ВОЙНА
ВОЙНА
Войната бе започнала. Край село,
на път за Враца, взеха да се мяркат
колоните на немците. В кафяво
блестяха дрехите им, пушките, очите -
един огромен неандерталски гущер
пълзеше денонощно по шосето -
и ни, съвсем деца, се плашехме да пипнем
кафявата му броня. При това
той мамеше с големи шоколади,
които - туй научихме по-късно -
му давала Европа.
Европа цялата… Ала тогава
за селяните бе необяснимо
защо им вземат житото, сеното -
зелено още, - за какво - конете?
И пътят за Оряхово за Враца
така сърцето ми на две преряза,
че винаги го виждам как в кафяво
се движи с грохот или бавно смуче
в Златията смехът на мойто село;
как, тръгнал към Балкана, той не знае
посоката за връщане… И нищо,
отнесено в кафяво, не се върна
освен една объркана кобила,
която впрегната във немската каруца,
при тръгване си беше счупила крака.
Войната продължаваше… Край село,
под линията във дола, кобилата
пасеше детелината на свойта болка,
пасеше тя сълзите си, които
приличаха в тревата на роса.
Какво ли не направихме тогава
да поживее дълго… Колко пъти
с връстниците си покрай нея тичах,
донесъл кофа със вода - да пие
не само бъдещето си; шосето
с железните колони неусетно
изчезваше за нас със шоколада,
горчив от преживяната беда.
Над нашите уши бръмчаха самолети,
подпалили Плоещ, ехтяха бомби.
Сред двора на училището новобранци
се обучаваха. Но тяхната тръба
дочувах като цвилене на кон,
застанал на последната поляна
от своя ден… И някакъв войник
със много точен изстрел сложи края
на моята представа за смъртта.
Войната вече свършваше… През село,
по източния път, започнаха да идват
съветските войски. Добре си спомням
лицата на войниците, не спали
по цели нощи. Тежките катюши
блестяха пред очите ми от слава.
Тогава бях и по-голям - и ясно
разбрах какво е да изпитваш радост,
избликнала отдън душа; какво е
усмивка от сърце - със всички сили
да викаш, сякаш вдигнат от крила…
Но толкова години още цвили
убитата кобила във дола.
ПОРТРЕТ
Дядо ми, когато си отиде,
не успя да се сбогува с никой.
Неговите внуци - гроздови зърна -
се търкаляха от мъка. Край ковчега
толкова ми бе тръпчиво във устата,
че навярно ягоридата тогава
бил съм аз.
Вятърът струеше от Балкана,
шепнеше му равнината нещо,
но лежеше дядо неподвижен
в облака на своята брада.
Беше той орачът, изорал
нивата на дните си; бе гълъб
спрял да гука; бе плодът
паднал от дървото на оная
светлина от думи, под които
връзваше цървулите си с върви,
своята душа - със лико,
и ластарите на пролетните му надежди
се превиваха до кръста от реси.
Блеснаха върху елечето му
няколко медала…
Бабаески и Люлебургаз
легнаха във полога железен
на войнишката му каска.
Чух да кукурига
еребатия петел
на младостта му от барут.
И конете го отнасяха край село,
сякаш бяха впрегнати във плуг.
