ИВАН РАДОЕВ
Из „Български писатели. Творци на литература за деца и юноши” (1958)
Иван Радоев е роден на 20 март 1927 год. в село Пордим, Плевенско - голямо село в Дунавската равнина, едно от историческите български села: тук е била главната квартира на руската армия по време на Освободителната война през 1877-78 год.
Къщата, където е била главната квартира, сега е превърната в музей с голям красив парк. Тая къща на времето е била единствената над земята - всички други са били землянки.
„Прадядо ми - разказва Радоев - е бил делегат заедно с други няколко пордимци в Петербург след освобождението. Там му е била връчена една сребърна казашка кама, която и сега пазим у нас. Дядо ми е имал възможност да прати баща ми в Свищов, където му е бил учител Николай Лилиев. Там завършва търговска гимназия, но по-късно се занимава с лозарство и пчеларство. Майка ми е агрономка и от малък съм живял почти без нея в продължение на десет-петнадесет години, тъй като тя агрономстваше по други села из околията. Сега е пенсионерка…”
Бащата на Радоев, Дашко Радоев, още от ученически години, може би под влиянието на Лилиев, обиква литературата и сам започва да пише. Сътрудничи с разкази в „Литературен глас” и „Литературни новини”, дори през 1935 г. получава наградата на в. „Нови дни” за най-хубав разказ из живота на съвременното село.
„От него - изтъква Радоев - вероятно съм взел любовта си към литературата още в най-ранни детски години. Няма детски издания - книги и списания, които да не съм получавал и чел. Благодарение на неговия интерес и любов към книгите още в предучилищна възраст съм започнал да чета сам книги. Още в основното училище започнах да пиша стихове и малки приказки. Като ученик в отделенията заедно със сестра ми издавахме всяка седмица домашен вестник „Кладенче”. Сестра ми беше художник на вестника, а аз редактор и литературен сътрудник. Вестникът имаше двама абонати - баща ми и майка ми. Вероятно в 1 клас на прогимназията изпратих едно зимно стихотворение във „Врабче”, притурка на списание „Детска радост”, което бе напечатано…
На няколко пъти в моето село идваха на литературни четения Ангел Каралийчев, никола Фурнаджиев, Стилиян Чилингиров, Емилиян Станев. Почти всички спяха у нас. Аз с особен интерес гледах „живите писатели”. Чел съм им стихове и те, както е било редно, са ме насърчавали…”
В трети клас на прогимназията Радоев отива да учи в плевен. Случайно попада на квартира с едно семейство, където се преподавали уроци по пиано. Започнал и той да учи и скоро напреднал. Музиката го увлякла силно и той дори започнал да композира малки валсове, менуети, пиески за пиано. Но след няколко години изоставил пианото. Увлякъл се във футбола. Мечател да стане световно известен футболист.
„Пишех само между другото и странях от другарите си, които се занимават с подобни неща. Смятах ги за „мамини синове”. Футболната слава вече може да се каже изгряваше пред мене. Аз бях играч в един от първодивизионните тимове на републиката, някогашния плевенски спортен клуб „Белите орлета”. Играхме с най-добрите тимове на София: Левски, Славия…
След като завършил гимназия, Радоев ръководил голям смесен хор, околийски първенец и оттам бил изпратен в Хаинбоаз Тук през 1947 г. прекарал шест месеца (и трите смени) като завеждащ художествената самодейност в целия батальон.
„Тук - подчертава Радоев - може би започнах истински да пиша. Това беше и най-хубавото в моя досегашен живот. На Хаинбоаз дължа може би всичко хубаво, което имам. Първите стихотворения, които напечатах, бяха с тематика от бригадирския живот. След това дойдох студент в София, запознах се с млади и по-стари писатели и вече окончателно се ориентирах към поезията….”
През 1949 г. на фестивала в Будапеща Радоев се запознал с композитора Тодор Попов и диригента на хор „Бодра смяна” - Бончо Бочев. Тримата създават редица песни за деца и млдежи, някои от които станаха бързо популярни: „Напиши писмо на граничаря”, „Лека нощ”, „Виж това е друго нещо” и се.
Сега Иван Радоев работи като драматург при Сливенския народен театър.
