Цанко Живков

За Деня на народните будители - 1 ноември, 2020 г. излезе от печат книгата “Българската история като тест за интелигентност” (Изд. “Изток-Запад) от безспорния съвременен будител, ст. н. с., д-р Петър Добрев.

Той е икономист-стопановед, роден в Добруджа, и потомствената близост със земята е предопределила и научните му интереси към труда и бита на древните българи.

Искал е да узнае какво са произвеждали и слагали на софрата, за да види и разбере тия наши предци скитници-номади ли са били из азиатските степи, хуни или татари, за каквито погрешно или злонамерено са ги смятали (и продължават да твърдят някои), или са живели в градове, били са уседнали земеделци, градинари, скотовъди, търговци.

Другата научна страст на полиглота П. Добрев е в обсега на духовната им същност - за езика, като най-корав и трудно изменчив белег; книжнината им, съпътствала ги навред през хилядолетията и по местата, където са издигали своите градове и държави; изграждали нови цивилизационни модели и отношения, привличали и облагородявали нравите на близки и далечни племена и народи.

Първият ред от новата книга на П. Добрев гласи: “Всеки човек строи своите представи за историята в зависимост от своя умствен багаж и своята интелигентност.”

Което ще рече: за общуването на читателите с творбата му ще е необходима определена степен на знания и култура. На интелект. Придобит или свише даден. Защото опитът показва, че не всякога притежателите на дипломи и звания са и най-успешните търсачи и защитници на обективната истина.

Към П. Добрев и неговите изследвания все още съществува известен скептицизъм, опити за подценяване или пренебрегване.

Но главното му откритие за античната Бактрия - “великото царство”, “страната на хилядата градове”, както са я наричали индо-иранците; за прекрасната й столица Балх и останалите мощни крепости Варну, Мадар, Холм, Шуманай; за планините Балхан, за Марица - “голяма тиха вода” и Вардар - “пълноводен” (да ви нашепват нещо познато тези имена?); за балхарата (древните българи), живели хилядолетия в долините на Имеон - в западната част на Хималаите (днес най-североизточия ъгъл на Афганистан) - всичко това (макар бавно и тихомълком) се приема от сегашната ни историография като неоспорима даденост.

И за да стане на читателя още по-нагледно местоположението и същността на тази прадядовска Балхара, ще поясним, че тя се е намирала на юг от 40-ия паралел, който за нас е Средиземноморския, с цялата климатична благодат на южна Испания, Франция, Италия, Гърция, Турция, Месопотамия (където е била Райската градина!)…

Арабският пътешественик Ал-Бакуви пише като очевидец, че тогавашните българи са избрали едно от най-хубавите кътчета на земята. “Те - казва Бакуви - живеят там, където има много грозде, смокини и сини сливи.”

За какво диво номадско племе - хуни, тюрки, татари - са смятали древните ни предци (твърдят го и досега някои наши зложелатели!); че били, скитници из азиатските степи, прехранвали се с лов и грабежи?

Тогавашната българска държавност и народ, според П. Добрев, са носели “върху себе си отпечатък от едно от най-прочутите учения на Изтока - ведическата цивилизация”.

И привежда редица доказателства за това в изграждането на държавността, развитието на личните и обществени отношения, на езика и писмената, а в областта на висшите науки сочи за пример създаденият слънчево-цифровият календар, ненадминат и досега в света.

Но от североизток надвиснало кърваво-жестокото нашествие на хуните (срещу които китайците строят 2400-хилядната отбранителна стена), а от юг прииждат многочислени нови завоеватели.

Голяма част от балхарата са принудени да се изселят на запад, край Черно море и в благодатните долини на Кавказките планини. Където отново разорават целини и строят своите градове и крепости за защита.

“Старата велика България” са я наричали византийските хронисти и съседните кавказки и славянски племена. Годината на създаването й е 165 по Христовото летоброене и е просъществувала повече от пет века. Така е указано и в късно открития Именник на българските канове, разчетен най-вярно също от полиглота П. Добрев.

Тук възниква въпросът: защо от тази година не започва европейската история на българите? Защо Кубрат се сочи като единствен, а не последен неин суверен?…

След гибелта му в приднепърските степи в сражение с неспирно прииждащите пълчища на хуните, тюрките и аварите, синовете Кубратови, за да оцелеят, се разделят и поемат в различни посоки.

Котраг повел племето си на север, срещу течението на могъщата Волга, и там, където в нея се влива Кама, положил основите на Болгар - столицата на своята Волжска България.

Кубер с хората си поема на запад и се установява в Панония, областта Срем, влизаща в тогавашния голям аварски хаганат. Там заварва многочислени българи от предишни заселвания, славянски племена и много ромейски пленници.

Всички те го приемат за свой вожд и след един бунт срещу тиранията на аварите, са принудени да се изтеглят на юг, в “Долната земя”, както са наричали днешната Македония. Установили се в Керамсийското поле (Прилепско и Битолско). При кановете ни Крум и Пресиян тия земи се присъединяват към Дунавска България.

Алцековите българи също участвали в неуспешния бунт за престола на Аварския хаганат и една част трябвало да се преселят в Бавария, а по-голямата - в италийските земи между Венеция и Равена.

И там заварили предишни български заселници, особено в областите Ломбардия, Тоскана, Пиемонт, Емилия и Умбрия, нарекли селищата си с имената Булгаро, Булгари, Булгери, Бургари.

В самия Неапол е живяло многобройно българско население, та високата част на града нарекли “Българската”. На юг от града и до днес е останало името на планината Булгерия. Това дало основание на лорд Стивън Рънсиман в своята “История на първата българска империя” (с. 35 от бълг. изд. 1993 г.) да каже, че “българите се разделили и се пръснали из цяла Европа, от Волга до подножието на Везувий.” Което потвърждава каква огромна маса са представлявали.

Третият Кубратов син Аспарух тръгва покрай брега на Черно море, стига делтата на Дунав и там се укрепва за по-дълъг престой. Но в Константинопол сериозно се обезпокоили от неговото съседство, тъй като били запознати с мощта на новопоявилите се “варвари” (както византийците наричали всички извън себе си).

Те сключили мир с арабите, прехвърлили тежко въоръжените си тагми от Азия в балканските владения, оборудвали 2000 кораба с по дванайсет конника в тях, извън гребците. И сам амбициозният император Константин ІV Погонат оглавил тази голяма военна сила на империята.

Пристигнали при укрепения лагер на българите, византийците с почуда разбрали, че той е непристъпен, заобиколен от блата и мочурища. А щом се стигнало до сражение, императорската армия била разгромена.

Теофан описал битката по твърде извинителен за победените ромеи начин. Императорът получил болки в крака (страдал от подагра), поради което заминал за Месемврия да се лекува. Сред войската му се пръснал слух, че бяга и тя го последвала. Българите взели да ги преследват, навлезли в Малка Скития (Добруджа), стигнали Одесос (Варна) и завладели цялата област до планината Хемус и Шуменското плато.
Войната продължила следващата пролет. Сраженията се пренесли в Тракия.

Аспаруховите воини нанесли още няколко тежки удари върху византийците и на тях не оставало друго, освен да искат мир. С подписания договор признали завоеванията на българите и се задължили да им плащат данък. Годината е 681. Така с международен документ е станало учредяването на Дунавска България.(Тринадесет и половина века оттогава!).

Любопитен е фактът, че преди идването на българите по тия земи два века са битували силните племена на готите, но те не успяват да създадат държава. Нахлуват славяните, но и те за цял век не изграждат трайно държавно обединение.

Пристига Аспарух със своя “страшен народ” (както го определя Теофан) и още след първите сражения с византийците, за няколко месеца или година време, просто в движение основава новата България, веднага призната от могъщата Византия - нещо невиждано и нечувано в дотогавашната история на империята.

Сила се побеждава със сила! Аспарух е водел със себе си 800-хиляден или милионен народ - твърде значителен за онова време. Това се потвърждава и от заградената крепостна площ на Плиска от близо 24 кв. км. - най-голямата в тогавашна Европа, предназначена да побере горепосочената маса от войска и население. (Константинополската крепост е била 15 кв. км., а Парижката - 4 кв. км). Летопис от онова време удостоверява: “Испор цар (Аспарух) съградил на Дунава Дръстър град (Силистра), прокопал голям ров от Дунава до морето, основал и Плюска град (Плиска)”.

Свикнали да живеят уседнало в градове, и на новото си място Аспруховите българи най-напред се заемат с такова строителство. Плиска и до днес не е разкрила всичките си мащаби и прелести, с дворците на Тервел, Омуртаг, Крум и Пресиян.

С белокаменните си стени от огромни дялани балвани, както са строили асировавилонците и египтяните. И както не са строили никои от живеещите в юрти скитници-номади, каквито са били хуните, тюрките, хазарите, аварите, татаро-монголите…

При сина на Аспарух - Тервел и на Константин ІV - Юстиниян ІІ Риномет (т. е. Носоотрязания), се установили в началото благоприятни и за двете страни отношения. Прогоненият с отрязан нос и заточен в Херсон Юстиниян бил възстановен 705 г. на престола с помощта на българска войска, която той възнаградил щедро, а самият Тервел наметнал с царска хламида и го провъзгласил за кесар. Отстъпил му и плодородната област Загория.

Но по-късно императорът проявил византийското си коварство, отказал да плаща данъка и нахлул в българските земи. Напердашен яко край Анхиало, прибрал се безславно в столицата, където претендентите за престола този път му отрязали главата.

В 717 г. византийците отново погледнали с надежда за помощ от българите, защото 100-хилядна арабска войска обсадила Константинопол по суша, а 5000 кораба откъм морето. Империята била пред гибел. Тервел преценил, че опасността е голяма и за неговия народ, падне ли съседът.

Начело на войската си ненадейно се явил пред стените на изнемогващата византийска столица и още в първите дни унищожил 22 хиляди араби (според Теофан, а Зигеберт и монахът Алберих твърдят, че били 33 хиляди). Много от нашествениците измрели и от болести в необичайно студената зима, а буря потопила голяма част от корабите им.

В Сирия не се върнал никой от стохилядната войска, а от корабите - само пет.
Ужасът от катастрофата е небивал, та арабите не посмели вече да помислят за нов поход през Босфора и Балканите. Така Европа е отървана за цели шест века от нашествието на мюсюлманския халифат, а Тервел е наречен Спасителят.

Римокатолическата църква го провъзгласява за светец под името Тривелий Теоктист (Богосъзидателен), а славата на България се разнесла из целия тогавашен свят.
Арабите се насочили на юг, завладели Египет и Африканското крайбрежие, Тунис, Мароко, Алжир, цяла Испания и половината Франция. Застрашили Париж.

Едва в 732 г. майордомът на франкската държава Карл, наречен по-късно Мартел (чук), ги спрял и сразил при Поатие. Венцехвалят го и до днес на Запад. Мястото е обозначено като свещен пантеон на себежертвената воинска храброст.

Оттам тръгва възходът на Каролингите. Синът на Мартел - Пипин Къси, и внукът Карл Велики завършили изгонването на халифата от Иберийския полуостров, осъществили така наречената Реконкиста. И се окичили със славата на “спасители на Европа”.

Но кой на Запад (че и у нас) знае нещо за подвига на българския кан Тервел и воините му - първите рицари-защитници на Континента? Защо няма никъде знак за скромното им величие?…

Коронясан за свещен римски император, Карл Велики е възхваляван в поемите като крал, баща на Европа. Тъй е започнало насаждането на представите, че западната част на континента е баш Европата, а източната й половина е варварският й придатък, населен с потомци на хуните, тюрките, татаро-монголите и тям подобни диви азиатци.
За разпространението и утвърждаването на тези представи много спомагат петте века османско владичество над тия предели и населения, насилственото им отделяне от продължаващото развитие на Запада.

Италианският професор Санте Грачоти пише: „Историческата заслуга на България се състои в това, че създаде преграда за турците към Европа. Тя заплаща кръвен данък за това, заплаща с вярата си, със свободата си и упадъка на блестящата си култура по онова време.”

А поетът ни Ивайло Балабанов в стихотворението си “Принос към Европейската история” казва: “С кремъклийка пушка, с проста сопа, / със камък и стрели от бучиниш, / дедите ни завардиха Европа / и турците не стигнаха Париж!”

В същото време как изкривено някои френски “светила на науките” са виждали нас - източно-европейците, от толкова далечното за тях разстояние. И по-специално - тогавашните българи.

Петър Добрев в новата си книга доизбистря тази мистерия. Френският публицист Луи дьо Жакур сбъркал Прикавказката Велика България с много по-късната Волжска България, завладяна в ХІІІ в. от татарите, и писал във френската Енциклопедия: “Велика България е една азиатска област в руска Татария”. Преместил древните българи от Кавказ в Татария, подменил ги с татарите и ги описал като най-дивия и варварски народ на света.

Огюст Конт в знаменитата си концепция за цивилизацията като основа за единението на Европа, изключва от тази система цяла Източна Европа.

Френският пътешественик граф Д’Отрив е категоричен в оценката си: “Тази България, която плаши!”. Защото приема за истина, че българите са дошли на Балканите от някаква Азиатска Татария.

Шарл дьо Пейсонел в трактата си “Исторически и географски наблюдения над варварските народи, населяващи бреговете на Дунав и Черно море”, казва: “Портретът на тези народи (българите и др.) безкрайно напомня татарите от наши дни и най-вече ногайците, които са извънредно грозни и мръсни”.

Кошмарният в ненавистта си към българите, унгарците и русите английски историк Е. Гибън направо ги обвинява, “че пият кръв и пируват със сърцата на убитите.”

С основание се гневим на тия западни историци, които от невежество, преднамереност и липса на достатъчно факти и свидетелства са заблуждавали и себе си, и другите, че сме били дива орда, скитала из азиатските степи.

Бедата е, че под тяхно давление и някои наши учени, като В. Златарски и В. Гюзелев са застъпвали подобни уродливо-грешни представи за някогашните и днешни българи. А това пряко е обслужвало национал-шовинистичните доктрини на някои наши съседи, които в мераците си за български земи и населения и до сега злословят за нас, наричайки ни хуни, тюрки, татари, монголи, фашисти и окупатори.

Но!… Изправя се едно голямо НО с дълго многоточие…

Защо бухалът мрази светулката от познатата ни басня?… Защото свети!..

Как тия “диви хуни и татари” можаха и успяха при царете ни Бориса и Симеона да създадат на говоримия народен език съвършенна нова азбука и третата писменост в Европа (след гръцката и латинската), ако е нямало културни натрупвания от предишни времена?

Как пребогатата Кирило-Методиева книжнина послужи за християнизирането на милионни населения, сред тях и на някои от злощастните ни днешни хулители?…

Затова нека по-често си припомняме думите на руския академик Дмитрий Лихачов:
“Българската държава на духа се простира от Балтийско море до Тихия океан, и от Северния ледовити океан до Индийския.”

“България даде на източните славяни висшия слой на езика, полюса на духовността, който извънредно обогатява езика, който дава на езиците на източните славяни нравствена сила - способността да се възвисява мисълта, понятията, представите, емоциите.”

“Вие (българите) сте най-древната от съществуващите днес културни нации, и то не само в Европа, но и в света. Миналото погълна античността, древния Рим, Гърция и т. н., но България остана като голяма отломка. И за това трябва да я съхраним, та днешна България да не бъде само последна отломка от миналото, но и първа от бъдещето - първата култура, която ще прекрачи в третото хилядолетие и ще понесе културата към бъдещето…”

Проф. Геза Фехер:
“Прабългарите са организирали българославянските племена в една нация, в която българският дух и култура са останали за вечни времена.”

Проф. Зигел:
“Мисловната стихия на българския народ през Средните векове даде най-важното на Лютер, Цвингли и Калвин… Даде пример!”

Шарл дьо Гол:
“Българската държава е люлка на европейската култура и цивилизация.”

Франсоа Митеран:
“Българите стоят в основата на човешката цивилизация.”

Карло Чампи:
“Българите са едни от първите творци на нашата цивилизация!”

Проф. Хари Салман:
“Има нещо много особено по отношение на духовната мисия на България в Европа. То е, че от България са идвали духовни импулси, но Европа е забравила източника на тези импулси… Богомилството е един изключителен феномен в европейската култура. Нещо много съществено от българския начин на живот е било разпространено в Европа…България е страна на изцелението. България може да стане духовният санаториум на Европа… От всички европейски нации, България има най-старата духовна традиция. Бъдете бдителни за вашето духовно наследство и го защитавайте.”

Точно такава мъдра и убедителна защита на това наследство прави в днешните превратни и болни времена д-р Петър Добрев с новата си книга “Българската история като тест за интелигентност” пред млади и стари, свои и чужди, учени и недотам изучени!…