Панайот Чинков

Няма по-старо нещо от Новата година. Няма друг празник, граждански или черковен, който да се празнува още от най-дълбока древност, от всички народи, по всички меридиани, по един и същ начин, с едни и същи надежди.

Нищо не е могло да измести, да измени, да състари този вечен, този вечно млад празник на надеждата. Напротив, той става всяка година сякаш все по-млад, по-жизнерадостен - този единствен общ за цялото човечество празник.

Този празник с възрастта на надеждата е давал винаги импулс за нов живот, за ново творчество. Той е давал и дава винаги повод да се направи критическа преценка на изминалото, на извършеното, да се намерят грешките, да се потърсят по-правилни пътища, по-добри средства.

Човечеството се подлага доброволно на един странен съд, в който то е едновременно съдия и подсъдим. И странното е, че този съд функционира много добре: подсъдимият, вдъхновен вече от надеждата за по-добри дни, е откровен и признава грешките си; съдията, изпълнен с вяра в добрата звезда на новата година, е снизходителен и с великодушие дава възможност на подсъдимия да се поправи през настъпващата година.

Този тържествен новогодишен съд, когато всички тефтери, веществени и невеществени, стоят разтворени пред съвестта на човечеството, има, може би, най-голям, най-пълен смисъл от всички други празници.

Защото той е весел, жизнерадостен и насърчителен празник, той е празник на добрата воля и на честните намерения, той е празник на младостта, на надеждата и на вечността.

Нека в този ден на вечно подновяващия се живот си пожелаем взаимно и добросърдечно повече щастие и повече успехи през настъпващата година.

Дори без да смятаме за лошо това, което е вече зад гърба ни, нека се стремим към по-големи постижения, към още по-пълна, към още по-възвишена красота.

Защото духовната и веществената красота никога нямат граница.

Прочее, за Новата година - на добър път към по-горното стъпало!

——————————

в. „Литературен час”, г. 2, бр. 16, 1.01.1936 г.