Продрум Димов

Този рядко талантлив наш поет навлезе в литературно-творческите ни среди през 70-те години.

Особено знаменателна за него остава 1975 година, когато дебютната му стихосбирка „Южна гара” е отличена като най-сполучлива поетическа творба на традиционния литературен конкурс „Южна пролет” в Хасково.

Първият му успех отприщва бента на поетическото му дарование и само след пет години, през 1980 година, привлича отново вниманието на литературния свят у нас с появата на втората му поетична книга - „Най-скъпото”, последвана от „Минирано поле” /1982/, „Резервен изход” /1988/, „Вътрешен глас” /1993/, „Собственик на болката” /1997/ и други издания, които го нареждат сред най-популярните и уважавани творци в националното ни литературно битие.

А с излизането от печат през 2018 година на най-новото му заглавие - „Внезапно сърцебиене”, което развълнува дълбоко читателската ни общественост, той е вече автор на 14 престижни поетични произведения, свидетелство за невероятния му творчески ръст и респектиращо присъствие в днешната ни изящна словесност.

Още навремето като студент във Велико Търново, със сериозната си задълбочена творческа школовка в старопрестолния ни град, Таньо Клисуров се явява като един от родоначалниците на така наречената „Търновска вълна” от дръзновени литературни творци. Сред тях се открояват имената на Калина Ковачева, Паруш Парушев, Анчо Калоянов, Борис Христов, Марин Георгиев…

За разлика от мнозина свои колеги по перо, които се устремяват към столицата, примамваща ги с атрактивната си творческа атмосфера и съблазни за бърз успех, той, роденият в будното казанлъшко село Мъглиж, хвърля котва завинаги в Стара Загора - града на липите и поетите.

Градът под „Аязмото” на Методи Кусевич се оказа и негов постоянен живителен пристан. Тук, в родното място на Кирил Христов, Иван Мирчев, Иван Хаджихристов, Веселин Ханчев, свързано с житейската и творческа съдба и на големия Гео Милев, Таньо израства и се утвърждава като водеща литературна личност и се превърна в своеобразна негова духовна емблема.

В обществено-политически план поетът умееше да цени безспорните постижения на социалистическа България, особено в духовен аспект, но будната му гражданска съвест го заставяше да осъжда недъзите.

И неслучайно попада в кръга на поетите, които поставят на прицел в творбите си нравствените и социални язви на онова време, противопоставяйки се на евтино лансираните поети, които заливаха с лекомислени хвалебствени краски псевдосоциалистическата действителност.

И може би това дава основание на Светлозар Игов да го нареди сред продължителите на дебеляновското течение в поезията ни като сюжет и емоция.

„Аз презрях - споделя поетът в едно свое стихотворение - героичната поза”. Отхвърля сервилното гeроизиране на тогавашната действителност и нейните отрицателни явления.

По този начин, като творец поетът от Мъглиж надживява и се откъсва от увлеченията на „Търновската вълна”, формирайки своя гражданска и творческа позиция, която не кореспондира слепешката на идеологеми, стъпвайки на почвата на здравия разум.

Затова и не може да се радва на лесен прием в издателства и на заслужено признание в официалните ни литературни и обществени среди.

За щастие солидният му творчески потенциал, неугасимият стремеж да отстоява себе си като човек и творец му помагат заедно с колегите му Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Христо Кацаров и други труженици по перо, ръководени от високите нравствени и духовни принципи на автора на уникалната поема „Септември”, да се наредят сред най-влиятелните и авторитетни литературни среди в страната ни.

В тази среда Таньо Клисуров наистина съумя да разкрие и своята творческа индивидуалност.

Според мнозина ценители на художественото слово, наблюдавайки неговото човешко и творческо поведение, той се откроява с удивителната скромност на поет, който не приема прекомерното нашумяване на един творец.

Според него човек е в по-силна позиция, ако не е много известен, както ни внушава в едно свое стихотворение:

„Предимството е да си неизвестен.
Един от всички, с редови статут.”

Това обяснява до голяма степен и вътрешния свят на лиричния му герой, който има подчертано автобиографичен характер, от него лъха много скромност, уравновесеност и липса на стремеж за себеизтъкване.

След настъпването на така наречените демократични промени Таньо не загуби равновесие и се въздържа да се пъха сред екзалтираните разгорещени апологети на измамната демокрация, която и днес продължава да съсипва обществото и държавата, доколкото я има все още.

Нещо повече, в стиховете му скоро прозвучава болезненото разочарование, болката и страданието от недопустимата базпрецедентна гавра с изпадналия ни в беда съвременник.

В творчеството му резонират унизителните социални злини.

В поезията му се заселват съчувствието, но и протестът, гневното негодувание от арогантността и уродливостта, низостта на днешния объркан ден.

В много от стиховете му битуват високите градуси от нестихващото социално напрежение, но в същото време не спестява и генетичната си обич към онеправданите и угнетени люде, станали жертва на нечие безнаказано вилнеещо безумие.

Това негово творческо поведение попада неслучайно и в критичното полезрение на Светлозар Игов. „Таньо Клисуров - пише той - се превърна в един от най-силните поетически гласове на нравствената съпротива срещу днешната лъжедемокрация, измамените надежди.”

В този непоклотим извод ни убеждава категорично и най-новото му издание „Внезапно сърцебиене”.

Тази книга е впечатляващо доказателство за едно забележително присъствие в днешния ни поетичен свят.

Но изключителното му дарование на творец е забелязано още с появата на дебютната му „Южна гара”, за която стана вече въпрос.

И неслучайно за него са писали Иван Николов, Минко Бенчев, Атанас Свиленов, Васил Колевски, Евтим Евтимов, Панко Анчев, Константин Еленков, Здравко Чолаков и много други известни представители на литуратурно-критическата ни мисъл.

Но той остава чужд на каквото и да е лекомислено възгордяване и ни покорява с изумителната си сдържаност, чужд на лековато славолюбие и тщеславие.

Рядко фин човек, цял живот негово мото е мисълта на големия Борис Пастернак:”Да си знаменит, е некрасиво.” Затова ни грабва с неподкупната си вглъбеност и прибраност в човешкото си и творческо поведение.

В същото време Таньо е състрадателен към бедните и унизените, страшно го гнети ужасната участ на България, която се топи необратимо и няма кой да й протегне ръка и спаси от постоянно връхлитащите я беди.

Колко мъка и болка само струи и ни потиска, когато се потопим в неудържимото му безпокойство, изразено болезнено в стихотворението му „Тревога за България”:

„Стопява се България, стопява,
предадена, продадена, разбита.”

Непосилна горест изповядва и звучи още по-сърцераздирателно и в стихотворението му „Изневериш ли”:

„Изневериш ли на родина,
дори да мислиш, че си същия,
знай, няма да ти се размине -
в петно самият се превръщаш.”

Това са стихове - сурово предупреждение към всички наши сънародници, които са оковани във веригите на унизителните егоистични пристрастия и загърбват безразсъдно майка, род и родина.

Подобни социално-патриотични изповеди битуват властно още в първия цикъл „Не мога да простя” на стихосбирката му „Внезапно сърцебиене”.

Поетът е дълбоко обезпокоен не само от угасването на святото патриотично чувство, завещано ни от деди и прадеди, но и не по-малко е отвратен от необуздаемата нравствена деградация на нашия съвременник, жертва на едно неудържимо и вземащо все по-опасни размери обезчовечаване.

Човешката низост и падение не престават да върлуват безнаказано, рушат човек, общество и държава.

В умозрението на поета нахлува яростно днешният злокобен ден, душата му се взривява и кипи от възмущение. И няма кой да спре съсипващата ни десетилетия наред престъпност:

„Дюшеците търбушат. Жалки пенсии
бе плащала в клона селски пощата.
Парите търсят. Удрят като бесни.
Трошат ребра в този ад среднощен.” /”Селска нощ”/

Това са стихове, потресаващи, те крещят, за да стреснат заспалия разум на безотговорни държавници и политици.

Поезията на Таньо Клисуров тръпне от жестоката безнравственост /”Ново поколение”/.

Будната му гражданска съвест не му дава покой, погазват се българщината и нейните високи изконни добродетели. Дори и стихът му се задушава, смазан от цинично заливащите ни фалш и лицемерие /”Сън за Левски”/.

Поетът наблюдава отблизо социално-психологическите сътресения, тоталния упадък, всеобщата разруха, нестихващата арогантност и бруталност, които не оставят на мира будната му гражданска съвест /”Омрази”/.

Не едно и две стихотворения се задъхват от ширещата се безпрепятствено уродливост /”Осъвременяване на предание”/, в други пък оживява растящата житейска несигурност /”Жалбата на моряка”/.

Не по-малко минорно настроение будят и стихотворенията му „Гласът на Ботев”, „Във вагона”, „За властта” и др. Гневът и протестът на поета от връхлетелите ни социални неправди и морални падения достигат своя злостен апогей в стихотворението му „Не мога да простя”:

„Не мога да простя ламтежа за богатство,
как краднаха от общото като грабливи птици
и на борците вчерашни за свобода и братство,
превърнали се лесно в продажни политици.”

В тези горещи редове, макар и звучащи декларативно, непредрешени във фрапантни художествено-естетически одежди, чуваме гласа на гражданската, високата морална съвест и доблест на творец, който по ботевски и вапцаровски отстоява мъжествено своята истинска философска, творческа и човешка същност.

Поетът жадува да грейне разумът, да се сринат неправдите, макар че е убеден, че

„И нищо няма утре да е гладко.
Но нивга за промени не е късно.
Сърцето втори шанс ни дава рядко.
То предпочита просто да се пръсне.” /”Внезапно сърцебиене”/

Това е пътят към спасението от безпрецедентното напрежение, което не престава да убива нашия сънародник, заставен да търси изход в самоубийството. Затова и настръхваме, когато се пренесем в умопомрачаващата атмосфера на стихотворението му „Висящият на перилата на балкона”.

За жалост това вече е част от непоносимото ни всекидневие, притискано безмилостно от наложената ни житейска безпътица.

А всички сме наследници на славно и героично минало, което крепи духа ни в днешното коварно и безразсъдно време. Именно то зарежда с надежда и упование душата на поета.

„Преплитат се епохите и лесно
Ту с туника съм, ту облечен с дънки -
мъже ми кимат и жени красиви.
Нали съм тяхна родова издънка,
чрез мене те са продължени, живи.” /”Августа Траяна”/

Потънал в потока на емоционалните си разсъждения, търсейки, своето място в днешния ни безразсъден мрачен ден, Таньо Клисуров не престава да жадува за красивото, възвишеното и коленичи пред творците на музиката, изкуството, възкликвайки възторжено, вдъхновен от гениалните постижения на композиторите:

„Такова съвършенство думите не могат
да изразят. И аз оставам ням
пред гениите, спорещи със Бога:
от тях и него кой е по-голям
Бетовен, Моцарт, Верди и Белини
Подреждат хаоса почти с божествен жест.
И върху нотните им петолиния
Вселени нови раждат се. И днес. /”Музика”/

Авторът е дълбоко убеден, че човек се усъвършенства само, когато преодолява трудности, бариери по своя път. Затова и логично ни внушава:

„Напротив: битките, препятствията чести
изострят разума, тренират ти сърцето.
И пътят трудно извървян, но честно
В том с мъдрости, от теб прочетен. /”Пътят”/

На подобни размисли, свързани с ролята на труда в човешкия живот ставаме съпричастни и в стихотворенията му „Надвесен над листа”, „Остарява душата”, „Отново за славата”, „Въпроси към поета” и др.

В някои свои творби, включени в цикъла му „Възпоменания от Троя” поетът, възкресявайки събития от античната епоха, иносказателно препраща епичните битки за древна Троя на ахайците към долнопробните политически и нравствени недомислия на днешното ни безнравствено съвремие.

Проблемите на моралната деградация ни грабват язвително и в цикъла му „В осем стиха”. В раздела „Гласовете им чух” обаче е даден израз на авторовото преклонение пред житейския подвиг на забележителни личности на 20 век - Дан Колов, Распутин, Гяуров, Мерилин, Лев Яшин, оставили светъл пример след себе си за днешните и идни поколения.

А в стиховете му от цикъла „Как да се хванем за зелено” улавяме силното желание на твореца да ни пренесе в света на истинските ни човешки взаимоотношения, наситени с много топлина, искреност и добродушие.

Подобен топъл и чист въздух дишат стихотворенията му „След операция”, „Чуждата жена”, „Към приятеля”, „Повярвах, че щедра е любовта” и др.

Този бегъл преглед на новата стихосбирка на Таньо Клисуров - „Внезапно сърцебиене” безспорно нарежда автора сред литературните ни творци, които са изключително чувствителни към трудно поносимите социално-психологически сблъсъци на нашето време и ги отразяват в своите творби.

Наред обаче с постоянното присъствие на социално-гражданската тематика в неговото творчество той никога не е бил безразличен и към другите проблеми от човешки и нравствен характер, които вълнуват съвременното ни общество. Твърде показателен е стремежът му да въвежда читателите ни и в интимната сфера на човешката душевност.

Поетът показва удивително умение да вниква в динамиката на тези естествени преживявания, разкривайки тяхната могъща двигателна роля в човешкия живот.

Ярко доказателство за това е и стихосбирката му „Прошепнати думи”, която с право му отрежда подобаващо място сред талантливите автори на любовната ни лирика.

С доказаното си дарование и с целокупното си творчество Таньо Клисуров днес се радва на всеобщо признание сред колегите си и впечатляващо престижно присъствие в днешния ни литературен свят.

7 октомври 2018 г.