Владимир Маяковски

превод: Людмил Стоянов

И за рушвети ли трябва да пишат поетите!
Не бива тъй, милички. Ний нямаме време.
Вий, рушветчии по занаят,
поне затуй, чорт да го вземе,
не бива, не взимайте рушвети.
Аз, който калъпя трико от слова -
макар начинаещ, но то ми е краста -
при това съм и гражданин руски, с права,
който тачи със трепет и чиновника, и участъка.
Пристигам, изплаквам молбите си, всички,
до светлия кител обронил яката си груба.
И мисли чиновникът: „Хубава птичка!
Да можех, тъй, с двеста да я пооскубя.”
Колко пъти чиновнникът дреме тъжовно,
със всички на чисто.
„Виж ти пеперудка! - мисли чиновникът -
как бих я остригал, тъй, с триста!”
Знам, че ви трябват и двеста, и триста -
едни или други все едно ще ги вземат.
Не ще пропсувам нито един пристав:
може би приставът има семейство.
Излишен труд - години, дни безчислени
да скубете една днес, утре друга брада.
Ето що за вас съм нарочно измислил,
господа!
Чупете шкафове, сандъци и сандъчета,
парите взимайте и бижуто лелино,
че и последното хлапе да държи, измъчено,
спестената в юмруче рубла келява.
Съберете костюмите. И то - само здравите.
Вий, лельо! Излизайте от скъпата шуба!
Тършувайте в стари парцали направо -
доста дребни пари там нахалост се губят.
всичко туй ще сложим и вържем във вързопи
и сами без пари, всички голи,
ще пристъпим с поклон и безропотно
ще ви кажем: молим!
Защо са ни тия пари, нам, синчета мамини,
ний даже не знаем къде да ги денем.
На, взимайте, милички, взимайте, чудо голямо!
Вий сте наши бащи, ний - ваши деца сме смирени.
Зъби затракали във буря и дъжд,
ще чакаме голи под небесата голи.
Вземете, милички! Но само - наведнъж.
Друг път да не пишем за тия неволи.

———

Стихотворението е от първия период на творчеството на Маяковски. бел. прев.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 12, бр. 479, 5.06.1940 г.