Симеон Хаджикосев

С Иван Енчев се запознах в Хасково, красивият южен град, обаял завинаги поета, роден в полите на Балкана. По-късно случаят ме срещна и със стиховете му, станах рецензент на неговия ръкопис, първият екземпляр от който все още беше в чекмеджетата на издателство „Народна младеж”.

Сега, когато първата стихосбирка на Иван Енчев „Хубав ден се случи” /Издателство „Народна младеж”, София, 1977. Редактори Салис Таджер и Емил Рупел. Художник Иван Стоилов/ е вече литературен факт, искрено се радвам, че окуражителните думи, казани от мене за младия поет, не са били хвърлени на вятъра.

Но двойно повече ме радва, че критичните ми бележки са били възприети от поета, много очебийни грапавини и частични несполуки са били избегнати. А това без съмнение свидетелства за самовзискателност…

В стихосбирката на Иван Енчев няма ясно изразена тематична доминанта. Според мене това е нейно предимство, а не недостатък. Тематичните стихосбирки винаги ме държат нащрек с известна преднамереност. Предпочитам жанрово-тематичното разнообразие. Откриваме го и в „Хубав ден се случи”.

В началото са поместени няколко стихотворения, които бихме могли да отнесем към работническата тематика, макар че идейно-тематичният им диапазон е по-сложен.

В него се откроява снажният силует на новите квартали в големия град, приютили хиляди съдби, раздвоени между удобствата на съвременния урбанизъм и болката на прекършения селски корен.

Тези стихотворения на Енчев съдържат по-големи обобщения и поради това и образите и картините в тях са щрихирани сумарно. Понякога обаче това прави опасността от появата на лирически клишета съвсем реална, но общо взето поетът се задържа при точния и непреднамерен поетически рисунък.

В последния куплет на стихотворението „Нещо светло ще се сбъдне” Ив. Енчев е успял да достигне до свежа образна метафора, която е сполучлив детайл в обобщения образ на миньора:

Когато се завърнат тук,
под мишците им каските
на хлябове ще заприличат.
И топлина ще лъхне.
И не салюти -
с чушки люти ще ги чакат масите
за сладък обед…
Нещо светло ще се сбъдне.

Сполучливо е метафоричното уподобяване на миньорските каски на хлябове, оригинален е стилистичният ефект на антитезата „салюти - чушки люти” и само последният полустих се вклинява неуместно в свежата картина с трафарентната си похабеност.

Стихотворения като „Детайл”, „Понеделник”, „Свечеряване” и др. свидетелстват, че Иван Енчев има усет към специфичната проблематика на градските трудови делници.

По-определена творческа сполука откриваме обаче в стихотворенията, в които спомен, асоциация и природна картина са сплавени в едно.

В стихотворението „Кълбото” обратното превъртане на сезоните в съзнанието на лирическия герой е уподобено на накълбяването на преждата от майка му в далечните детски години.

Свободния стих звучи уверено в това стихотворение, а оригиналните образни и звуково-евфонични решения намекват за бъдещите възможности на поета.

Масираното звучене на експлозивната съгласна „т” в стиха „тесен, отесан от троскота двор” внушава и звуково физическите усилия при вършитбата, допълнени уместно чрез следващия стих: „нахапан от зъби на гладна диканя” с оригиналното олицетворение на старовремешната диканя.

В „Тихата следа” и „Равновесие” поетът показва вярно чувство за пейзажен детайл. В „Равновесие” пародийно-шеговитите акценти са умело уравновесени в последния куплет. В първите два стиха ни пресреща комизмът на носената на пръст пръчка, но в последния идва алюзивната поанта, която сама по себе си е поетическа находка - „тревата бе с балкански ръст“.

Най-често пейзажното у Иван Енчев не е самоцелно. То е съставка от едно по-сложно внушение, което разтваря зад привидността на картината хоризонти на една идея-обобщение /„Облак”, „В Жеравна”/. Стихотворението „Хубав ден се случи”, дало заглавието на книгата, започва с великолепна пейзажна картина:

На хоризонта аленеят вечерни дървета -
през клоните им облаци се стичат.
Залязват есенните птици зад полето.
Приижда тишина и лай на ялова лисица.

Въздействен е асонансът „стичат - лисица”, както и наглед парадоксалното „прижда тишина и лай на ялова лисица”, подчертаващо още по-добре лая на самотния звяр. Може само да се съжалява, че директността, с която е поднесена поетическата идея /„Сега вселената е по-богата!”/ - радостта на ловеца, че не е улучил срещнатото зайче, е принизила първоначалното впечатление…

Рецензирането на всяка първа книга е не само преценка за постигнатото от младия творец, но и своеобразна прогноза за бъдещото му развитие.

Ако критикът го разхвали, а той не издаде втора книга, значи е заблудил и критиката, и себе си. Лично аз искрено вярвам в поетическия дар на Иван Енчев и във възможностите му за по-нататъшно творческо развитие.

Дано бъдещето не ме опровергае!

1977