ИЗ „УСКОРЕНИ ЧАСОВЕ” (1977)
АНТИТЕЗИ
Разминаване
като заминаване -
без изпращани и изпращачи,
със обратни посоки и спирки,
на които едва ли пак двамата ще се качат.
Заблуждение
като спасение -
дано сенките млади не стават
все по-дълги - към вечния залез,
тежки дланите, меката глина - корава.
И разбирам ли,
или не разбирам аз -
като странни звезди във небето
от различни посоки приятели могат
един ден да се срещнат
и стиснат ръцете.
И да почувстват по пръстите
неочаквано тръпките
на отминала и непонесла
свойта тежест обич объркана,
на закъсняла за устните съхнещи песен.
И не разбирам ли,
или разбирам аз -
не се връща мигът, който изтича.
И с наивна мечта да се срещнат
във обратни посоки две сенки ще тичат.
СТАРА ТЕМА
Стара тема -
детето
изтърсва
от джоба си гилза
и устата му разлюляват примката на въпроса:
Къде се е загубило оловцето?
Разказвам му как куршума
затъгувал за братче
и излетял да го търси.
Търсил го в гърдите на войник.
Но двете близначета - сълзите,
се търкулнали в болката…
А куршума забравил пътя назад
и станал ключ,
който затворил очите на войника.
Това му разказвам,
а от витрината с играчки
ми се заканват
изкривените пластмасови пръсти
на детските пистолети.
НАД ТИХИЯ ВОДОВЪРТЕЖ
Изтичат бреговете, ронейки пясък, а реката
от раздробената вечност натежава
и помътняват дълбоките вирове на непознатите
течения, оголили корени здрави.
Но и корените бавно стареят, неусетно
изгниват, а листата са още свежи.
Под тая странна зеленина побеляват ръцете
в тихо спусналите се нощи сивовежди.
Мълчалива, звездата хвърля отражение в бързея,
отдалече идва звънът на полето,
засвирило с лъчите, щастливо завързани
за времето и за сърцето.
Кога ще се скъсат тия нишки на великата радост
да чувсвувам законите краткотрайни -
даже от болка да заздравяват раните,
да класят зърната на мислите постоянно?
Кога ще паднем от бреговете отвесни,
както със стон върбите се срутват?…
Кога?…като риби в дълбоката пропаст небесна
съзвездия се мятат в мрежите тънки на утрото.
***
На Йордан Милев
Бащите ни
не си отиват.
Изстиват часовете като вечерни сенки
върху плочника пред къщи
сивее
вятърът в косите им.
Но бащите ни
не се подпират
с бастуните на нашите синовни грижи.
А ние се подпираме на старостта им.
И бягаме през водоскоците
от свойте извори.
Но в равнината на неумолимо простите неща
ще се успокоим.
От сенки и от полутонове освободени,
ще видим в бръчките
не себе си,
а своите бащи.
АПРИЛ 1876
На челата изстрадали се кръстосаха
мълнии,
кърваво ехото
прокънтя надалече.
Тогава планетата поглед обърна
към земята ни,
от полумесеца насечена.
И ни нарече
мъченици.
А ние сме апостоли,
набивани на колове.
По-човечно е разпъването на кръстове,
затова е по-велико
нашето възкръсване!
***
Надбягване със себе си -
това е
формула за песъчинките
в разцентрованите
слънчеви часовници на нашето време.
Секундите насреща ни
коварно
малките си радости поднасят,
без големите тревоги
от челата ни да снемат.
Стрелките на безмилостното
напрежение
трепкат над граничните черти.
Правилото е жестоко,
истината е жестока -
не преминеш ли
пределното деление
на възможностите си,
ще изостанеш от потока.
И толкова обикновено е,
и просто е -
бясно към земята да се втурваш,
бясно да се вдигаш
от земята към небесните етажи
и бясно да завърташ
лоста
към свойто състаряване,
надбягвайки се с него даже.
Засечки няма… Инфарктът е
катапултиране
от света, набрал инерция, встрани.
Плачем кратко,
докосваме света не с пръсти,
а с нерви, които ни разкъсват,
но разбираме,
че може би енергията
ще ни стигне
от гравитацията на смъртта да се откъснем.
ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА СЛАНА
Над полето ляга топла нощ,
на ръката ми ляга мека сянка,
нито един лист не се оронва -
толкова просто се диша.
Далечен е звънът на хлопки,
а близко - дървото на неказаните думи.
Всичко е така обикновено -
не може да се повтори.
И в радостта ти чувствувам,
че утре ще падне слана.
***
Изкачвам се по стъпалата на часовете
към катедралата на единствената обич…
От необуздания стремеж нагоре
най-напред сърцето ми
се залюля
като прежадняла птица,
после пред очите ми
започна раздвояване…
Вятърът издуха
времето встрани,
за да се огледам.
И видях, че мечтата не е станала истина -
истината е по-далеч от нея.
И сякаш за да почувствувам реалността,
една наивна чужда обич
долетя на своята ненаранена младост,
уверена, че е запълнила небето.
С чадърчето на нейното доверие
се спуснах на обикновената пътека.
А мечтата й,
преди да е родена,
стана истина,
която се крепи
на мойта неродена обич…
***
Небето стана купол,
под който правят своя смъртен полет
листата на тополите…
Вися почти безжизнен
и вятърът прощално ме поклаща.
Защо не падам?
Далечен плясък на надежда ме събужда
и като патица отлита.
С какво да стрелям?
Навярно пак със самотата
и пак
във себе си…
БАЛАДА ЗА БАТАНОВСКИТЕ
СЕПТЕМВРИЙЦИ - 1923
В очакване е Струма.
Върбите са изгърбени като бесилки.
И тишината безумна
в ушите на въстаналите вика.
В дулата свири вятър,
в сърцата -
погледът прощален на жените.
И вместо свободата,
посрещат влакове,
с глави, на кол набити.
Дулата мълчаливо
преглътнаха куршумите.
Мъжете се завръщат при децата.
Ала разперва
своите криле над Струма
безкръвна
и отчаяна разплата.
Във пламъци нощта се дави,
в отблясъците им
вдовиците стареят бледи.
Неизгорена
надеждата до тях застава
и мълчаливо
синовете за ръце повежда.
В НАЧАЛОТО НА ЮНИ
Полека лятото настъпва
и ни разказва за есента.
Но от косите му струи
опиянение
и се влива
в ярката зеленина на Струма…
Какво безумие е
да мислим за далечния край,
когато децата ни току прохождат
и върху челата ни
изписва бръчки
само любовта…
ПРОЩАВАНЕ С ДЯДО
Закъснях. Само час закъснях.
Дядо си беше отишъл -
беше слязъл в своите корени.
Небето бе подпухнало
от сълзите на петте му дъщери,
вятърът на мъката изсушаваше
короните на тримата му сина.
Закъснях. Като неочакван полъх
разклатих тревите в притихналото гробище
и седнах съм до хълмчето пръст.
Едрите буци тъмнееха неразгадаемо
и ме върнаха в първичността на истините…
Мустаците му бяха
с цвета на зряло царевично утро,
походката му - бавна -
знаеше, че от земята няма да избяга.
След него крачеха огромните му сенки -
двата престарели бивола
и тишината.
Дядо беше свикнал да мълчи от дните,
когато през падината отиде в шумата сина му.
Малкият му син…
Погледът му се разтапяше в пшениците.
И дните му полека
като дъбови листа падаха във вечерите…
А вчера
беше слязъл в свойте корени…
ЗЪРНА
С мечти от детството си кратко
поливам пак лехите на свечеряването сиво.
През залеза протегнал съм ръката,
притихналия спомен да помилвам.
На дните в некосената люцерна
пасат конете кротко до каруцата,
в която трябваше да натовари с мене
тя любовта си, но конете куцаха.
И взирам се към хоризонта избледняващ,
на дъното му да открия кълнове,
които, без да мисля, съм ранявал
със прашките на думи неизпълнени.
Научих се по залез при татко да отивам,
нарамил вилата със дните си изпръхнали.
Той чака ме, а времето немилостиво
върти коса край него по стърнища съхнещи.
Зърната от крачките му се оронват.
Събирам ги - зърна от цял живот изстрадани.
Аз трябва татковия залез да догоня
и да го спра. И хуквам през ливадите.
БЕЗПЛЪТИЕ
Тъмни крака,
боси пети -
няма следи, сякаш вятърът ги издуха.
Поглед дори
не те проследи,
бялата песен мъжете не чуха.
Топли гърди,
боси пети -
светят слънцата в деня ми премръзнал.
Болката в мен
ще се върти,
двете била да премина не дръзнах.
Млечни очи,
боси пети -
плувам навътре, в плиткото пак съм.
Сигурно ти
свойте врати
ще ми отвориш, ала ще е есен.
Боси пети,
боси пети.
Няма ги вече, но аз ще ги помня -
нежни черти,
странни черти,
боса минаваш по земния тъпан огромен.
ВЕЧЕРНА ПЕСЕН ЗА СВЕТЛИНАТА
1. ВЕЧЕРЯ
Втора смяна вечеря в среднощ -
горчивата бира
изтича уморено
от безчувствените пръсти,
студената наденица
засяда
на гърлото на деня.
Притварят се клепачите
на отминалото денонощие.
Вечерят миньорите,
после събират трохите
на последните сили
и тръгват към „миньорката”.
2.ДЕСЕТ МИНУТИ СЪН
Пейка.
На пейката - десет миньори,
тежка скулптурна група на умората.
Светлината от билетната каса ближе меко
лицата на спящите…
Телефонната слушалка виси като котва
в тишината на нощта.
И миньорът, отпуснал под нея глава,
сънува гора
и гласа на кълвач.
Може би сигналът го заблуждава, може би.
Но спи като дете мъжът,
отпуснал
веслата на ръцете
в морето на умората.
3. „МИНЬОРКАТА”
„Миньорката” е влак, който пътува
по границата на две денонощия.
„Миньорката” е влак с меки седалки,
но в него влизат само
с излетните билети
на умората.
Тя тръгва бавно
и спира бавно -
носи в чашите на своите купета
съня на боговете
на светлината.
4. АКОРД
Полунощ. Събуждам се на Пернишката гара,
за да почувствувам
как тежко
се копае
светлината…
РЕКВИЕМ ЗА АНА
Ана Сопова - нелегална от групата
на Сергей Тюленин
Заприлича голото й тяло
на леха, със розите на рани засадена.
А в очите й сълза е спряла
и гореща се оронва в мене.
С черни бинтове от тел бодлива
раните превързват, в писъците й се къпят.
Побелява Ана, ала жива
в песента ми идва като дума скъпа.
Ще запомня снимката й малка -
сините очи и нежното моминско рамо.
И смъртта такава я причака -
младостта й стана къс от знаме…
И сега на среща с Ана аз отивам -
страшна среща с обичта неизживяна.
Във дланта си стискам снимка сива,
а в сърцето се отваря рана…
УКРАИНСКИ КИЛИМИ
Над килима майка глава е навеждала,
а косите й бавно
като път през степта
сивеели,
като път през степта, във войната удавен.
Вместо нишки червени в килима - надеждата
вплитала,
вместо бяла основа -
на дните къделите,
вместо пъстри цветя - младостта незабравена.
С колко страшна естественост съчетано е
всичко,
колко са тежки
килимите!
Колко трайни и прости са цветовете!
Кой бе казал, че увяхвали раните,
че времето
всеки бряг постепенно размивало?
Ала как да забравят децата, от куршуми пометени!
Ние търсим килимите майчини,
изтъкани
под стряхата
на самотата -
и навярно не просто защото са стари.
Те са сълзи на болката неизплакана,
те са вечните думи
на песните недопети,
побелели от мъката фрески във храма на вярата!
РАЗГОВОР С МОЯТА ПРИСЪДА
Когато мъглата навлезе
в дълбоките гънки на светлината,
а от прокапалия таван на годините
влагата попие в старостта,
ти, моя присъда, пътека ще си от спомени
и по нея ще се разхождат уморени мисли.
Но сега червените покриви
на детството
са още близо,
далечното усое на бъдещето
привлича
светналия поглед.
Все още не виждам
как врабецът на времето
кълве незабележимо мойте дни.
И само червеноглавата случайност
и навъсеното утро на рождения ми ден
ме обърнаха към тебе.
Златна ябълко - моя присъда,
която окопавам с безсъние,
какъв ще е твоя плод?
Може би ще си степ от бели прегорели страници
със съхнещи букви - треви сред тях;
може би -
пчела, понесла прашеца на моя труд
над големите извори
на утрешната светлина;
може би ще си добра,
може би зла…
Бъди!
Но бъди леха от надежди -
синът след мен да я полива…
БЕЗСМЪРТИЕ
Надживяват ни къщите,
надживяват ни песните,
любовта дори надживява ни.
Надживяват ни нашите планове,
надживяват ни ризите
и прическите.
И минутите пясъчни
като тънички листове
се наслагват на пластове
в съчетания неистови.
В мимолетни утрини
капе звън от очите ни,
после болките идват -
тези думи вгорчани.
Като риби в дълбокото
се събуждат пак раните
и за лек търсим старите
бащини истини.
Те горят като рози
а насмешка над тленното,
недокоснати от ерозия,
нераздути и неизкривени…
И затуй все ни сочат -
виж ги ти оптимистите!
Често тъжни сме, често сме пламенни.
И се учим от себе си
да понасяме ние измамите,
и на сложните истини
да откриваме смисъла.
Да забравим за раните,
ще угаснат обидите!…
И с лица изподрани
се издигаме в синьото
на очите, в сърцата,
към ръцете корави -
има верни приятели -
по-достойни от славата!
ГОДИНИ
Свалям торбата от раменете на своята младост,
развързвам я
и слагам още една година в нея.
По-рано я вдигах сам
и я носех с ръката на мечтите.
Сега я нося
на широкия гръб на равноденствието
между реалността и стремежа към песен.
И ми трябват приятели
да нося товара
на моите крачки и думи,
за да избягам от сухото корито
на равнодушието.
И ми трябват приятели,
за да разпалват огъня
в моето огнище,
когато отивам до кладенеца
на уединението…
Трябват ми приятели.
Трябват ми приятели,
за да впрегнем една неочаквана сутрин
деня в лъчите на слънцето
и да се надбягваме пак
към страната,
която ни приемаше с торбичка
в ръцете на мечтите.
ВЪЗМЕЗДИЕТО
Полицаят си крие ръцете,
но те помнят
страшния звън на лопата.
Съвестта му има
само една клетка -
плитък гроб,
изрязан
върху утринната гръд на земята.
Споменът му сутрин
на прясна пръст мирише -
в гроба две млади тела
се срутват.
Той ги зарива с дните,
но те дишат,
дишат трескаво
в тишината сгъстена сутрин.
Възмездието не е страх от смъртта.
То
с безсъние
и тишина несподелена пари.
И еднаквите пулсове
на децата му и на убитите са длето,
което вечно го разяжда
и бащинството му изгаря!
ПАМЕТНИК В ПЛАНИНАТА
Споменът не се е качвал често
по пътеката тревясала,
петолъчката на подвига
в тишината неусетно е ръждясала.
Върху раменете на синовна благодарност
още ехото
по манифестации минава.
Но във къщата на нашата памет
са прокапали отнейде стрехите,
щом забравен паметник остава,
щом заглъхне пламъка
на предсмъртните яташки викове.
Пътищата, асфалтирани със радост и спокойствие,
няма никога
над могилите да се възкачат -
живи рани във усоите…
Свойта съвест аз разкървавявам,
своя равен ход със спомен нарушавам -
двама мъртви в мене
са се върнали от поход и съм пак при своите.
И си тръгвам пак по пътя.
Но бодат ме ъглите
на петолъчката. Свикнал съм да крача
по звезди, а не по въглени,
свикнал съм да чувам само стон
на класовете зрели сред полето…
Но ще бъде страшно, ако в небесата
литне, тая малка петолъчка
без във нас да свети -
върху нея ще се срутим на земята!
***
На Н. З.
Вървя по тясната алея с трите стъпала
към вратата на поета.
Почти усещам неговото настроение,
както затворените очи чувствуват
светлината на близкия прозорец.
Почти отгатвам неговите думи,
както ръцете отгатват
дали е отключена вратата.
Почти…
Но стоя на тясната алея с трите стъпала
пред вратата на поета.
Минах по калдъръма на много стихове,
надбягвах се с илюзиите на невинността
и окачил на стената на спомените
гравюрата
на отминалото безгрижие,
избирам
пред светлата магистрала на асфалтираните срещи,
тясната пътека с трите стъпала
и вратата на поета.
Много е силно обикновеното:
Добър вечер!
***
Поникнаха платна сред селските ливади.
И замириса на море
и буря.
Реката
изплезила език от жажда,
светлееше сред сивия
повяхнал бурен…
Платната се люляха като забравени растения
или възкръснал пламък
от умряло племе.
Очакваха те ветровете солени,
за да отплуват
ливадите през чернозема.
Люляха се самотно чак до залез,
а после се стопиха
в настъпилата вечер.
Не знам видяхте ли платната алени,
ала моряшката фланела
някакъв чудак облече.
ЧАКАМ НЕНАПИСАНОТО
СТИХОТВОРЕНИЕ
Чакам да се откъсне
от огромния покрив на вечерта
една капка,
един силует на човек
и подгонен от студения писък
на трамвайните спирачки,
да влезе като светлина
в притихналата стая на моите чувства.
Върху бялата маса на болката
ще жълтее тетрадката
с баналните страници
на всекидневните думи.
Всекидневните думи…
Чакам да ги раздвижи
тих вятър -
нервното дихание на тънки пръсти.
Чакам лека усмивка -
да ги подреди в ред неочакван
и непочувствуван до днес.
Чакам неземно движение на вечерни устни,
за да затворят
с мълчаливо потръпване
жълтите страници,
всекидневните думи…