Йордан Петров

спомен за Никола  Инджов

Преди повече от двадесет години внесох ръкописа на първия си сборник разкази „По далеч от звездите” в печатницата на „Графопринт” Хасково и развълнуван от това знаменито събитие в моя живот бързо изтичах да  го споделя с приятелите си.

- Венко ще печата първата ми книга - им казах трескаво.

Всички добре познавахме управителя на местната полиграфия Венелин Севов. Самият той, доказан професионалист, бе вече сигурна гаранция за доброто качество на всяко печатно произведение.

- Книга?! - удиви се Борис Колев.

Повечето мои приятели знаеха за предпочитаното ми занимание да пиша, но за  една част това сега се оказа новост. Борис бе един от тях. Всички в компанията бяхме приблизително на една възраст, само той бе десетина години по-голям от нас и бегло ни познаваше. Ние него също. Пестелив в приказките си, говореше малко, а за себе си не казваше нищо.

- Писател ли си? - попита Борис.

- Още не - отвърнах.

- Но, ще стане - потвърдиха неколцина около мен.

- С една книга не бива да ме обявявате за писател - възразих им с твърдото убеждение, че това е най-естествения ход на логиката.

- Не знаех, - все така изненадан каза Борис Колев - че се занимаваш с толкова сериозни неща. Какво си написал?

Споделих набързо. Така Борис Колев с изненада научи за тази моя слабост, която в ония години се бе превърнала в моя истинска стихия. Тогава Колев сподели, че и той има една своя слабост - да се интересува и изучава миналото на своя роден край. Приятелят ми се оказа и краевед. Това бе новост за мен. Бях не по-малко изненадан да науча това и просто бях в шок от неговото признание. И двамата по различен начин сме правили едно и също, и двамата сме търсили и интересували от знаменити събития в нашия край. Колев никога не бе говорил за това, никога не бе споменавал, че и той проявява неотразимо силен интерес към родния край, толкова силен, че краеведчеството за него да се превърне от любимо занимание в невероятна, също като при мен незатихваща стихия. Така взаимно се разкрихме и преоткрихме и това ни направи по-близки.

Когато сборникът бе готов, с трепетни чувства го раздадох на всичките си приятели. Поставях автограф на първата страница на дъхащата още на печатарско мастило  книга и оставах в очакване на отзиви.

Борис Колев я разгърна и възкликна:

- Предговорът ти е написан от Никола  Инджов!

- Да. Какво те учудва?

- Щом Инджов е посветил уводни думи за нея, то книгата ще се окаже значима.

- Сам прецени - казах аз - и после кажи дали е така.

Борис Колев най-бързо от всички прочете сборника и пръв сподели своите впечатления, които в повечето случаи се очертаваха като лични откровения.

- Инджов не е сбъркал - каза той. - Нещата в книгата, които си описал, първо са тракийски и наистина са добри. Особено в първата част.

Краеведът имаше вярно усещане и свое виждане за раздиплените пасторални истории за орачи и сеячи в родната ни Тракия. С много разбиране и усет за точния факт той се спря се и на някои особености в текстовата част. Когато еуфорията около новото литературно произведение отмина Борис Колев неочаквано попита:

- Колко плати на Инджов за написването на предговора?

- Нищо - отвърнах аз.

- Как така?

- Така.

- Той не поиска ли пари?

- Не. Не само не поиска, но когато на няколко пъти живо се интересувах и бях готов да платя, той деликатно отклоняваше този въпрос - спокойно обясних, защото си беше истина.

- Не може да бъде - съмняваше се Колев. - Ти скриваш нещо.

- Нищо не скривам.

- Така никой не прави - упорстваше Борис.

- Може - съгласих се аз. - Но при мен беше така.

Борис Колев дълго мълча, задълбочен в мисли си после каза:

- Неправдоподобно е. Тук има нещо.

- Няма.

- Има - упорстваше Колев. - Има и то сигурно е нечисто. Затова мълчиш и не искаш да го кажеш.

- Няма - пак му възразих аз.

- Сигурно ти е взел много пари, и затова ти е неудобно да си признаеш.

- Не! Дори не поиска никакви пари. За написването на предговора не ми взе нито лев.

Борис Колев млъкна, но не за дълго. Съмнението го мъчеше. Минеше се не мине време и той току подхвърляше пред всички:

- Кажи, кажи! Ама правичката си кажи колко те охлузи Инджов за предговора?

Пак му казвах същото, но той си оставаше видимо неудовлетворен. Веднъж останахме с Борис сами. Бяхме само двамата в една сладкарница и се черпехме с боза. Колев бе въздържател, аз също и с това си допадахме. Около нас нямаше хора, сладкарниците някога бяха тихи и спокойни за разговори и посещение места. Борис неочаквано се наведе над ухото ми и прошепна:

- Признай ми, само на мен откровено ми кажи, колко пари ти взе Никола  Инджов за предговора на книгата ти? Сподели, аз пред никого няма да кажа, няма да те издам. Никой дума няма да изчепка за това от мен. Само като на приятел ми кажи.

Погледнах го озадачено.

- Нито стотинка. Нали вече ти казах. Защо не ми вярваш?

Колев се отдръпна обидено и заяви:

- Така значи. Не ме признаваш за доброжелател, за добър приятел.

Разбрах, че колкото и да твърдя тази обикновена истина Колев все ще се съмнява.

- Слушай Боре, ще ти разкажа как стана всичко, как се стигна до това, което не само ти, но и много други не вярват. Имаш ли време да слушаш?

- Имам - отвърна Колев.

- Ще ти го разкажа от начало до край. Дано повярваш.

- Ще повярвам.

- Когато с редактора ми на книгата Петър Ванчев приготвихме ръкописите на сборника се замислихме над обстоятелството, че ни трябва предговор и огледахме възможностите за това. Спряхме се на Инджов, най-вече за това, че много от разказите третираха тракийската тема. Звъннахме му, за да поискаме среща. Не му казахме причината. Ей, така. Просто да го видим и поговорим. Той се съгласи. Прие ни на вилата си в Бояна. До този момент аз не го познавах лично, а той за мен дори и не бе чувал. Беше ранна, топла и слънчева есен и той ни посрещна отвън, на маса в двора. Ванчев му постави папката с оригиналите пред него и директно му съобщи причината за визитата. Инджов отвори папката, хвърли бегъл поглед върху страниците и каза: Ако текста е добър ще напиша предговора, но ако не е, ще ви откажа. Не ми се сърдете, приятели, но така постъпвам със всички.

Борис Колев слушаше внимателно.

- Инджов затвори папката и повече не говорихме за това. Беседвахме на различни теми, най-вече за родната ни Тракия, но докоснахме и далечна Куба, където в ранните години на своя живот големият поет бе следвал испанска филология. Разведе ни из градината с много цветя и плодни дръвчета. Два кафяви, много красиви дакела с клепнали уши непрекъснато щъкаха около нас. После ни въведе и в големия хол и ни показа богатата си библиотека. Имаше много книги и на български, и на испански, португалски, руски, и други езици. Всичко бе наредено и подредено с много вкус и разбиране. Обядвахме и не усетихме как минаха повече от два часа. Тръгнахме си с добри впечатления и много топли чувства. На връщане от София аз все още изразявах съмнение дали големият творец ще откликне на молбата ни или не. Ванчев обаче бе категоричен: Ще напише предговор, бъди сигурен. Инджов разбира от литература и е ценител на хубавия текст.

Колев съсредоточено мълчеше и попиваше всяка дума от казаното.

- Ванчев се оказа прав. Много скоро Инджов се обади по телефона и каза, че е възхитен от това, което е прочел и вече пише искания предговор. Наивно попитах кога да отида в София, да се разплатя и да го взема. „След седмица ще съм в Хасково - отвърна той. - А с плащането не бързай. Това не е най-важното.” Не го попитах кое според него е най-важното, но след време и това си изясних.

- И кое е било най-важното? - не се стърпя припряно да попита Борис Колев.

- След десетина дни Инджов наистина бе в Хасково и случайно го срещнах на улицата. Беше с писателя Петър Ангелов и като ме видя просто ме повика с ръка. „Щях да ти звъня по телефона - каза той - но добре, че те срещнах. Ето го предговора.” Не носех в себе си пари, но смело, като човек, който може веднага да се разплати, попитах: „Колко струва, колко трябва да платя? „Нищо не струва - отвърна Инджов. - Върви и прави книгата си.”

- Така ли ти каза? - удиви се Колев.

- Така - отвърнах му. - Тогава си помислих, че сигурно защото с него беше Петър Ангелов му е било неудобно да ми каже сумата, която му дължа. На няколко пъти в спокойна обстановка задавах на Инджов все същия въпрос и получавах все същия отговор. Веднъж на озадачения поглед на Ванчев, Инджов тихо му сподели: „Помогни на талантливия, бездарният сам ще се оправи.” Тази сентенция бе казана само на Ванчев, но и аз я чух. После Инджов още няколко пъти, на различни места и по различни поводи, я повтори. Дали бях талантлив не зная. И сега не знам. Но в мен тогава се прокрадна, загнезди и остана непреодолимото желание да не разочаровам големия писател, да оправдая доверието, с което ме обгради. А той не пропускаше да повтаря тази иначе известна и много ефектна със своето съдържание сентенция. Не пропускаше понякога и шумно да я огласи.  Дори в деня на тържествените награждавания на конкурса „Южна пролет” я изрече и пред съпругата ми, за което му съм особено признателен. До този момент тя се отнасяше отрицателно към установения ми в годините навик да пиша, а след тези думи на изтъкнатия творец по-меко прие тази моя слабост и вече по-благосклонно се отнасяше към всичко, което правя в тази насока.

Борис Колев мълчеше.

- Разбра ли сега какво според Инджов е най-важното?

- Разбрах - отвърна той. - Тази сентенция го е водила, тя е диктувала и направлявала необикновеното му поведение.

- Да. Красиво, нали?

- Колко е красиво не знам, но е човечно -отвърна Борис Колев. - Много хуманно! - добави той и никога повече не попита: какви пари ми е взел за написването на предговора за първата ми книга Никола Инджов.