Димитър Кенанов

В знаменателната си книга „Сантиментални посвещения” (1967) Христо Фотев посвещава стихотворението „Как искам да напиша пак…” на Иван Пейчев, където е загадъчното лайтмотивно повторение: „Кога ще тръгна/О, кога ще тръгна!” То скритом е отглас от общуването му с Иван Пейчев, а независимо, въпреки повтарящия се възклик - смисълът си остава загадка.

Тръгването не е само пътуване, а пътуване-завръщане към отминали възрастови пространства, към търсени пристанища на преданост и искреност, на постижимо откриване на смисъла да се живее в оцелостяване, а не в разпадащо се разединение - в това очаквано спасително тръгване то все още е намерение.

Тръгването, пътуването-завръщане не е придвижване във физическото пространство, а по-скоро е в духовното измерение, ако разчетем финалното появяване на обичания от двамата поети мотив за думите („Но тъй са предани//след всичко, тъй спасителни са думите!// Благодаря за тяхното присъствие!// Но въпреки това - кога ще тръгна?”):

Как искам да напиша пак
“кога ще тръгна”!
Да изрека отново тия думи
с провинциално юношески устни!
С оная тъй жестока и невинна,
и нежна интонация на предано,
отчаяно момче… Кога ще тръгна?
Из тия пусти улици - тъй тесни.
Опровергани от сияйно-тъмното
движение на кораби… На кораби
приличаха жените, а животът ми -
на хаотично-празнично
пристанище!
Вселената се взираше в очите ми,
тъй жадна за детинско милосърдие.
Смъртта бе тъй далечна и безименна.
Лъжата я загатваше единствено
със буржоазно достолепие…
Наистина
кога ще тръгна?
О, кога ще тръгна?

Мълчание над моите далечни
провинциално-юношески устни!
Как искам да не зная, че отдавна
съм тръгвал- че пътувам непрестанно,
че си отивам, че мечтая може би,
да се завърна пак, но всички кораби
и влакове жестоко ме обсебиха!
Не позволяват никакво завръщане!
Жените с непрестанно и убийствено
присъствие са по-далеч от всякога!
И верността ми си отива сигурно
с оная все по-глуха интонация
на предано момче… Но тъй са предани
след всичко, тъй спасителни са думите!
Благодаря за тяхното присъствие!
Но въпреки това - кога ще тръгна?

Тръгването-пътуване с думите е невъзможно без докосването им с удивление и изумление в единството им на видим, гласов материален знак и невидим, неизречим многомерен смисъл.

Още от времето на Аристотел е известно, че същина на естетическата наслада от изкуството не са разчетените/внушените съждения: „Художественото произведение, под формата на образи или звуци, действува върху нашата съзерцателна способност, а не върху логиката” (Георги В. Плеханов) (Еренбург, Ил. Препрочитайки Чехов. Френски тетрадки. Пабло Неруда, Варна, 1972, с. 232).

В „Слово за Иван Пейчев” Христо Фотев разсъждава за естетическия принцип на изумлението, на удивлението пред думите и мирозданието и така ни дава ключа, кода към съкровения дом на творческите си бдения, вътрешно огрян от изблици на Красотата, дарили го с явления на радостна или горестна възхита.

В българската литературна традиция първи св. Йоан Екзарх ни запознава с този библейски по произход принцип: всеединството, живоносният ритъм в движението на планетите и в биенето на човешкото сърце, красотата на природата и звездното небе/космоса са пресъздадено отражение на божествената красота.

От невидимия прозорец на сърцето Христо Фотев съзерцава и красотата на любимата си с метафори или с преки възклицания:

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави…

Тук Христо Фотев проявява и отразява на изразно равнище светския си прочит на Соломоновата „Песен на песните”, която по духовното си предназначение не може и не бива да бъде четена буквално като любовно-еротична поема, в която се възпява красотата на Суламит.

Действително художественият език на „Песен на песните” изцяло е в просторите на брачната символика, която обаче изобразява любовта на човешката душа към Бога. Брачната образност мълви за духовни явления и състояния, които са неизречими и недостъпни за човешките сетива.

За библейския мистически реализъм обаче са обичайни мотивите за духовния брак, сватбената радост и веселие, както е например в Пс. 44; Мак. 9:37. Тази традиция се продължава от Иисус Христос в притчата за чертога на Царството небесно и десетте девици (Мт. 25:1-13) и в символичните изречения за Жениха (Мт. 9:15).

Сигурно Христо Фотев не е знаел, че Старият/Ветхият Завет (заедно с „Пeсен на песните”) е изцяло христоцентричен - Богочовекът Иисус Христос е Жених за човешката душа, а Неговата майка Пресвета Богородица, неизкусобрачната Дева Мария - „Невеста неневестна и църква Царева”.

Когато през 1967 г. четях и препрочитах „Сантиментални посвещения” на Христо Фотев с любовноопиянителните внушения на „Господи, колко си хубава…, като нейния автор, и аз не съм знаел за предизобразителния духовен смисъл, вложен в Соломоновата „Песен на песните”.

Христо Фотев в случая е в ролята си на италиaнски ренесансов художник, който с повелителни речево-поведенски жестове настоява за любовна споделеност, съзерцава и „рисува” с изумление жизнерадостната красота на любимата, с всички сетива я доближава и завладява в антитезата на трайността и нетрайността, на загрижеността, близостта и отдалечаването:

Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава… Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти… Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно… Колко си
ти пясъчна… И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!

Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.

Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

Изумлението не напуска Христо Фотев, когато губи присъствието на любимата („Но е ужасно да не те загубя”; „ще умра от изумление”). Красотата обаче остава („но ти си хубава”), а думите съчувствено се одухотворяват и се привеждат оскърбени („приведени под бремето//на оскърбената си красота), раздялата е категорична („Да тръгваме”) („На Уляна”):

…Но е ужасно да не те загубя.
И аз те губя - губя те по улици
и влакове със някакво неистово,
прекрасно разточителство. По влакове
и улици… Сеячът аз на твоите
сълзи съм… Ще умра от изумление.
Какво да съхраня?
Несъхранимото?
Косите ти, ръцете ти и погледа
(със сребърните ключове на дъното?)
Как да убия светлото движение
на нежността си, сестро моя… Въздуха
се утаява и звездите - твоите
лунички - са високо над дърветата.
Да тръгнеме по вечерните улици.
И нека да им посветиме своето
мълчание… О, ти си като спомена -
озона - след дъжда… Но ти си хубава.
Хвани ме за ръката, тук, сред хората.
Сред хората вечерни и отстъпващи.
Сред думите, приведени под бремето
на оскърбената ти красота…
Да тръгваме.

…Думите, обичани или оскърбявани, понякога скриват гласовете си. Настъпилото мълчание тогава е състояние за съсредоточаване на поета след паузи от творческа кризи („Слово за Иван Пейчев”): „Аз ще говоря за мълчанието! За златните гвоздеи в устните на поета! За това огромно, достойно, невероятно съсредоточаване, наречено мълчание! За едно мълчание, което носеше всички белези на религия и въпреки това - бе преодоляно. За преодоляното мълчание, из което избиха златните кълнове на последните му стихотворения!”.

Мълчанието може да бъде „онемяване от любов и забравяне на думите”, необходимо състояние на идването и раздалечаването, на мъжките бягства („живота ми на странстващ мъж”), когато мълчанието е условие за благодарно изричане („Възхвала на жените”):

Жени, вий идвахте срещу ми!
Как стъпвахте! Аз бях готов!
Готов бях за живота и думи -
узрял за вашата любов…
Срещу ми - с някакво метежно
мълчание, с камбанен звън…
Как страшно светеха - и нежно -
гърдите ви от сол и сън!
Как остро в гърлото ми - мощно -
трептеше крехкият ви смях!
Със всяка фибра - денонощно
ви любех, страдах и живях!
И бягах аз в нощта, разбила
лицата ви - но всеки дъжд
ви блъскаше със страшна сила
в живота ми на странстващ мъж!
Обичам ви - и в нощи тъмни,
и в светли дни, обичам аз
ръцете ви, бедрата стръмни -
тревистия ви тъмен глас!
Докрай - през всичките сезони
и възрасти… Ах, как блестят
коремите ви - златни брони
срещу самата моя смърт!

И всичко - дрехи, нокти, бреме,
прически, накити и срам,
и страх, и смелост - дълго време
съм бил моряк, войник и сам!
О, страшен мъжки свят - и силен!
Казармен, униформен свят!
Метален, стъклен и мастилен…
Умирам аз без вкус и цвят
и викам яростно - спаси ме!
И вий - коя? Не помня аз!
Приемахте вий мойто име
във своя милосърден глас!
И моя страх… За да изтрая,
вий бяхте и вода, и хляб!
Мълчете - всичко ще призная -
аз бях по-груб, по-лош, по-слаб -
мъж винаги… Благодаря ви
за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави… Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти… И да блестят
коремите ви - златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов…
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!

Единственият изход от неготовността („Не съм готов”) е бягството - за Христо Фотев то не е отплуване на кораб към други морета и земи, както при Иван Пейчев, а пътуване от гара София до гара Бургас - последната гара на сушата. След нея е само морето. Между Бургас и София са маршрутите на Фотевите бягства. В края на клетвеното „Ви”-изповядване спасението се задава, когато на гарата към влаковите вагони тръгва „локомотивът - пробуден лебед”:

Кълна ви се - аз всичко бих повторил.
Аз всичко бих отново изживял,
излюбил, изпътувал, изговорил,
измолил и изплакал,
и изсмял.
Аз бих повторил целия си дивен
и кратък, кратък свой живот до днес
със същия безмилостно наивен
и въпреки това измерен жест.
Не съжалявам - както съм заставал,
пак бих застанал, малък и велик
и с яростен замах бих защитавал
най-пустия си ден и час, и миг…
<…>
И съм ридал… Самотен и незнаен.
И пак. И пак във същия Бургас
до ужас съм се чувствал осезаем
и изумен съм викал - жив съм аз.
Но аз съм жив - на гарата съм в девет.
Под златния луминесцентен диск…
Локомотивът е пробуден лебед…
Приемам възхитителния риск
да бъда жив, не някакъв излишен
и мъртъв Христо Фотев да съм аз:
Но българин. И жител
на Бургас…

Пътуването-бягство е обичана тема за Христо Фотев. Забравянето на думите, истинско или притворно, е всъщност осъзнаване, че те не са спасение на любовта, обезсмислени са звуковите и поведенските им жестове, насилие е красотата.

В разпънатия от противоречия и антиречия вътрешен свят няма завръщане след разделите, но измолено присъствие на думите, гарата, името на любимата („Остави ми думите - // лицата им извърнати и гарата!// И името си - легнало на релсите, на релсите за София… На дъното// на моето мълчание… Завинаги!”):

И никакво спасение във думите!

Унищожи ти помежду ни въздуха
и любовта ни се превърна в статуя.
Ти обезсмисли всичките си жестове,
обезплоди им ритъма. В насилие
превърна красотата им…
Обсеби ме
и ме изгуби с някакво неистово,
жестоко вдъхновение… О, Господи!
Ний бяхме под закрилата на всички
дървета, булеварди и крайбрежия.
Удостоени бяхме със прекрасната
закрила на сезоните - живеехме
със часовете като със приятели.
Сега са тъй враждебни часовете ни.
И думите - безсмислени са думите!
Внезапното печално изумление
в очите ти (ах, как скърбя за себе си)
ме предизвиква и отрича целия…
Тъй чужда си и тъй ненужно хубава,
ти - удвоената ми самота,
но време е:
- Върви си и не се завръщай никога!
Спаси ме ти и отнеси със себе си
лицето си на оскърбена - тъмната
енергия на яростно отчаяна…
Не ме убивай с гипсово-студеното
подобие на любовта си…
Моля те,
не се завръщай! Остави ми думите -
лицата им извърнати и гарата!
И името си - легнало на релсите,
на релсите за София… На дъното
на моето мълчание…
Завинаги!

…В многократно възпроизвежданата сетивно-емоционална картина на поетовите неспокойни бягства, скиталчества, възходи и падения има само едно истинско завръщане без да е имало раздяла („На майка ми”).

Завръщане реално, макар и ограничено във времето, а не въображаемо и невъзможно, както е при Димчо Дебелянов („Да те присрещне старата на прага// и сложил чело на безсилно рамо,// да чезнеш в нейната усмивка блага// и дълго да повтаряш: мамо, мамо…”):

Мамо.
И аз ще се завърна, както винаги.
И както винаги, най-неочаквано
прозореца ти ще изпълня в тъмното -
не ставай изненадано от стола си.
Не падай във ръцете ми -
погледай ме
и позволи ми да сваля палтото си.
Да насека дърва и във нозете ти
да коленича - да запаля печката.
Над куфара ми се склони усмихнато.
Над дрехите ми, книгите ми, мислите.
И докосни ги, моля те, накарай ме
отново да обикна тежината им.
Не се страхувай - пристъпи в душата ми,
прозорцитe й избърши, пред някого
гостоприемно разтвори вратите й-
върни на огледалото й блясъка.
И изпълни и счупените съдове
със сребърната влага на очите си,
за да живея - за да нося винаги
във мислите си твоето присъствие.

Мамо,
не остарявай, моля те, и никога
не вярвай през деня на огледалото.
В очите ми се гледай непрекъснато,
Съпротивлявай се срещу тъгата си.
За здравето си се бори отчаяно.
И защищавай, моля те, душата си
от бръчките, от пясъка на времето.
Не казвай, че е суета - понякога
си освежавай със червило устните…
И не умирай - заповядвам ти! -
до края.
До края съществувай във живота ми!
Явявай се в най-страшните ми сънища
със бялата си рокля -
съзерцавай ме
от погледите на жените - тихите…
Да се обърна стреснато след някоя
и да те видя във дъжда -
в прозорците,
в балконите, в дърветата и в себе си.
Мамо. Не ме изоставяй,
мамо.

…Кой не би искал да промълви: Мамо. Не ме оставяй, мамо…