ПОЧИТ
Въпреки че аго Асан бе на върха на агалъка си, не си и помисляше да дели людете - на всекиго селям даваше, с каквото можеше помагаше и на свои, и на чужди. Който не го познаваше, отпървом му се струваше, че си е надмогнал на масрафа, ала насетне като разбереше, че единственото, дето мюсюлманинът имаше в повече от другите, бе човещината, му идеше метан (1) доземи да му стори. Ама нали друговерецът не беше нито големец, нито пък ламтеше за поклони, никога не даваше да се стигне до тях. А и как да дава, когато бе нагласен от горе да не дири ни лихва, ни главница на хаирите си…
Затуй и петдесет години, откакто аго Асан си отиде от тоя свят, колчем пъти станеше дума за него, всички до един го споменуваха с добро. А приживе бе на по-голяма почит и от падишаха… Що ли? Ще ти кажа, ама да вървим едно по едно. Въпреки голямата си почит, с която се сбогува с белия свят, отначало и неговата не беше никак за завиждане…
Случи се тъй, че още додето ергенуваше, се загали с една мома. Изписана, наконтена. Мома и половина! Само че не бе от Турската махала! А от Метряковската. Гяурка беше… И както се очакваше, мохамеданите вкупом се извървяха да му хортуват, че ще сбърка ако я вземе, ама аго Асан бе непреклонен:
- Тя ще е! - отсече той, подир което ходи къде ходи, додето накрая се върна с благословията на мюдюрина (2), сетне се ожени за българката и я отведе в бащината си къща.
Да, ама животът му с Бояна не потръгна както трябва…
А всичко почна по мед и масло. Както си му е редът, мина, не мина някой и друг месец и се видя, че невестата му е трудна - коремът й се заобли и взе да понавдига шарената й престилка. Един ден аго Асан видя младата си жена с болезнена гримаса и ръце на кръста, затуй благо я попита:
- Какво става? Да не рита?
- Рита, я! - отвърна му Бояна и го огря с усмивката си.
Тогава той се наведе и долепи ухо до корема й, сетне се заслуша.
- Туп, туп, туп! - гордо взе да отброява бъдещият татко, подир което се възправи и рече шеговито: - На мъжко бие! Ще го наречем Смаил!
Че ще бъде мъжко, позна, ама рожбичката им не видя бял свят… Пакост им сториха… Не, не я сториха друговерците. Те мирясаха още като видяха тапията на Тъмрашлията и приеха аго Асановата невеста от хубаво по-хубаво. Нашенец стори белята… Що ли? От ахмаклък. Помислил си, серсеминът му със серсемин, че още преди да се загали с турчина, веднъж Бояна го била погледнала някак си по инак. Като жена. Погледнала го друг път! Него никой не го слагаше в людете, камо ли красавица като нея да го погледне. Да, ама ахмакът си втълпил, че са минали едва ли не през венчило. И когато хубавата българка пристана на друговереца, глупакът се докачи дотолкова, че реши да й мъсти…
Една вечер преди първи петли прерипна аго Асановия дувар и тихомълком влезе в плевнята, сетне извади огнивото… Щом сламата лумна и озари злорадстващото му лице, той стана да си върви. Не щеш ли, в това време на вратата се появи кучето на сайбията и се разлая. Злосторникът се уплаши и загуби ума и дума. Додето шареше насам-натам и се чудеше как да излезе, нещо щракна с все сила на крака му. Неканеният гостенин извряка от болка, сетне падна в несвяст, без да усети, че е стъпил в капана за вълци, който аго Асан напъна по икиндия заради някакъв борсук, взел да навестява кочаните с царевица…
Чул кучешкия лай, сайбията си рече: „Пак е дошъл!”, подир което се извря безшумно от постелята и взе пушката. Когато излезе отвън, пламъкът вече бе обхванал половината плевня.
- Бояноооооо! - викна колкото му глас държи аго Асан, сетне се завтече да изведе бременната си невеста, че и къщата щеше да пламне всеки момент.
Додето помагаше на жена си, отвън долетя страшен вик:
- Помооооощ!
- Кой ли вика? - изтръпна Бояна и рой мравки се разбягаха по гърба й.
- Комшията е видял огъня и … - побърза да я успокои сайбията, съгледал опулените й очи. След малко, когато изведе уплашената си булка на двора, наоколо не се виждаше жива душа, а огънят вече бе почнал да облизва и къщата…
- Викай комшиите! - рече аго Асан на жена си, сетне се втурна назад да изкара животните от обора, че огласяха цялата махала.
Изглежда обаче, че отсреща в Метряковица вече бяха видели пожара в Турската махала, защото селската камбана задумка зловещо, още преди младата невеста да потропа на първата порта. В това време аго Асан тъкмо бе изкарал и последното животно, когато отгоре в плевнята някой простена
- Ааааа… - сетне част от покрива й се срути, а огънят запращя с все сила.
- Какво става бе, аратлик? - чу се от портата някакъв глас.
- Плевнята се подпали, мижу Османе - отвърна му аго Асан и добави: - Вземи да подбереш животните, пък аз да ида горе, че някой вика…
- Абе и аз чух, ама хич не ти трябва да влизаш, че ще станеш зян! - рече придошлият и подкара добитъка надолу по сокака, откъдето вече прииждаха и други люде - българи, турци, мъже, жени. Още като видя гърчещото се до вратата на плевнята тяло, турчинът разбра, че той е подпалвачът.
- Че бива ли тъй бе, аркадаш? - рече по скоро на себе си аго Асан, сетне му откачи капана, подхвана под мишниците и взе да го мъкне навън…
Спаси ли го? Не само че го спаси, ами не даде и косъм да падне от главата му! Ама защо ли му трябваше да го прави, когато оня темерутин издържа на хорското презрение три-четири дена, сетне го намериха увиснал на една ябълка в Блата… Че аго Асановата плевня изгоря до основи, изгоря, но къщата му успяха да опазят.
Едно нещо обаче тъй и не можаха да опазят, макар че се събра цяло село. Додето огънят съсипваше имота им, Бояна дотолкоз много се изтормози, че пометна… А отгоре на всичко подир тая случка двамата нямаха рожба цели девет години! Ама най-накрая им се родиха три дечица наведнъж…
Но и преди да им се родят и след това, аго Асан си остана ненадминат адамлия (3)… Прав си - има много люде, дето правят през живота си добрини. Ама на колко от тях им иде отръки да сторят хаир на най-големия си душманин, баш когато им е запалил чергата, а?
Ей затуй насетне и българи, и турци взеха да почитат аго Асан повече от падишаха!
————–
(1) метан (тур.) - нисък поклон
(2) мюдюрин (тур.) - управител на подоколия
(3) адамлък (тур.) - човещина, човечност
