Андре Шение

превод: Иванка Павлова

Девойко, млъкнало е натъжено пак сърцето ти.
Разсеяна си ти, не се усмихваш и не ти харесва нищо.
Напразно меката коприна показва цветовете си -
не съживява твоето везмо иглата ти излишна.
Ти искаш само да мечтаеш - мълчалива и унесена,
а свежите ти устни днес на роза вехнеща приличат.
От мене любовта си ти не би укрила лесно.
Щастлив е, който е от хубавиците обичан.
Бъди, макар и слаба, нежна, вярна - ако можеш.
Но кой е оня чернокос и синеок младеж, кажи ми,
с изящество и чар духа ти разтревожил?
Ти пламваш цяла. Назовал бих неговото име.
Аз го познавам. Често обикаля около дома ти.
Оставяш ръкоделието. Следваш го с очи, дордето
в далечината се изгуби и по пътя
не го съзираш вече, скрита зад пердето.
В съседната гора, където в празнично веселие
смехът на нашите момичета-русалки блика,
с такава благородна лекота, с ръка умела
не може като него коня си да подчинява никой.