Йонка Найденова

Иванка Павлова. Между да и не. Стихотворения. ИК “Стигмати”, София, 2006, 128 с.

Иванка Павлова е поетеса, която ни покорява с таланта си да пресъздава непосредствено, с живо и честно чувство, с респектираща естественост обикновените неща в живота.

На нея й са чужди показността и бароковите украшателства, ефектните жестове, които ни стъписват със своята чудатост и красивост.

Новата й книга “Между да и не” е всъщност едно правдиво повторение на собствения жизнен опит, реализирано като изповед, на която вярваме. Голяма е ролята на предметния детайл, който прави чувството конкретно, изпълва го със звуци и багри от земята.

Поетесата обикновено сюжетира хода на преживяването, движи се по стъпките на спомена, залага на отсеняването на отделните вътрешни състояния и техните външни знаци.

В това отношение се откроява и техниката на пейзажното изкуство. Павлова носи поезията дълбоко в душата си. Ранима, одухотворена, самовзискателна, тя намира пристан в изкуството, формира свое пространство, за да го отстоява, за да бъде себе си, като потопи своята личност в света.

Стихосбирката “Между да и не” (2006) се появи след дълго, плодотворно мълчание и по случай юбилея на Иванка Павлова.

Книгата, побрала собственото й творчество - в чудесното оформление на издателство “Стигмати” - разкрива как органично поетесата е израствала през годините, потвърждавайки възходящото си творческо развитие.

Поетесата Иванка Павлова е откритие на издателство “Народна младеж”, което през 1979 г. включва нейни стихове в представителната дебютна стихосбирка “Петима млади поети”.

През тези години, а и по-късно тя публикува в периодиката творби, свидетелство за автентична, жизнено-истинска поезия.

Междувременно превежда - най-вече руски и унгарски поети. Работи като учителка и редакторка, после и като хонорувана преподавателка към специалността “Унгарска филология” в Софийския университет.

“Между да и не” допълва портрета й на поетеса - изразителка на чистата българска душевност, но и отворена за модерното светоусещане на днешната жена: избор между алтернативи - любови, раздели и майчина всеотдайност; пиетет пред природата и природното битие; носталгия по патриархалния бит и нрави; усещане за откъснатост от наследените съзвучия и стремежи за завръщане в лоното на може би идеализи-раното минало.

Онова, което ни завладява в стихосбирката “Между да и не”, са истинността и простотата на преживяването, дълбоката, но овладяна чувствителност, в които човешките ни делници засияват като малки слънца на доброто и щастието.

В тези стихове присъстват и домът, и родителите, и оживелите сенки в дядовата стая, и перуниките около княжевската къща, и селският корен с огнището и овошките, с лозницата и хамбара. С онези прости неща, които правят живота неповторим, поредица от преживени мигове, в които се отразява благородната осанка на една жена, надмогваща страданието.

В “Откритие” поетесата споделя:

Мигът - посланик на доброто,
нечакано прониква в нас
и полумрака на живота
обагря в мека светлина.

Ако уловиш мига - внушава Павлова, - ще се сдобиеш с “острото усещане, че живееш“, ще се събуждаш с красотата на едно разсъмване (”слънце изгряващо - лилия алена,/ разпукнала се в мъгла сребриста…” -”Разсъмване”), ще чуеш почукването по “среднощните павета” под надвесената “тежка лунна пендара” (”Нощна миниатюра”) и в същото време ще те лъхне мирисът на тревата окосена (”Повярвай”), ще те упойва мълчанието на рилските езера (”Край рилското езеро Близнака”), ще те залива пяната на “морето многоръко” (”Носталгия по морето”)…

Детството също идва и чезне подобно на мимолетен спомен. Иванка Павлова се опитва да запази детството в себе си и май че успява. Защото тя знае как да се опази от нещата, които могат да “отнемат всичко” и да “стъпчат красотата” (”Пази се от нещата”). Горчиво е съзнанието, че може и да пропуснеш мига:

Толкова пропуснати мигове,
толкова мисли и думи отровни -
в толкова кратък живот.

В лириката на Иванка Павлова откриваме важни за жената теми, защитени отново искрено и с душевна чистота. Такава е темата за любовта като сбъдване, но и като “портрет на една мечта“. Любовта като изтляване на екстаза, но и като прекрасен мираж. И разбира се, като надежда, която кара човека да се провира между “да” и “не”, да върви по пътеките на своя живот (”Между да и не”).

Подобно на други наши поетеси, и Ваня Павлова реди стихове за любовта, без да се интересува дали любовният й порив е намерил отклик у другия. По-важно е самото чувство - силно, спонтанно, спасително, по-важна е “утехата“, че една жена така силно може да обикне (”Къде отиде чувството…”).

Израз на съкровено състояние е изображението на сина, постигнато с много топлота и усещане за всеотдайност. Синът, пораснал в сърцето на майката, е нас-ледникът на рода и родовото гнездо, той е възраждащото се начало на нейното Аз. Пожеланията към него са най-вече да бъде човек, да воюва за своето място в този нелек свят, защото “тук се идва веднъж“. Майчината любов окриля и извисява, вдъхва усещане и за осмисленост.

Едно от стихотворенията, “Безсмъртие”, е посветено на поезията. В орисаната на дълго мълчание същност, в мъчителното дирене на съзвучия  образи се ражда поетът. И Иванка Павлова остава докрай вярна на призванието си.

Авторката е далече от емоционално-приповдигнатия или радостния тон, нейните прозрения са по-скоро горчиви. Тя търси “изстраданото и преживя-ното” (”Покаяние”), благославя страданието, понеже

То дава образ на душата,
на вътрешния поглед хоризонт
и вкус на питието на живота.
(”Благославям страданието”)

Прави впечатление, че в сгъстената композиция на стихосбирката преобладава помъдрялата Иванка Павлова с нейните “есенни години” и укротени емоции, жената, която търси помирение и душевна светлина.

Изпитала болката, надделяла над самотата и грижите, тя възкръсва - “като слънце” - за новия ден, за планината с нейните вечнозелени борове, езера и усещане за вечност, за свободата, в която “от близостта с небето неусетно” “пораства в теб човекът” (”И все пак”). За да призове: “Запази същността си“. И още: “Остани жив до края“.

Зрялата и наситена с равносметка поема “Разместване на пластовете” Иван-ка Павлова завършва така:

Нещо разпъва гръдта ти,
нещо те кара да пееш,
почти забравено, а така познато -
острото усещане, че живееш.

Убедена съм, че стиховете от книгата “Между да и не” - съпротива срещу “неистинските думи” - ги очаква заслужено признание. Пожелавам на Иванка Павлова и в бъдеще да пази “същността” и острото си усещане за живот.

(Прочетено на представянето на книгата в книжарница “Кръг +” на 5 юни 2006 г.)