Продрум Димов

Така поетът Таньо Клисуров ни допуска до себе си /за кой ли път/ най-доверчиво, чистосърдечно и добронамерено в най-новото си издание „Мерено и немерено”, което издателство „Лаген” в Стара Загора предложи през 2019 година на читателите ни.

Още в младите си години той започва да търси себе си и, макар че завършва строителен техникум, грабва четката на бояджията, играе футбол, но неусетно в гърдите му пламва неудържимото пристрастяване към поетичното слово.

В началото се увлича и напомня обичайното да възрастта несръчно наивно стихоплетство, но по време на войнишките си години, особено в периода на студентството си в старопрестолния град, постепенно съзрява като творец, като един от най-дейните млади и многообещаващи автори от известната на времето „Великотърновска поетична вълна”.

Именно тази изключително дръзновена съзидателна младост го подготвя и довежда до дебютната му стихосбирка „Южна гара” през 1975 година, удостоена през следващата година с първа награда сред всички поетични творби на млади автори, дебютиращи с първородните си издания, участвали в литературния конкурс „Южна пролет”, гр. Хасково.

Този успех стимулира младия тогава творец от Стара Загора да застава все по-често окрилен пред белия лист и през 1980 година се появява на бял свят и следващото му заглавие „Най-скъпото”, последвано от „Минирано поле” /1982/, „Резервен изход” /1988/, „Вътрешен глас” /1993/ и др., които му отреждат трайно място в средите на днешния ни литературен свят.

В значителното му вече творчество намират отражение текущите социално-психологически и нравствени процеси в живота на нашия съвременник, неговите вълнения, болки, радости, разочарования и неутолими стремежи към едно по-съвършено устройство на обществото ни.

В същото време неговият неспокоен стих никога не остава чужд и на интимния живот на човека, обичта към природата, светлото и красивото - нещо, което е обречено едва ли не на изчезване от сегашното ни объркано битие.

Това обяснява до голям степен острия език на поетичното му перо, поставящо винаги на прицел избуялите социални недъзи и злини, от които непрестанно се задъхва днешният ни нелицеприятен ден.

На фона на динамично развиващите се обществени процеси авторът ни пренася и в света на совите преживявания, рисувайки своя портрет със завладяващо откровение в житейски и творчески план.

Това той е сторил по един твърде атрактивен начин и в новата си творба „Мерено и немерено”, прибягвайки до услугата на поетичното и прозаично слово. Съдържанието на книгата е обособено в четири основни раздела: „Последни, може би…”, „Посвещения”, „Истории в минало време” и „Жив/ях/ея с тях”.

Първият - „Последни, може би…” се състои от силни поетични творби и напомня отново за солидните творчески възможности на автора да ни въвежда и разхожда из горещите напрегнати лабиринти на своя кипящ душевен мир.

Това са водите, в които поетът плува ненаситно вече повече от полустолетие и се стреми да разкрива своята човешка и философска същност.

Таньо Клисуров винаги е респектирал с примамливата си неподкупна скромност, с която, без поза и лекомислена демонстративност, ни среща още в първите си стихове:

„Аз не държа да съм всеобщ любимец.
Характер в мен животът изкова,
защото с врагове възнагради ме.
И съм му благодарен за това!” /”Любимците”/

Пътувайки из неговия творчески свят, съм дълбоко впечатлен от невероятната му чувствителност, с която наблюдава и анализира днешната ни унизителна действителност.

Авторът реагира болезнено на връхлетелите ни житейски и социални неправди, на низостта и падението, кооито ни притискат безнаказано. Страда за безконечното безхаберие и безпътицата, които ни гнетят. Затова навред се чува

„И накъде? - тревожният рефрен.
Как ще намерите спасителни посоки
в този днешен свят ожесточен,
щом не умеете да сте жестоки? /”Щом не умеете”/

Поетът не може да понася жалкото раболепие и покорство и по ботевски осъжда примиренчеството, защото „робът, който не прозре вината и в себе си, докрай остава роб”. Думи, които звучат толкова актуално днес. Наглост, арогантност и омраза властват вред.

„А сърцето вече не крещи, не буйства,
не връща пак предишното с разправа -
не е животът кръгъл като обръч.
И тялото спокойно надживява
умиращата пред очите обич.” /„Спокойно”/

Не по-малко напрежение и минорна тоналност ни поднасят и стихотворенията „Спор с дама”, „Монолог на наркодилъра, „Мечтите се превърнаха в илюзии” „Бях дълго време в тъмна дупка” и др.

Тази мрачна емоционална обагреност на много от стиховете му не пречи на автора да бъде и нежен лирик, когато ни отвежда в любимия си свят на интимната поезия.

Тук резигнацията отстъпва на полъха от друга, живителна атмосфера. На пиедестал лекокрила се издига могъщата магическа сила на любовта. Инак как би звучала всесилна изповедта:

„Любима, не си принадлежим, не е така.
Ти си просто човека, който ме вдъхнови.
Докосни челото ми пак с твоята нежна ръка,
за да поникнат стихове като млади треви.” /”Принадлежност”/

Тези редове наистина свидетелстват за неоценимото въздействие на любовта като незаменим генератор на вдъхновение в живота на един творец, макар че в художествено-естетически план те са далеч от постигнатото в неговата забележителна стихосбирка „Прошепнати думи”.

В тази поетична книга Таньо Клисуров е дал израз на безспорното си дарование на вдъхновен певец в областта на съвременната ни интимна лирика.

Таньо Клисуров е поет, който се отнася с преклонение пред красотата и обянието на жената, крепител на топлината и уюта на семейното щастие.

В същото време, както виждаме и от стихотворението му „Дом”, отхвърля категорично моралната разруха, недопустимото пренебрежение и залязване на традиционно здравото ни семейство - опора на българщината и на родната ни държавност.

Това обяснява и онази синовна почит на поета към нравствено извисяващите, одухотворяващи интимни чувства, които ни облъхват, когато се докоснем до огнедишащия въздух на стихотворенията му „В една галерия”, „Спомен за урока по химия”, „Да поправим нещата” и други негови творби.

Струва ми се обаче, че Таньо Клисуров не би достигнал днешния си забележителен творчески ръст, ако не беше попаднал в литературната и духовна атмосфера на Града на поетите и липите - другото, интелектуалното име на Стара Загора.

Неслучайно, още твърде невръстен, там прави и първите си плахи и недотам сръчни поетични прощъпулки, но и там под благотворното влияние на редица майстори на изящната ни словесност той се нареди сред най-изявените и талантливи имена на съвременната ни мерена реч.

За това може би най-красноречиво говорят силно вълнуващите му „Посвещения”, адресирани към върхови имена от съвременното литературно битие - Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Стойчо Стойчев, Андрей Германов, Иван Николов и мн. др., имащи принос за неговото творческо и личностно изграждане и израстване.

С нестихващ интерес се четат в книгата му и любопитните „Истории в минало време”, в които под формата на къси белетристични разкази ни потапя в потока на незабравими, искрено споделени преживелици от най-ранното детство до бедните, но дълбоко съдържателни и романтични студентски години, ознаменували решителното му поемане в света на поетичното творчество.

Не бихме обаче почувствали и опознали в по-голяма дълбочина характера, невероятната етичност и упоритост на неговата личност, не бихме вникнали с по-голяма широта на житейската му и творческа вселена, ако не се пренесем и не пътуваме по коловозите, свързани с остроумното му навлизане в литературните среди, отразено в последния дял от книгата му - „Жив/ях/ея с тях”.

В тези страници оживяват близките плодотворни отношения на автора с Иван Мирчев и Иван Хаджихристов, двамата старозагорски литературни колоси, с Павел Матев и други интелектуалци - среда, в която поетът израства и възмъжава професионално, за да си завоюва водещи позиции не само в Стара Загора, но и сред целокупния ни поетичен свят.

Тук той разгръща творческия си потенциал, за да достигне високите хоризонти на литературния си талант.

Немалко страници ни срещат с дълбоко искреното му откровение, на което отприщва вратите особено след настъпването на т.н. демократични промени през 1989 година. В това ново „време разделно” изведнъж заработи неподозиран нравствен рентген, който извади на светло истинския морален облик на нашите съвременници.

Немалко прибегнаха до унизителните похвати на срамния конформизъм, за да не останат на сухо в новия безразсъден житейски поток.

Таньо Клисуров решително загърби това недостойно хамелеонско поведение, запази хладнокръвие и остана верен на своя човешки и професионален дълг пред обществото.

А не беше никак лесно да вървиш срещу мътното течение и да отстояваш себе си. За тези, драматични мигове той споделя: „Моят път минава през време, от мнозина охулвано и отричано. Но аз не мога и не искам да го откъсна от живота си и да го захвърля в небитието. То е част от мен. И ще остане такова до края ми…” Едва ли е нужен някакъв коментар.

Новата книга на Таньо Клисуров - „Мерено и немерено”, с изненадващото си поетично съдържание, е наистина най-късият път към един от най-ярките и талантливи представители на сегашното ни сложно и противоречиво литературно и духовно съвремие.

27 януари 2020 г.