талантливото си перо. Да не говорим за присъщото му възрожденско пристрастие към литературното творчество още от гимназиалните му години в родния Панагюрище, когато изкушението го заставя неведнъж да излива младежките си вълнения върху белия лист.
Инак едва ли би събрал кураж, за да прекрачи през 1985 година прага на младежкото издателство, което приема и издава първородната му поетична книга - „И върху ножа - детелина”. А днес зрелият вече поет е оставил зад гърба си цели 29 стойностни заглавия в мерена реч. В поезията, както и в цялостното му творчество, битува неукротимият му интерес към нашето, възрожденското и античното историческо и духовно минало. Не по-малко го вълнуват и социално-икономическите, психологическите сътресения, от които се задъхва днешният ни разрушителен ден.
Силно впечатление правят също така и ненаситните му разходки из Възраждането ни, на което е посветил няколко монографии на върхови исторически личности от родното му място. В същото време е неутолима и жаждата му да броди и анализира философската съкровищница на античния свят.
Обрекъл се всецяло да служи като творец на изящната словесност, Боян Ангелов не престава да следи отблизо тенденциите в генезиса на съвременното ни литературно битие и своите дълбоки аналитични изводи е отразил вече в актуални издания. Такъв характер има съдържанието и на новото му произведение - „Серпентина на битието”. В него авторът е включил свои статии, есета, литературни рецензии и интервюта.
Още в началото грабва вниманието на читателите внушителна статия, в която се извисява гигантския духовен ръст на проф. Марин Дринов, чиято личност авторът откроява с неоценимия принос за разгръщането на Българското Възраждане и в изграждането на младата следосвобожденска България. Тук му е мястото да се отбележи, че Боян Ангелов се възторгва от уникалното родолюбие на професора от Харковския университет, възхищава се от неуморимите му благородни усилия за пробуждането, свободата и възхода на Отечеството ни в една доста обемиста книга и с с много преклонение е сътворил първия най-многообхватен портрет на големия учен и ярък възрожденец от Панагюрище. В случая достойният му потомък се е постарал в рамките на тази статия да разкрие само някои най-съществени щрихи от образа на именития ни предшественик. Затова и статията му, посветена на този пръв многоуважаван български държавник след Освобождението, ни внушава характер по съдържание и обем на добре поднесена студия.
С не по-малък пиетет е подходено при запознаването ни с впечатляващото поведение във всеотдайния път и на Райко Жинзифов. Роденият през 1839г. син на гърчеещ се български учител от гр. Велес, се появява под влияние на своя баща-гръкоман с рождено име Ксенофонт. Постепенно обаче будното българче, напътствано от своя учител в Прилеп Димитър Миладинов, се отвращава от агресивната фанариотска политика на безпрепятствено вилнеещото в Османската империя гръцко духовенство и се сродява безвъзвратно с българщината и високите идеи на възрожденската епоха. Този рязък прелом в живота му се катализира със заминаването му да учи в Русия. Пътят му минава през Одеса, скоро става възпитаник на Херсонската гимназия, където щастливият случай го среща с Георги С. Раковски, а той му помага да се освободи окончателно от пагубната елинистична духовна мода. Големият българин от Котел го избавя от гръцкото име, за да остане завинаги с благозвучното Райко Жинзифов.
Следващите стъпки от изключителното му пребиваване в родината на Дядо Иван ни отвеждат в Москва, където младият българин, жаден за знания и просвета, се записва студент в Историко-филологическия факултет на прочутия Императорски университет. Там под високото московско небе, сърцето и душата му си поемат най-сетне живителната глътка въздух за неговото духовно и интелектуално възмъжаване.
Скоро потъва в благодатните води на руската литература, като особено му допада творчеството на Чернишевски, Писарев, Добролюбов и други влиятелни руски революционни демократи. Решаваща обаче се оказва за него родолюбивата колония от български студенти по онова време в Москва. Сред тях се открояват имената на Любен Каравелов, Марин Дринов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Васил Попович…
В своето доста пристрастно повествование за този знаменит наш възрожденец Боян Ангелов изтъква водещата роля в тази среда на Константин Миладинов, организатор и основоположник на Българската дружина в Москва, останала в отечествената ни история с названието „Братски труд”. А младият студент от Велес, който по това време не само че усърдно чете, но и започва да публикува свои статии в печата, става редактор и на едноименно списание. Последното, макар че излиза само в четири книжки, се превръща в трибуна за изява на възрожденските въжделения на тогавашните ни московски студенти и на техните неудържими стремежи и високи идеи за пробуждане на поробените ни съотечественици за участието им във великото освободително дело.
Именно на тази величава борба Райко Жинзифов посвещава своето родолюбиво българско сърце и пламенно перо. Неслучайно с Нешо Бончев осъждат, заклеймяват и правят достояние на руската общественост кървавите зверски издевателства по време на жестокия погром на Априлското въстание от османските поробители. За жалост, това голямо българско сърце спира да тупти през 1877г., поразено от безпощадна туберкулоза. А неговият толкова преждевременен залез, угаснал в разцвета на младост и сили, вдъхновява и дълбоко вълнува автора, за да му отдели повече страници в книгата си.
В изданието са включени и няколко есета, свързани с кръгли годишнини на ярки имена от развитието на българската литература. И логично и изведен на преден план Иван Вазов, към когото авторът ни връща по повод 170 годишнината от неговото рождение. А първородният син на Минчо Вазов не само че е автор на най-хубавия български роман „Под игото”, но ни е оставил, както е отбелязано в есето, и шедьоври във всички литературни жанрове. Недостижим творец, останал в народната памет като най-всеобичания и признат завинаги като „народен поет”. Боян Ангелов се прекланя пред неговия могъщ талант и сравнява присъствието му в духовната ни съкровищница с колосите в европейската литературна класика, наричайки го българския Гьоте, Сервантес, Юго и т.н. Но ми се струва, че с гордост трябва да отбележим, че никой друг народ по света си няма българския Иван Вазов. Да не говорим за неговото епохално и незаличимо, вечно живо присъствие в народните борби, стремления и страдания, извисили на най-високия пиедестал българския национален дух само с неговата вековечна „Епопея на забравените”. С него прохожда всяко българско детство. Той е неделима, най-същностната част на българщината.
С неустоими симпатии обаче Боян Ангелов е подходил при докосването ни до житейския и творчески свят на Тодор Г. Влайков, напомняйки ни за 155-годишнината от неговото рождение. Този афинитет е продиктуван от лесно обяснимото възрожденско и преди всичко средногорско родеене на Панагюрище с Пирдоп - родното място на писателя - своеобразен родоначалник на народническата линия в литературното ни развитие след Освобождението. В случая обект на особено внимание е сходството в народния бит и народопсихологията, но до голяма степен Боян Ангелов се отнася подчертано уважение към патриархално-идиличните преживявания в средногорското градче, отразени с нестихваща обич в разказите на дядо Влайков. Завършил гимназия в София, учил в Московския университет, където престоява само три години, защото чувства, че неговото място е сред народа, в родината, чиито деца жадува да учи на любов към народа и отечеството. Учител, училищен инспектор, писател, редактор на сп. „Демократичен преглед”, председател на СБП, политик, деец на Радикално-демократическата партия, народен представител, Тодор Влайков се чувства неизменна част от народа си и се старае да се бори и отстоява, доколкото може, народните правдини. Плод на белетристичното му дарование е емблематичната му повест „Дядовата Славчова унука” /1889/, последвана от „Леля Гена”/1890/, „Ратай” /1892/ и други произведения, които са жалони в развитието на родната ни проза. А сборникът „Преживяното”, сътворен когато вече е ослепял в края на живота му, през 1943 г. е завършек на един недоизказан творчески и житейски път.
В есето си „Яворов като вдъхновение” авторът е доста пестелив и нахвърля само някои по-характерни черти от напрегнатия драматичен път на участника в борбите за освобождение на македонските българи от османско робство и от трагичния край през 1914 година на един от най-високите поетични върхове на родината ни.
Последната есеистична творба в изданието е посветена на 90-годишнината от рождението на трагично загиналия ни поет - Пеньо Пенев.
Тези страници са дълбоко съпреживяни от автора, който ни пренася с охота в грейналите светли младежки мечти на синеблузия бригадир от Добромирка, израсъл като талантлив певец на социалистическото строителство. Но скоро „Поетът с ватенката” на Любен Георгиев е принуден да изпие горчивите хапове на разочарованието от хора, гаврещи се с възвишени идеали и „затворили социализма в собствените си уютни апартаменти”. Дори алкохолът не е в състояние да избави автора на забележителната поема „Дни на проверка” от неудържимите огорчения и посяга към спасителния веронал, за да остане завинаги обезсмъртен на монумент в любимия му Димитровград, където не престава да чака по-светли бъднини за изпадналия ни в още по-големи злини изстрадал народ, станал жертва на още по-коварни измамници.
В книгата си Боян Ангелов дава да се разбере, че той не е кабинетен творец и затворен ръководител на огромна част от днешното ни писателство. Наблюдава старателно днешния ни литературен живот, посещава премиери, литературни срещи, пише рецензии, сам често пътува из страната и представя произведения на свои колеги, дава интервюта за състоянието на духовното ни битие днес. Това му дава основание да ни предложи няколко рецензии. Сред тях се открояват оценките му за творби на Иван Гранитски, Пенка Чернева, Петър Андасаров, Костадин Пампов, Атанас Звездинов, Ахмет Емин Атасой.
В стремежа си да обхване необхватния издателски поток, ангажиран и потънал в нелеки служебни задължения и неспирна лична творческа заетост в късните среднощни часове, Боян Ангелов, макар и с риск да претовари колата, намира време за общуване с новоизлизащи заглавия. И обладаващ завидна литературна култура и добре познаващ спецификата на този художествен „занаят”, Боян Ангелов съумява да улавя същностното, значимото, естетически стойностното, ако го има, разбира се, във всяко произведение. И насочвайки вниманието си, изпитва художествена наслада от успешно произведение, не пропуска да го подчертае в рецензиите си, стараейки се винаги да насърчава авторите. Така е постъпил и в тези отзиви. Пътувайки из творбите на Иван Гранитски - „Стрелата на времето”, „Зазоряване” и „Атлантида” анализаторът усеща, че се докосва до творец, притежаващ дълбока аналитична мисъл, умение да вниква в художествено-естетическата и психологическа същност на поднасяната ни образна система и творчески търсения. Да не говорим за изискания стилно-езиков изказ на този водещ наш литературовед и писател.
Аналогично е подходил и при съприкосновението му до новото издание на Пенка Чернева - „Любовен роман”. Тази даровита наша белетристка не се отличава с впечатляваща продуктивност, но е твърде прецизна и атрактивна с оригиналните си интригуващи творчески хрумвания в тематично-сюжетен аспект. А това я нарежда сред интересните ни, търсени и високо ценени разказвачи. Творчеството й е твърде въздействащо, което го забелязва и Боян Ангелов. „Затрогваща топлота - пише той - извира от словата й, с които съгражда своята белетристика. Разказите й са част от нашата съвест, свързани със стремежа ни да моделираме времето така, че да бъде поносимо и добива все по-човешки облик.”
А когато ни прави съпричастни с поетичния свят на Петър Андасаров, макар и частично показан в стихосбирката му „Безсмъртничета”, чустваме рядкото удовлетворение, което изпитва от силния емоционален полъх на поетичното му слово и неговата крещяща актуалност. „Тази книга - заключава авторът във финалните си думи на рецензията - ни дарява човешка състрадателност, от която неистово се нуждаем.”
Твърде лаконичен като съдържание изглежда отзивът му за размислите на все още малко известния, но задълбочен и ерудиран изследовател и мислител Костадин Пампов от Пазарджик, онасловени „В търсене на философския камък”. За сметка на това обаче авторът намира това издание за категоричен успех, книгата му „ще обогати неговия образ на изследовател, белетрист и мислител”.
Определено ласкави са впечатленията му от поредното заглавие на Атанас Звездинов - „Заедност”. За него тази стихосбирка, наподобяваща мъдрата книга на живота и носеща багрите на чудесна поезия, одухотворена от неугасващи и незаличими внушения за силата, дадена ни от чудотворни извори, които са прераснали в благодатни реки.
Като не по-малко значима Боян Ангелов окачествява книгата и на Ахмет Емин Атахой „Задъхани слова”. Стихосбирката, според него, е несъмнен успех за своя автор, но тя е и неопровержим принос в съвременната ни лирика, която разширява границите на своята изумителна неподражаемост.”
Съдържанието на книгата се изчерпва с няколко актуални интервюта, които отразяват несекващите безпокойства на автора за незавидното състояние на днешния ни национален литературен и духовен живот.
Тези „Серпентини на битието” на Боян Ангелов са безспорен принос в родната ни литературна история.

19 декември 2020 г.