ОТКРАДНАТА ХУБОСТ
Като отминаха крайните къщи на Бяртина и подхванаха пътя за Маре, дядо Запрян спря мулето до едно крайпътно дуварче и кимна на внучката си:
- Айде, Елице, яхни го! - рече той и се приготви да й помогне.
- Да го яхне баба! - отвърна му осемнайсет-годишната мома и продължи да върви нагоре по пътя.
- Знаеш, че баба ти не може да седи на животно, свят й се вие.
- Дядо, ами яхни го ти тогава. На мене ми се ще да повървя малко - настоя на своето Елица.
- Има време да вървиш, млада и зелена си.
- Покачи се барем до Проданоската вода! - взе, че се намеси и Запряновица, която водеше най-отзад магаре, натоварено с харманджийска нагодия.
- Их, какви сте! - ядоса се на ужким внучката, но не счупи хатъра на възрастните люде, които й трепереха денем и нощем, откакто остана сам-самичка.
Тъй се бе случило, че по време на чумата през 1836-а умряха всичките й близки - баща, майка, братя, сестри. Уварди се само тя. И старите люде. Елица още си сучеше, та насетне силом я очуваха с козе мляко. Голямо зор видяха, додето я отгледат, но си струваше труда! Колкото повече се нижеха годините, внучката им ставаше все по-хубава и по-хубава. Расна Елица, порасна, стана хубавица един път. Като нея нямаше друга в цялото село. Че как да има, когато даже и най-тъмният сокак в Павелско грейваше като пъстроцветно халище, щом дядо Запряновата хубавица заситнеше из него… Затуй и всички ергени - българи или турци - начаса забравяха накъде са се забързали, когато я срещнеха нейде из селото, и се надпреварваха селям да й дадат. А тя - тънка и стройна като юзенишка ела - първом ги озари с два реда бели маниста, сетне им отвърне свенливо, подир което ги остави замаяни да си бият главите къде е трябвало да идат…
И колкото Елица беше каматна отвънка, дваж повече бе отвътре. Толкоз благост носеше в душата си, че на мравката път правеше. А пък захванеше ли да пее на някоя седянка, хурките тутакси замръзваха в ръцете на момите, а ергените до един онемяваха.
Затуй и сега, когато възседна мулето, старите люде в един глас я заподканяха:
- Айде, Елице, да ни попееш!
- Затова ли искахте да ме покачите на самара, а? - подкачи ги отначало момата, но сетне като отминаха нивите на Равнища, без никой повече да я подканя, запя - отпървом тихо, но полека-лека гласът ? заплени цялата околност:
Еленко, жива изгоро,
питала ли си мама ти
дава ли тебе на мене?
- Не съм я, байо, питала,
ами съм снощи слушала
тате на мама да дума:
„Девет дъщери да имам,
една на Георги не давам,
че той е дърта уварда.
Във уста вода не слага,
със ока вино налива,
със половина - ракия;
на вино вади ножове,
а на ракия пищови.”
Щом свърши, тримата взеха да се смеят. След малко, когато Елица подхвана друга песен, дядо Запрян се опита да й отпява, но Запряновица побърза да го смъмри:
- Що бъркаш детето бе, дъртьо? - и веднага взе да се киска.
- Брей, каква мома ме укорява! - не й остана длъжен старецът, подир което тримата пак се запревиваха от смях.
И тъй в шеги и песни не разбраха кога стигнаха до нивата, дето разтовариха животните и се захванаха да редят хармана. Дядо Запрян им сваляше снопи от купена, а Елица и баба й ги развързваха и разстилаха с натежалите класове навътре. Имаше берекет тая година, затуй щя да се напълни не само хамбара на стареца, ами и душата му, което той и не криеше.
- Снопите са таман за още пет хармана! - отсече той, щом нагодиха първия, и доволно потри ръце, подир което добави: - Айде да лапнем по един залък, додето им падне росата, а?
Лапнаха, колкото лапнаха, а когато слънцето напече и житните класове се разшумяха като весели дечица, взеха да вършеят. И макар че времето беше един път за вършитба, както правеха опитните харманджии, тъй и дядо Запрян нямаше покой, додето не овършее. Щото хване ли те дъжд, докато не си отделил сламата от житото, целият ти труд отива нахалост и хармана става на боза, както тукашните люде викаха на мътилката от кал, зърно и слама. Макар че - да си кажем правичката - нямаше челяк в селото, който да не дава мило и драго за майсторията на бозаджиите от Станимака, защото не бе по хала на всякой…
След няколко сахата, когато остана един харман снопи за вършеене, дядо Запрян поспря животните, сетне повдигна очи към небето и рече:
- Овършеем ли тоя харман, ще лапнем, а сетне додето веете житото, аз почвам да карам сламата за Павелско! - подир което се обърна към жена си: - Що не идеш да наточиш прясна водица?
- Че да ида, що да не ида - отвърна му чевръсто Запряновица и се запъти към дивачката, на която бяха окачили багажа.
- Бабо, да ида аз - намеси се Елица, която откак взеха да вършеят, начесто вдигаше глава нагоре към слънцето, да види докъде е стигнало.
- Ами… иди… - рече с половин уста баба й, след като потърси очите на мъжа си, ама той - зает с животните - даже не погледна към нея.
По-пъргава и от сърна, момата грабна бъкела и тръгна нататък към извора. Запряновица се върна на хармана, сетне - сетила се нещо - се обърна към внучката си, но тя вече се бе скрила в букака, отдето в тоя миг кадифеният й глас подхвана “Черешко, черна вишничко”.
- Хубаво ни e детето, ама дано случи на мъж! - рече дядо Запрян.
- Викат, че е случило! - отвърна Запряновица и се прекръсти, подир което прихна да се смее: - От залисия не можах да ти кажа… А и видиш, че откак станахме, Елица е все с нас.
- Казвай, де! - спря животните дядо Запрян.
- Ами к’во да казвам? Сабахлен, когато взимах магарето от комшията, жена му ми рече да се стягаме за момари…
- Какви мом?ри, ма? Ти чуваш ли се к’во лафиш?
- Чувам се. Не видиш ли, че Елица е за женене?
- Ти ще видиш едно женене!
- Абе, Запряне, не помниш ли на колко години бях, като ме заиска, бе? Нямах седемнайсет! Забрави ли, че скъса три чифта цървули, додето кандърдисаш наш’те - закиска се тя.
- Добре де, добре - омекна мъжът й, сетне попита: - Казвай сега к’во е станало?
- Ами Костовица каза, че на седянката у Стаматюски наш’то момиче са е загалило с… - рече жена му и развърза кърпата да разхлади побелелите си коси.
- К’во спираш? С кой са е загалила? - не издържаха нервите на стареца.
- С бай Дончовия внук…
- С Горана ли, бе? - прекъсна я дядо Запрян и взе да диша някак по-леко и ведро, тъй като момчето беше хем каматно, хем и работно, а отгоре на всичко имаше и златно сърце.
- Ъхъ. Елица му взела китка, сетне той седнал до нея и до края на седянката си гукали един-друг…
Додето старите люде се разправяха, внучката им вече бе наближила Проданоската вода и се оглеждаше за либето си, с когото на седянката се разбраха да се срещнат на извора. Ама нали беше подранила, нито Горан се виждаше наоколо, нито пък отнякъде долиташе омаята на прочутата му дизия чанове. Затуй Елица се наведе над чучура, утоли жаждата си с шепа, сетне остави бъкела да се пълни. Ромоленето на водата я унесе в блянове. Както си бленуваше, отзад нещо изшумоля и тя радостно се обърна.
- Добра стига, мижу Асане! - първа поздрави момата, макар че тръпки я побиха, когато видя циганина зад гърба си.
А онзи гък не рече, само слезе от коня и тръгна към нея…
В това време Горан погледна нагоре към слънцето и изпсува, подир което се наведе да заколи раненото животно. Овцата изостана от билюка, когато го подкара за Проданоската вода, а вълчицата, дето имаше котило нейде из камънаците на Винека, само това чакаше. Вярно, че кучетата тутакси се юрнаха подир нея, ама докато я прогонят, дясната плешка на овцата увисна. Затуй на овчаря не му остана нищо друго освен да я одере и осоли, инак в тоя пек щеше да стане зян. Добре, че кошарата му бе на стотина крачки от Ръстопът, та първом се върна и прибра стоката, сетне се захвана с овцата. Когато осоли и последното парче в кацата, му стана ясно, че Елица го е чакала напусто…
И додето се чудеше какво да прави, отвънка кучетата се разлаяха. „Вълчицата!”, рече си Горан и извади пищова от пояса. Вече бе стигнал вратата, когато разбра, че не е тя. Това обаче, дето видя през опушеното прозорче, беше бая по-страшно и от звяр… Нямаше и десет години, откак довтаса в Павелско, а вече бе разплакал половината село!
Тоя път циганинът не свърна към кошарата му, както правеше другош, а веднага щом се показа от пътеката, която идеше от Маре, забърза нагоре по билото. Конят му лъщеше от пот, а той трескаво го риташе в слабините и се озърташе назад.
- Какво ли го е уплашило тоя? - прошепна невярващ Горан и на брадясалото му лице се появи усмивка, сетне като се размисли, изхвърча презглава от кошарата…
В същия час дядо Запрян поспря мулето на хармана, сетне рече на жена си:
- Абе иди да видиш к’во стана с т’ва дете, бе! Един сахат мина…
- Май са е загледало, бе… - отвърна Запряновица, но не чака да я подканят, ами побърза да грабне тояжката си и заслиза припряно към извора, че откакто Елица взе бъкела, барем сто пъти се прокле, че не отиде за вода…
Както се бе забързал надолу, по едно време Горан чу конски тропот откъм Маре и мигом кривна от пътя, че баш сега не искаше да среща турци. В селото само те се кипреха на коне, а българите поминуваха кой с муле, кой с магаре, че ги стягаха цървулите, както сами се присмиваха на хала си. Тъкмо се притаи зад едно дърво, когато отдолу се подаде селският мухтарин. „Ето кой е уплашил Асан! К’во ли пак е сторил тоя злосторник?”, мина през главата на овчаря.
Че циганинът бе сторил някакъв зулум, Селим ага разбра още като му се откри Проданоската вода. Изглежда обаче, че онзи го усети още преди да се покаже на билото, щото вече бе рипнал на коня си и го пришпорваше нагоре, без даже да се обърне назад. Отначало мухтаринът повдигна недоумяващо рамене, защото наоколо нямаше жив челяк, но като наближи и видя пълния бъкел под чучура и самотната забрадка на двайсетина крачки встрани, целият настръхна. Едвам изчака коня да се напие на коритото и го срита подир беглеца…
Когато мухтаринът мина покрай него, Горан се загледа подире му и прошепна:
- Ако всички бяха кат Селим ага, теглото щеше да се търпи някак… - сетне излезе на пътя и забърза надолу.
Дядо Запрян вече допушваше цигарата, когато откъм букака долетя ужасяващият вик на жена му:
- Запрянеее, Запрянеее!
Старият човек рипна като ужилен, хвана се за ножа и се завтече на помощ.
Когато Горан наближи Проданоската вода, до ушите му достигнаха тревожните викове на старите люде:
- Елицеее! Елицеее!
Ала само екотът насреща им отвръщаше…
Сърцето на овчаря задумка тъй силно, че за малко да изхвръкне от пазвата му. Той се втурна с все сила надолу, дето виковете се смесваха с плача на Запряновица. До късно през нощта тримата преровиха надлъж и шир всяко кътче от планината, но от Елица нямаше и следа. В следващите дни българи и турци вкупом се юрнаха да я дирят, ама всичко бе напусто. Като че ли хубавицата бе потънала вдън земя…
Циганинът обаче го намериха. Без никой да го дири… Някакви зверове извадиха кокалите му от една дупка край Пашалийца, дето го бяха набутали, след като му напълнили кратуната с олово. И ако не бяха закърпените му шалвари, никой нямаше и да се досети кой е челякът. А се досетиха, защото от всички друговерци само Асан караше жена си да му кърпи дрехите, макар че въобще не беше фукара. И как да е фукара злосторникът му продажен, когато заради имане смени вярата си в някакво станимашко село, подир което го заселиха в Павелско, дето му дадоха и къща, и имоти…
Никой от българите не му връзваше кусур, че ходи с кръпки, та нали и между тях имаше не един и двама, дето все с тях си ходеха. И макар скришом да си викаха, че още в майчината утроба са го орисали да бъде само с парцали, в началото го харесаха. Да, ама сетне като го разбраха какъв мискинин е, бягаха като от чумав. И затуй, като го откриха, никой в селото не го оплаква. Нито друговерец, нито пък християнин! Не го оплаква даже и жена му…
А и за какво да го оплаква, когато приживе Айшето носеше черно от него. Затуй хич не се чудиха, че веднага след погребението, тя нарами невръстните си деца и се махна от селото.
Не беше изминал даже и ден, откакто си вдигна парцалите, и някакъв зевзек кръсти ямата, дето бяха набутали мъжа й, Циганската дупка. Ама кой му бе мъстил, тъй и не стана ясно, щото циганинът имаше една сюрия душмани, а отгоре на всичко Селим ага не си мръдна и пръста. А и защо да го мърда, когато сам-самичък му чете присъдата, след като го настигна и разпита…
И додето останките на друговереца се намериха, от дядо Запряновата хубавица нямаше ни вест, ни кост!
А дните си препускаха като необуздано хергеле. И се случи тъй, че старите люде се преселиха в отвъдното, а от внучката им още нямаше и помен…
Мина време. Много време. В селото не останаха нито роднини, нито други люде, които помнеха потъналата вдън земя мома. И един ясен пролетен ден на 1966-а, щом трима чепеларски пещерняци се спуснаха през петдесетметровия комин на Челевищницата, в края на хендека се натъкнаха на купчина кокали и позагубила блясъка си пендара, на която силом се четеше думата Елица.
Ама вече никой не знаеше нито кога е живяла, нито пък как бе рипнала на своя глава, след като онзи друговерец я поруга…
