КОННИКЪТ
Ученическа тетрадка
Из „Понтийска елегия” (1989)
***
Сред полята притихнали, свежи,
край прикътани бели села
една синя рекичка бележи
лъкатушна игрива следа.
Тихо плискат се капки немирни,
плах вечерник в тревата пълзи,
а рекичката шушне неспирно
и бързи, и бързи, и бързи.
И навред над ливадите росни
неусетно се спуска нощта,
сякаш юноша влюбен докосва
с плахи устни момински уста.
1955
***
Не поглеждай ме с тия очи,
в никой сън досега несъзирани!
В тях безмерната нежност личи,
в толкоз други очи ненамирана.
Не приказвай ми с тия уста,
в никой сън досега нецелувани!
Няма думи тъй сладки в света
като твоите нийде нечувани!
Не докосвай ме с тия ръце,
в никой сън досега непогалвани!
Те запалиха в мойто сърце
чудни тръпки, до днес незапалвани.
Че пронизва ме погледа твой,
че усмивката весела носи ми
дълги нощи без сън, без покой,
че изгарям от всяко докосване
и не смея, не смея от смут
да повторя словата, изричани
в толкоз нощи със шепот нечут
колко много от мен си обичана!
1956
***
Друже мой, приятелю Есенин,
и на мен тежи голяма скръб,
но е свикнал моят селски гръб
и не ще прережа свойте вени.
Че това, което ти презря,
сто пъти по-силно аз презирам,
ала сили да съм горд намирам,
затова не искам да умра.
1957
РАЗМИСЪЛ
Пред малката прекършена фиданка
стоях замислен, неподвижен, ням.
И гледах с болка тъничките гранки
с повехналите пъпки тук и там.
Преди години тя поникна в двора
в един притулен и тревясал кът.
Със мене расна и през тая пролет
тя щеше да цъфти за първи път.
За първи път…Но неочакван вихър
прострял нощес невидими ръце,
със вой извил се и в прегръдка лиха
прекършил крехкото й стебълце…
И аз съм млад - фиданка нецъфтяла.
Напъпват песни в моите гърди.
И някой ден на лист хартия бяла
поезия от тях ще се роди.
Но в този ден смъртта - зловеща птица, -
ако крила над моя край простре
и трябват не поети, а войници -
тогава нищо няма да ме спре
да бъда редник в първите редици
на мойте братя.
И ако загина
с неразцъфтяли песни в млада гръд,
знам, най-прекрасна песен, ненадмината,
за хората ще бъде мойта смърт.
НА МОИТЕ ПРИЯТЕЛИ
АБИТУРИЕНТИ
Ето ни сега на други бряг…
Д. Дебелянов
Идва, дълго очакван, денят,
който волно врати ще разтвори
за сърцата ни, жадни за път
в неизвестни простори.
Като птици от топлия Юг
ние чакахме нашата пролет.
Тя пристига, тя вече е тук
и ни мами за полет.
Ние няма защо да скърбим -
всеки в наште сърца ще остане
като брат и приятел любим
със очи замечтани.
Пропилени не са наште дни
на годините в шумния бързей
и за нашето минало ний
не проливаме сълзи.
Нека плачат и хленчат онез,
за които годините бяха
само тиха почивка и днес
гледат в утрото плахо.
Ние смело ще тръгнем на път,
който чака пред нас неизминат…
И ще пазим под лявата гръд
дълго тия години.
1957
***
Не скърби, че скоро топли длани
за последен път ще стиснем ний…
Та нали в сърцата ще остане
трепета на миналите дни.
Що от туй, че няма да се видим
с тебе може би за цял живот…
Колко скърби, колко ли обиди
времето изтрива в своя ход.
Не скърби, ний пак ще бъдем близко
с трепета на миналите дни…
Дай ръка за сбогом да ти стисна,
усмихни се и ме погледни.
1957
***
Ти сама свойта участ оплака,
като всеки беглец
и ти
ще съглеждаш назад с уплаха
как по твойте следи
един скъп преследвач
неизбежно
ще върви
и в очите му черни
ще те гледат до болка нежно…
А хрътките верни -
твоите спомени,
твойто сърце ще разкъсват…
Някой ден
/може би късно/
ще отгатнеш ти сложния ребус:
че си избягала от мен,
ала не и от себе си.
***
На запад в гаснещи зари
потъна слънцето полека
и залезът червен покри
реката с кървава пътека.
Заглъхна нейде сетен вик
и тишина се спусна тежко…
…Така е тихо в оня миг,
когато спре сърце човешко.
1957
СЛЕДА
Бе свежа утрин. Сънени очи
притваряше полека нощ потайна.
И слънцето със радостни лъчи
изгряваше тържествено-сияйно.
През росните ливади път поел,
аз крачех бодро, във мечти унесен,
в гърдите ми гореше порив смел
и пареше на устните ми песен.
И аз вървях, възторжено пленен
от прелестта на тази утрин свежа.
Обърнех ли се - виждах как след мен
следа блестяща стъпките бележат.
Преди да дойде моят сетен час
и с прах да ме покрие зла забрава,
как искам да почувствам, че и аз
една следа в живота съм оставил.
януари 1957
НА БРИГАДА
Не звънеше в есенната утрин
на тръбата медния сигнал.
Ние тръгвахме без строй по пътя,
сякаш всичко беше на шега.
Глухо и посърнало полето
срещаше ни, бяло от слана.
Ние спирахме сред блока, дето
пръскаха се нашите звена.
Не ехтеше бригадирска песен
сред скръбта на есенния фон;
само гарван гракваше невесело,
кацнал на самия хоризонт.
Неусетно, тихо, безвъзвратно
в работа изчезваше денят,
и когато тръгвахме обратно,
бе безкраен сутрешния път.
Вечер дълго гледахме звездите,
трепкащи като очи над нас.
И една девойка с руси плитки
пееше до късно с топъл глас.
1957
РАВНОДУШНИТЕ
Они давно меня томили
в разгаре девственной мечты…
Ал. Блок
Мразя аз равнодушните хора,
мразя техните делнични дни,
не повдигат те поглед нагоре,
не поглеждат напред и встрани.
Те в земята все гледат, в земята.
И познават на тая земя
само пътя, що води в дома -
при съпругата вярна с децата.
Колко много душата ми страда
от безстрастните техни очи!
В дни на скръб, на тревога и радост
най е тежко, щом някой мълчи,
най е тежко, щом някой не иска,
тръгнал в пътя си до тебе да спре,
с поглед само да те разбере
и ръката ти топло да стисне…
Равнодушие - враг най-коварен, -
няма място за тебе сред нас!
Ти предатели хората правиш,
щом попаднат под твоята власт…
Не, не мога за теб да говоря,
без в юмрук да присвия ръка
и с проклятие да изрека:
Изсъхни до последния корен!
1957
КОННИКЪТ
В оранжев блясък пламват върховете,
възправили пред залеза стена.
Денят угасва бавно.
Над полето
се спуска властно тежка тишина.
Но чуй далечен тътен на копита
кък глухо в тая тишина ехти.-
В неудържим галоп напред политнал,
се носи с устрем конник. И кънти,
и пей пръстта под стъпките на коня
тържествения химн на вечерта…
Каква ли цел ти, коннико, догонваш?
Защо препускаш лудо през степта?
Не би се спрял - дори и в път безцелен.
От шеметния бяг опиянен,
ти би препускал устремно и смело,
додето грохне конят уморен.
Но ако светла цел те вдъхновява,
ти своя път без кон ще продължиш;
ще тичаш прав, ще падаш и ще ставаш,
от жажда и умора ще гориш
и все напред, и все напред ще крачиш,
с разпалено от вярата сърце.
И в утрото, когато чезне здрача,
ще стигнеш свойта цел.
1957
