Продрум Димов

В една студена майска нощ на 1876 година необичаен кучешки лай разбуди Тетевен. Баба Мария Удренова, една от по-старите тетевенчанки, известна като жена с твърд характер, се сепна и скочи неспокойна.

Изхлузи се полусънна изпод стоплените постелки и пъхна чорлавата си глава под пердето на малкото прозорче. Ненадейно пред замрежения й поглед из тъмницата изплуваха неясни силуети на въоръжени конни заптиета.

Отведнъж нещо я преряза като с нож през гърдите. Остана за миг неподвижна, ала подир малко се поопомни и се дръпна назад инстинктивно. В главата й продължаваше да отеква болезнено тропотът на конските копита, глъхнещ нейде в мълчанието на нощта.

- Боже мой! Тия поганци пак са се емнали да пият християнска кръв! - кръстоса съсухрена десница пред гърди в лошо предчувствие бедната старица. Легна си, ала нещо все я потискаше отвътре, притваряше очи - напразно, сънят все не идваше.

Заранта стана рано, понечи да върши нещо - каквото и да подхванеше, не й спореше. Главата й натежала от мисли, една от друга по-мътни и тягостни.

Късно подир обяд от горния край на селото, откъм Рибарица се зададе многолюдна, шумна тълпа от башибозук и заптиета.

Най-отпред яздеше оперен Хаджи Люзгар, главатарят на тукашните башибозуци. Той току оправяше сегиз-тогиз дългите си увиснали мустаци, погледът му - див и злорад, издаваше нескрито задоволство от направената хайка.

До него на висока върлина стърчеше набучена главата на млад мъж. Пътят напреде им бързо опустя. Малцина намираха сили в себе си да задържат очи на страшната гледка. Ужасната вест се разнесе като мълния из дворищата, целият Тетевен изтръпна.

Не се мина много и из улиците се чуха глухи звуци на тъпан със заповед на бея: всички да отидат веднага на мегдана. И още незаглъхнали тъпаните, нетърпеливи заптиета заблъскаха припряно с приклади по вратите.

По тесните сокаци затрополи по калдъръма онемял поток от селяни, лицата им помръкнали, сковани от спонтанна тревога и недоумение.

Селският мегдан скоро почерня от народ. Някъде по средата му се чернееше отдалече побитата на висок кол глава, вардена зорко от цяла сюрия заптиета. На разкрач-два от нея размахваше като побеснял от коня си гола сабя Хаджи Люзгар:

- Пипнахме един от разбойниците! - крещеше, колкото му глас държи той. - Помъкнали се да вдигат раята на бунт срещу законната власт на негово величество султана! Хванахме баш комитата! Ще ги изтребем всичките като пилци! Ятаган очаква всеки царски душманин!…

Страшното зрелище беше покрусило хората, наблъскани като стадо на мегдана. Баба Мария усети, че нозете й се покосяват. Дръпна една от съседките и се отскубнаха пребледнели и двете като свещ, едвам си поемаха солук.

На мнозина прилоша. Двете жени се подмишиха смълчани и заклатушкаха уморено нагоре по възтясна калдъръмена уличка.

В тоя момент едно заптие ги беше забелязало и понечи да се заканва с пушката си, но те се престориха, че не са го чули и свиха нататък зад къщата. Наоколо им - мъртвило, жива душа нямаше. Те вървяха повяхнали то мъка, дума не отронваха.

Но в душата на баба Мария Удренката нещо все ядно напираше, не я оставяше на мира, главата й ще се пръсне. Не можеше повече да потиска болката си и изведнъж нададе:

- Ох, мари, Пено, какви времена настаха! Акълът ми не побира - да затрият такъв левент! Главата му на кол да набучат!…

- Ех, не знам! Ама како Марийо, ти разбра ли, че бунтовниците, нашите де, биле четирима. Хортуват - виделе един поп, влачел се като пребит. Откарале го надолу към Охрането. Други пък двамина се скрили в шумака. А главата на туй момче отсекле още на Костина, дето го утрепале, чакале ги на пусия. Горкият човечец, зафърлиле го като куче, незаровен дори, някъде край реката, срещу голямата ливада - разказваше й почти шепнешком, с потреперващ глас комшийката.

Слуша я баба Мария окахърена, в душата й като че ли засяда някакъв тежък камък и пари гърдите й.

- Как не ги е грях? - задавяше се от остра болка вече тя. - Да колят людете като добитък тия изедници! Господи, какво доживяхме!

Прибра се Удренката с потиснато сърце в обезлюдената си къща, така и бе свикнала със самотията вече толкова години, откакто дядото се помина. Не било писано да се радва на своя челяд, ала за хорските милееше. Приседна на прага и се замисли.

Навън се свечеряваше вече, селото потъваше неусетно в синкавината на здрача, като да си поеме дъх, смазано от тежко преживения ден. По едно време кучето джафна, завъртя опашка, като зърна стопанката си и тутакси завря влажна муцунка в загрубялата й длан.

Тя трепна като събудена от сън, нахока го и го натири из двора. Можеше ли да й помогне някой сега? В сърцето й беше заседнала корава буца и не я оставяше на мира.

Спотаи се в притихналата си собичка, цял ден залък не е туряла в уста, но не й беше до ядене - нещо все й беше чоглаво и я притискаше под лъжичката. Мислите й я отвеждаха натрапчиво все към Костинската река.

Стана изведнъж и впери очи навън през прозорчето. Луната беше извисила светлата си пита над тъмните гребени на околните хребети. Не я сдържаше повече на едно място, облече се на бърза ръка, наметна окачения на стената ямурлук и излезе.

Сянката й прибягна оттатък към пруста, сподиряна от зачестеното скимтене на кучето. Тя изнесе от тъмното някакъв копач, мушна го под връхната си дреха и се запъти към пътния вратник. Обшари изпитателно с очи пустеещия сокак, няма никой, хлопна вратнята и пое нагоре по реката.

Вървеше и се взираше недоверчиво насам-натам. Под плахата светлина на премръзналия месец околните храсти тук-там й се мятаха в очите като пълзящи призраци. А беше чувала, че нощем кучлаците, тъй думаха на турците тъдява, вардели пътищата.

Това едва ли не удвояваше страха й. По едно време й се стори,че човешка сянка изскочи изневиделица и се шмугна в мрака на близкия храсталак. Косите й настръхнаха и се закова на място вцепенена. Постоя малко, докато се посъвземе, и ускори крачка.

Долината се беше стаила в ледената тъмнина, до слуха й идваха само приспивният монотонен ромол на Бели Вит, чиито води замираха нейде зад навъсените и строги очертания на Тетевенския балкан.

Пред замисления й поглед се ширна най-сетне голямата ливада, бухнала в зеленина и свежест. В долния й край се промъкваха през буйно обраслия букак забързаните води на Костинската река.

„Тъдява ще е нейде” - мина й като светкавица през ума. Стисна копача още по-здраво под мишницата като за кураж и нагази росната трева, спускайки се към бълбукащата река. Колкото приближаваше, толкова бъбривата речна гълчава заглушаваше ушите й.

Наближи брега, посуети се за миг, па хвана нагоре покрай реката. Неочаквано пред очите й се мярна малко дървено мостче от две прясно издялани дървета. Бутна с крак, те не помръдваха, бяха стъпили здраво на двата бряга.

И без повече да му мисли, запристъпя по тях предпазливо, подпирайки се на копача. Когато мина отвъд, шумотевицата на реката като че ли позамлъкна малко.

Защура се надолу като зашеметена покрай брега, като се вглеждаше дебнешком наоколо. Ослушваше се и тръпнеше като лист при всеки най-малък шум. Росата беше обсипала сякаш в сребро листака и тревата.

Краката й бяха подгизнали и вкочанясали от студ, но тя не ги усещаше вече. Изведнъж се стъписа: под голям храст съзря човешки труп. Цялата се вкочани. Ръцете й се разтрепериха, нозете й отмаляха, сърцето й се свиваше болезнено.

Постепенно се поосвести, поокуражи се и се приближи до изоставения мъртвец, потънал в кърви. Нямаше време за губене - изнесе го на открито и го просна възнак на зелената морава.

По бялата му разкъсана риза проблясваха още незасъхналите капчици кръв. Гледаше го, сърцето й биеше в полуда, снагата й плуваше в пот.

Надвила вече всякаква уплаха, тя се поогледа. Вслуша се в дремещата околност на Костина, прекръсти се и се залови за копача. Желязото захапа ненаситно като палешник влажната земя. Глухите удари се поглъщаха от непресекващия речен глъч.

Поизправи се, поеме си дъх и пак извива гръб. Трябва да изпревари пукването на утринта.

Когато над тъмнеещия се вече трап изписа гърбежина голяма купчина пръст, ръцете отхвърлиха небрежно копача настрани. Сетне подви капнали нозе над обезглавения труп и тихо зарида:

- Синко, синко! Как не ги догреша тия кръвопийци! Как ще те майка прежали, чедо?…

Сподавила за момент болката си, тя го хвана за вледенените ръце и го повлече към купчината. Видът на безмълвния й „събеседник” я хвърли отново в ужас.

Понапъна се и със сетни усилия го дотътри и положи в тъмната ледена прегръдка на зейналия трап. Направи няколко кръста пред гърди и мигом заора копача в натрупаната пръст.

В ушите й зазвънтя тягостно безчувственият погребален напев на сриващите се земя и камъни. Подир малко погледът й обгръщаше вече готовата огромна могила.

- Чедо! - поднесе тръпнеща ръка пред морната си гръд. - Тръгнал си кръв да лееш с тия безбожници! Бог да те прости! - бършеше тя парещите си като въглен страни и не кандисваше да откърти очи от самотния гроб.

Отнейде долиташе вече на пресекулки песен на подранили петли, трябваше утринта да я свари в селото. Втурна се през гората, подтичваше и не се озърташе назад.

На гърдите й чак сега като че ли поолекна, сякаш цяла планина се беше свлякла от душата й.

Подприкваше леко, в главата й все още се блъскаха неспокойните палави води на Костина и едни гроб, изникнал като гъба през тая нощ край Костинската река.

След време поколенията ще идват тук, за да свеждат признателни чела пред вечното жилище и подвига на войводата Бенковски.