Из „Прилив. Млади поети” (1961)

Михаил Берберов

Мамеха ме пътищата прашни
и къде не бях, къде не бях!
Но пред свойта родна стряха спрях,
за да отпразнувам светъл празник…

Кавалджии дядовци, при вас
идва внукът двадесетгодишен.
Чуйте развълнувания глас
и земята черна повдигнете,
отърсете рохкавата пръст
от очите топли и спокойни
и елате
с белите навои,
с черните връвчанки от коноп,
с тежките калпаци над очите,
с ризите от белено платно,
с пояси червени под абите.
Радостен дойдох по зарево
и ви чакам тука, в одаята
с ниските тавани от дърво,
с дългите долапи на стената.
Вий елате.
Внукът ви сега
двадесет години е навършил,
седем мои дядовци добри,
седем мои радости нескършени.

Аз дойдох -
по обичая стар
да забия гвоздей във стената
(както вие преди сто лета)
и да кажа дума на земята…

Вий за празника ми доведете
виторог овен с венец от здравец,
за да сторим празничен курбан.
Двата вити рога отрежете.
Дайте ми ги. Ще отида аз
вятъра, горянина да срещна,
да го хвана в стария боаз,
та когато гвоздея забивам,
да не писне в старата гора,
клони да не гъне и със вой
тихата предпразничност да стресне.
Ще отида вятъра да хвана,
да затворя страшния му глас -
в двата вити рога да остане.
С тънък кремък ще ги обкова,
с букови листа ще ги обвия,
устни до земята ще допра,
от земята сила да отпия,
и ще дойда.

Дайте дрянов сноп,
дряновите пръчки да пречупя;
дайте ми въжето от коноп,
сто години предено и сукано,
да го скъсат двете ми ръце;
доведете тук, при мен, момата,
гдето не залюбила ерген,
че за нея нямало прилика -
доведете тук, при мен, момата
да залюби моето сърце.

И благословете ме тогаз.
Разтворете дългите долапи.
Аз ще взема острата тесла,
гвоздея ще взема,
до стената
ще допра стоманения ръб…
Вие напълнете с вино чашите.
Вие разчупете топъл хляба.
Чувате ли - старата стена
заехтя от удара ми страшен.
Тъй ехтяла ли е тя,
когато вий
преди сто лета сте възмъжавали,
седем мои спомени добри,
седем мои мъки непрежалени?

Гвоздеят на мойто възмъжаване
вбивам аз в снагата на годините.
Вбила е и вашата ръка
седем гвоздея
в онуй далечно минало
С ударите мъжкия ви глас
във нощта наричал:
за пшеницата,
за стадата вакли,
за меда,
за симида бял
и за балкана..

Но забивам аз сега с теслата
гвоздеи в стената
и наричам:
за земята ни,
за любовта,
за мира щастлив,
за младостта ни…

Хей,
сбирайте се,
хей
приятели,
и елате тука на софрата.
Сядайте до мойте седем дядовци.
Гвоздеят забит е във стената!
Сядайте, приятели, до виното.
Сядайте,
два века тука са събрани
под стрехите ниски - да празнуваме
мойто възмъжаване, приятели.
Дайте двата рога,
дето вятъра
сам заключих,
с вятъра да викна…

Дайте двата рога
и да вдигнем
бъклиците,
пълни с черно вино.
Ветри,
братя мои,
известете
с бури
възмъжалите години.