с Анатолий Парпара разговаря Ирина Ушакова

превод: Стефка Тотева

На 15 юли 2020 г. поетът и драматургът Анатолий Парпара навърши 80 години. Анатолий Анатолиевич е известен като автор на исторически драми за времето на Иван ІІІ и Смутното време, а преди всичко - като завеждащ отдела за поезия към списание „Москва” през 1970-1980-те години, а също така като създател и издател на „Исторически вестник”, излизал  от 1996-та до 2008 г.

- Анатолий Анатолиевич, главното във вашата творческа съдба драматургията ли е? Откъде се появяват образите на бъдещите ви драми и поеми в стихове?

- Да започнем с това, че съм бил на 11 месеца, когато е започнала Великата Отечествена война. През юли баща ми го мобилизирали в армията, а майка ми ме взема и заминава от Москва в Смоленския край при своите родители. След  два месеца в село Тиновка влезли немците. А още след  половин година през немския тил преминал  генерал Белов с армията си и на 22 февруари 1942 г. нощувал в нашия дом. На сутринта след като беловците си тръгнали, дошла наказателна рота и изгорили родината на майка ми. Още повече от година е продължила немската окупация. Малкото останали след разстрела жители се разбягали, а някои останали да живеят в картофените ями. След седмица такъв нечовешки живот аз съм лежал бездиханен. Видимо съм изпаднал в състояние на летаргичен сън от глад, от грохота на немските оръдия, които стреляли по партизаните. Готвели се да ме погребат, направили от вързани дървени клони малък ковчег. А майка ми, която лежала болна от тифус, почти с животинска интуиция почувствала опасността за първородното си дете. Тя се хвърлила върху ковчега, разплакала се и както разбирам сега, нейната солена сълза паднала на устните ми. Аз съм я облизал. Тя видяла това и ме измъкнала от продупчения ковчег. Така съм бил спасен за първи път…

Когато бях на 15 години ме осени мисълта, че когато порасна ще напиша за Великата Отечествена война свой роман, нещо като „Война и мир”. След известно време разбрах, че поезията ме обсебва. И първата ми книга беше отклик на работещ младеж, флотски човек, студент в живота, който той току-що е започнал да опознава.

Когато бях на 30 г. ми се появи друг замисъл - разбрах, че трябва да създам огромен труд. Първата ми драма беше за великото противостояние на Угра, за създаването на Московската държава. Втората драма - за Смутното време, за разрушението и началото на възстановяването на държавата.

Сега работя над втората дилогия. Първата й част ще бъде за наполеоновото нашествие в моята Родина.

Всеки човек носи своя кръст, ако е достоен за него. Моята тетралогия е моят кръст, който нося вече 45 години.

Главният герой, който преминава през цялата тетралогия е семейството Гусакови от поколение в поколение. Това е фамилията на майка ми, смоленския род. Когато започнах да изучавам своите смоленски корени, тогава много неща ми се изясниха  за историята на нашата страна…

Получава се така, че смоленците са помагали на Иван ІІІ да създаде Московската държава. В Смутното време смоленците, въпреки героичната отбрана, били принудени да отстъпят Смоленск на поляците. Останалите живи защитници отишли към Нижни Новгород. И когато Пожарски започнал да създава опълчението си, първите, които отишли при него, били смоленците, ветераните войни. По летописите, по актовете на Смутното време си изясних, че те са били самото ядро на опълчението, неговият  основен скелет, около който са започнали да се организират другите родолюбци.

Във войната през 1812 г. Смоленск също е играл своя мъжествена роля. И знаменитата икона на Смоленската Богородица, която изнесли от обсадения град, се оказала в Москва, за да може на Богородинското поле да я благослови Кутузов за справедливата битка.

Във Великата Отечествена война светата икона отново помогнала….

- Вашият герой, великият княз Московски и господар на цяла Русия Иван ІІІ /1440-1505/ сега е на 580 години. Той, както е известно, станал обединител на руските земи около Москва, по негово време е прекъсната княжеската вражда. С какво ви привлече именно този руски управник?

- Висарион Белински някога възкликнал: „Могъщия Йоан ІІІ е първият руски цар…” А кои  са били неговите предтечи? В историята на съществуването на Московското княжество първата значима личност е действеният и упорит Иван І, по прякор Калита, внук на Александър Невски, син на родоначалника на московските князе Даниил. По негово време Москва станала резиденция на митрополита на цяла Русия - много преди да стане политическа столица. Него често го наричат обединителят на Русия. Това не е съвсем вярно. Но Калита станал  инициатор за съединението на всички руски земи в едно цяло. И той не малко е направил с всички хубави и лоши неща на това неблагодарно поприще.

Втората известна фигура сред сменящите се московски князе е бил политикът и пълководецът Дмитрий Донски, внук на Иван І. По негово време е започнало строителството на белокаменния Кремъл, тъй като Москва от център на относително малко княжество се превръща  в руска столица. И благодарение на обединителните усилия с благословлението на Преподобния Сергий Радонежки стохилядната армия от руснаци разгромила наказателните роти на татарина Мамай.

Но големи били човешките загуби на Куликово поле, като страшна шейна преминала  в 1832 г. през княжеството военната машина на хан Тохтамъш, като разорила град Юриев, Звенигород, Можайск, Боровск, Руза, Дмитров и, разбира се, Москва.  Синът на Дмитрий Донски Василий І положил големи усилия, за да възстанови унищоженото, малко по малко прибавяйки към Московското княжество ту Нижни Новгород, ту Муром, ту Вологда, ту земите на Коми.

При господството на младия Василий ІІ в Московията започнали метежи, в които участвал неговият чичо Юрий Дмитриевич, а след смъртта му - неговите синове Василий Косой, Дмитрий Шемяка и Дмитрий Красни. Тази борба за великокняжеския престол застрашавала да унищожи мечтата за единна руска държава на самия Иван І и неговите потомци. Но вече укрепнала в народното съзнание мисълта за първенството на Москва в обединението на руските земи, а и младият княз, въпреки татарския плен и ослепяването му от Дмитрий Шемяка, показал силен боен характер. Василий Тьомни  успял да победи във феодалната война. И като си тръгвал от живота на 47 години, твърдо написал в своето завещание: „А сина ми, по-големия Иван, благославям със своето наследство, великото княжество”, без да споменава въобще за „царя” - златоординския хан.

Московското княжество в този период било малко, граничещо с Твер /80 км/, най-враждебното руско княжество, с Литва /100 км/, най-опасният враг, с татарите /100 км/, най-агресивният съсед. Малък преход  - и Москва се оказва под ударите на запада и юга.

Академик Б. А. Рибаков в предговора към историческата драма „Противоборство” писа така за събитията в това време: „Сякаш звездата на Москва съвсем угасна, но обективният ход на историята, общонародната воля към единство /подкрепена от цикъл епоси за богатирското могъщество в своето единство на Киевска Русия/, довели до преодоляване на центроежните сили.”

- Каква роля в това преодоляване е изиграл Иван ІІІ?

- Иван ІІІ не забравил разногласията и униженията, причинени от татарите и когато дошъл на власт, се опитал да спре безумните амбиции на техните владетели, но трябвало да минат още 20 дълги години, преди руските войски да превземат Казан, за да поставят младото татарско царство във васална зависимост от Москва.

През януари 1452 г. Василий Василиевич „пусна своя син, великият княз Йоан…. против княз Дмитрий /Шемяка/”. Това е бил първият самостоятелен и много труден зимен поход от стотина километра в северния край. За първи път той видял и ужасите от военните действия. Безстрастният летописец ни съобщава: „Воюващите превзеха град Кокшенски, а жителите му в голямата си част съсякоха”. Такава била жестоката школа на живота. Но той не догонил Шемяка - чичото бягал много бързо.

На 28 март 1462 г. Иван Василиевич става пълноправен Московски господар. За първи път от 200-годишната история руският княз не спазва етикета и не посещава великото княжество в Ордата, и още в продължение на 14 години плаща на Ордата и приема  нейното посолство, но зорко следи  границата и отблъсква нейните набези. Ахмат, умният и далновиден хан на Златната Орда не бърза да накаже опърничавия. Той разбира, че трябва да се подготви много добре за наказателна експедиция, а един прибързан набег няма да донесе успех. След десет години той се опитва да го разгроми, но среща неочаквано силен отпор от 180 хилядна армия на Иван ІІІ и най-напред - за първи път за потомък на Чингис хан! - да се оттегли. Ще запомни това и след осем години ще се опита да вземе реванш.

- Анатолий Анатолиевич, още едно ваше създание е музеят на името на М. Ю. Лермонтов в Железноводск. Към 200-та годишнина фондът на името на Лермонтов, създаден от вас, издаде с народни пари сборник с едно от стихотворенията на поета „Выхожу я один на дорогу” на 45 езика. Вие не просто сте усещали винаги близост с душата на Лермонтов, но някак по бащински преживявате неговата съдба във вечността. Какво тайнство разгадахте в Лермонтов?

- 100-годишнината от неговото рождение съвпадна с началото на Първата световна война, а 100-годишнината от деня на гибелта му съвпадна с началото на Втората световна война, 150-та годишнина от паметта за него - с преврата през 1991 г. От звездите, наречени с имена на хора, най-висок е апогеят на звездата, наречена с името на М. Ю. Лермонтов. Корабът, също наречен на негово име, потъна в най-дълбокото на Тихия океан. Необичайно е, нали? Всички свръхмерки или точка на свръхмеренето!.. Може би, когато напълно успеем да разкрием тайната на живота и смъртта на „поета на свърхчовечеството” /Д. Мережковски/, мистичните сили на космоса ще оставят Русия на мира?

Лермонтов е трябвало да бъде по-добър и по-спокоен, трябвало е да преживее обидите и да върви напред, и може би след около три години би станал сериозен човек. Трябва да го познаваш и обичаш такъв, какъвто е бил, когато е замислял своята историческа трилогия….

Покров, 15.07.2020