Йован Дучич

превод: Елисавета Багряна

СРЕЩА

Чакахме се дълго и щом се видяхме,
даде ми ръка и тръгна ти с мене.
И вървейки в пътя тъмен и засенен,
дирихме все слънце, щастие желахме.

Вярвахме тогава ние с тебе страстно
в сбъднатата среща. Ние не разбрахме
колко много вече уморени бяхме
от скръбта, отдавна минала, но властна.

После се простихме двамата навеки,
стискайки сърцето си с ръце вледени,
и си пак отиде плачеща от мене,
както бе дошла ти - тъжно и полека.

УМОРА

Днес очите ти са пълни с топла тайна
и целувка дива всеки поглед бавен,
и гласът ти крие, тъжен и неравен,
обещана радост - нова и безкрайна.

Стига, скръбна жено, всичко е измама.
Всичко ние с тебе вече сме си дали.
Нека загасим свещите догоряли.
Като след порой - в нас нищо вече няма.

Още ден ний бихме се желали стратсно.
Само ден, един ден. Ах, той бърже бяга,
а в нощта аз чувам как се блъскат бясно
два зли черни коня, впрегнати пред прага.

ВЕЧЕР

Светлината морна в синкав здрач преваля.
Октомврийски залез гасне там, зад слога.
Твоята душа е пълна със тревога,
тежка е сълза на клепките ти спряла.

В твоята градина днес денят умира
и горчиво плаче в сянката чешмата.
Шумолят листата, сякаш дъжд неспирен,
а в теб пее мойта песен недопята.

Пее в тъмни зими - ручей скрит разляла
над листата, здрача падащ и звездите.
По сълза във всеки пеещ стих е скрита,
а във всяка строфа е сърцето цяло.