„ЛУНАТА – КЪРВАВО ЛАЛЕ”
Така Валентина Атанасова от Плевен е назовала своята документална книга, посветена на 135 -годишнината от рождението на Никола Вас. Ракитин, предложена наскоро от издателство „Фабер” във Велико Търново на читателите ни.
Името на тази добре известна и талантлива наша авторка навлезе в родното ни литературно пространство в началото на 90-те години, когато се появиха на бял свят и първите й поетични книги - „Неотменима среща” /1991/, „Натежали тайни” и „Мълчанието на тревите” /1992/.
Именно тогава тя подсказа на литературните ни среди за своя неразработен творчески потенциал. И в течение на близо три десетилетия надареното й поетично перо остави зад гърба й 28 зрели рожби на мерената реч.
С появата на това нейно заглавие Валентина Атанасова ни се представя с ново творческо лице - навлиза с хъс, при това твърде сполучливо, и в света на литературната ни история. /Да не забравяме и книгата й „За думите и отвъд тях / 2019 / с рецензии за новоизлезли книги/.
А насочването й към позабравения и маргинализиран до известна степен Никола Ракитин никак не е случайно.
В течение на десетилетия тя е работила като библиотекар и секретар на плевенското читалище „Н. Ракитин”, което й е позволило да заживее завинаги с житейския и творчески свят на този забележителен български лирик.
Авторката е дълбоко развълнувана от неговото ярко приносно присъствие в изящната ни художествена словесност и особено - от осъдителния и незаслужен трагичен финал на житейския му път.
С тази своя творба тя се заема да ни върне към някои върхови страници от житейското и творческо битие на този вдъхновен певец на българската природа и Мизийската равнина.
„Луната - кърваво лале” е издание, което ни напомня с подчертан призивен глас да се върнем към високите художествено-естетически стойности, оставени ни от един даровит творец на поетичното ни слово.
Самата авторка, която е с вроден удивителен пиетет към художественото слово, пламва спонтанно, когато се докосва случайно до стихосбирката му „Лес”, потъва неудържимо в ненаситно съпреживяване с целокупното му творческо дело.
„Заплениха ме неговите стихове, - споделя изумена тя. - Те ми разкриха нова, необятна вселена, пълна с красота и сърце, изпълнено с обич към света - към хора и природа, жадно за съприкосновение, преливащо от милосърдие.”
Този ненадеен емоционален магнетизъм отприщва бента на творческата й енергия, която не я оставя на мира и я потапя безвъзвратно в примамливия свят на поета. При общуването с привлекателните страници на книгата, човек има усещането, че се докосва до едно старателно поднесено документално четиво.
Това се долавя още от първата глава на творбата й, в която съвсем естествено органически съжителстват и взаимно се допълват биографични елементи, съчетани с характерни лирични откоси, изригващи от неукротимата творческа същност на Ракитин.
В това ни убеждава и само това огнено четиристишие от неговите „Размирни години”:
„Навред е огън, навред е сеч.
Навред е смърт, навред е врява -
в сърце ми врязва се кат меч
звънът на кървавата слава.”
Но не това е, разбира се, същностният поетичен натюрел в художествения свят на Ракитин. И не тази минорна обагреност на стиха, макар че тя озвучава доста осезаемо творчеството му, е заставила авторката да тръгне и да се заеме всеотдайно с проследяването и анализирането на житейското му и творческо поведение.
В случая
Валентина Атанасова пристъпва определено селективно, като в лабораторното й умозрение попадат приоритетни компоненти, които най-дълбоко я вълнуват и ориентират в изключително добронамерени авторски търсения.
Неслучайно и в книгата й битуват някои, на пръв поглед, необичайни заглавия: „Щрихи към спомена ми за дъщерята на поета”, „За избирателната памет и за реалността”, „Луната - кърваво лале”, дало името на повествованието, и други, които прибавят значими щрихи към общия портрет на уникалния ни лирик.
Подобаващо внимание в книгата е отделено и на присъствието на Никола Василев Панчев, останал завинаги с поетичния си псевдоним „Ракитин” под стряхата на българското образование.
Едва ли този рядък труженик на родната ни духовност, роден през 1885 г. в ботевградското село Лъджене /дн. Трудовец/ и завършил славянска филология в Софийския университет, е очаквал, че житейският вятър ще го отвее и работи дълги години като учител по литература в Мъжката гимназия и Лозаро-винарското училище на гр. Плевен.
В тази своеобразна столица на Мизия младият Ракитин ще израсне и ще се наложи като ярко име под българското литературно небе, но там ще изживее и ужасните и непоносими огорчения, които ще го отведат до толкова преждевременната му Голгота през 1934 г.
Авторката ни предлага ласкави страници от живота на любимия учител на плевенските гимназисти. Сред тях са Илия Бешков - бъдещият голям художник-график и пламенният певец Сергей Румянцев, загинал от главорезите на Александър Цанков с безследно изчезналите през 1925 година Гео Милев, Христо Ясенов и Йосиф Хербст.
Заслужено място е отделено и на дейността на поета като будител и родолюбец, дръзновен читалищен деятел - учредител и пръв председател през 1925 г. на Окръжния читалищен съюз.
А като творец посещава местното читалище, както свидетелства и повествователката, там не само общува с наличната книжнина, но и пише значителна част от стиховете си.
Намирам обаче за особено важно присъствието в творбата на Валентина Атанасова на главата „Творчеството на Ракитин”.
В нея виждаме един твърде сериозен и задълбочен професионален опит да се вникне и анализира в творческия свят на поета.
Струва ми се, че Никола Ракитин е най-яркото ни поетично име, свързано трайно и завинаги с духовното битие на Плевен.Това го съзнава дълбоко в себе си и авторката. Инак как да си обясним синовното преклонение и обич, с които е сродена и не престава да живее и да ги носи като скъпоценна реликва в своята душевност.
Силно впечатление прави в нейния анализ неоценимия принос на Ракитин за обогатяване на родната ни пейзажна лирика, която е водеща и ни завладява в много от творбите му.
Сродно преклонение пред красотата и обаянието на българската природа откриваме и в поезията на Кирил Христов, Яворов, Пенчо Славейков, Вазов… - изискани майстори на пейзажната лирична словесност.
„Душата на поета - пише авторката - се прекланя, тържествува и пее сред „безкрайния необятен мир”:
„Шир… додето поглед стига,
шир, окъпана в роса.
Тръпне с криле чучулига
ей там - в сини небеса.”
/„Чучулига”/
За отбелязване е, че авторката улавя в много от стиховете преобладаващата минорна тоналност, изразена с подобаващ художествено-естетически инструментариум чрез поведението на природните явления и обществените настроения.
Разхождайки се изпитателно из примамливия му поетичен свят, Валентина Атанасова стига до извода, че Никола Ракитин е засвидетелствал и престижно творческо пребиваване и в сферата на поетичната ни маринистика, което е, разбира се, обект за задълбочено професионално изследване от литературно-критическата ни мисъл.
Изградил се като изключително чувствителен лирик, Ракитин, както отбелязва и неговата прецизна изследователка, не остава чужд в творбите си и към социалните неправди, които съпътстват непрестанно живота му, но особено ненавижда войната като безумие в човешките взаимоотношения.
Затова и авторката високо цени поетовото отвращение от това позорно явление, цитирайки негови гневни стихове:
„Що жертви, дадени нахалост,
що плодове на труд велик,
що сили, хвърлени без жалост,
на прах обърнати за миг!”
/Из „Размирни години”/
Но когато говорим за поетическото дело на Ракитин, пред погледа ни, из паметта извира преди всичко творецът - вдъхновеният певец на природата. „Нейната велика сила и красота, - заключава и авторката, - го правят техен верен обожател докрай. В природата навира смисъл, надежда, упование и жажда за живот.”
За жалост, идват мигове, които угасяват тази толкова потребна жажда за живот, когато и обаятелната ни природа се оказва безсилна да се пребори с хорската уродливост, низост и падение.
Страшна горест ни обзема, когато разказът ни пренася в тези унизителни и срамни подлости в живота. Срещу уважавания поет се повдигат от недобросъвестни и злонамерени люде измислени, долнопробни обвинения, които му приписват в качеството му на директор на военно-историческите музеи в града, злоупотребявал с пари, документи, нещо повече - шпионирал за друга държава.
Последица от тази злостна клеветническа кампания е незабавното му уволнение от заеманата длъжност.
Останал без работа, търси спасение в София, но навсякъде вратите се затварят за него. И понеже „взорът отнийде надежда не види”, дълбоко огорчен и съкрушен, пътувайки за София, на 2 май 1934 г. , се хвърля от влака и загива в тунел № 3, край село Реброво.
Черни, безмилостни мигове, предизвикани от хорското безумие и престъпно чиновническо бездушие, оставили и потопили в безжалостно нещастие безпомощна, млада вдовица и три осиротели, невръстни момичета.
Трагедия, към която и днес авторката ни връща, съзнателно спестявайки някои тягостни детайли.
И тази недостойна, жестока разправа с възторжения певец на българската природа, наред с цялостното му поетическо богатство, болката и нестихващите симпатии на авторката към „Поета с калпака”, за да възкреси неговия образ в днешното ни духовно безвремие.
А е добре известно, както пише и тя, че благодарение на него Плевен се превръща в своеобразен притегателен център за българското писателство и интелектуалния ни свят.
С литературното битие на града свързват живота си десетки наши поети и писатели - Людмил Стоянов и Мария Грубешлиева, Константин и Магда Петканови, Константин Константинов, Георги Константинов, Никола Фурнаджиев, Антон Страшимиров,…
Даже и известният руски писател Константин Балмонт, който го обожава и превежда негови творби на руски и френски език.
Трудно бихме открили в историята на българската литература подобна магнетична личност, която да грабва колеги и приятели не само с ароматното вино, произведено от грижливо обработваното му лозе, но и от невероятното му гостоприемство, съчетано с незабравими поетически вечери.
Едно от безспорните достойнства на книгата са и предложените спомени за него от Константин Константинов, Калина Малина, Пенчо Ковачев, Стилиян Чилингиров. Не по-малко стойностни са и оценките, които дават за неговия творчески ръст Иван Вазов, Асен Златаров, Димитър Панталеев.
А също така твърде значими и вълнуващи са и поздравителните писма по случай 20-годишната му активна творческа дейност, изпратени от Тодор Влайков, който пръв отпечатва негови творби в сп. „Демократически преглед”, и от Антон Страшимиров.
Ценен принос за това литературно издание има и Красимир Петров - уредник в РИМ-Плевен, който присъства в книгата със свои изследвания и изводи за респектиращото присъствие на поета в духовния и обществен живот.
Не на последно място, разбира се, и малоброен, но творчески снимков материал, който дообогатява портрета на този забележителен български творец.
В благородните усилия на авторката трябва да откроим и нейната заслуга за откриването и прибавянето в книгата на заслуженото международно признание, на което се е радвал Ракитин в странство.
Да не говорим за огромното уважение и внимание, с което щедро го е обсипвал неговият близък руски колега и приятел Константин Балмонт, който се е възхищавал от поетичния му талант и човечност, като го е превеждал в чужбина.
Значителен интерес към вдъхновения певец на родната природа проявяват, както ни уведомява писателката, и други изтъкнати интелектуалци от Италия, Франция, Чехия, които дават висока оценка на художествено-естетическите достойнства на Ракитиновите творби.
Всичко това придава определено висока стойност на това документално произведение и с право нарежда Валентина Атанасова сред добрите автори на съвременната ни документалистика.
11 декември 2020 г.
