Виолета Бончева

САМО СЕЛО

Къщата на баба Магдалена е до гората -
няма мрежа, няма жив плет, нито ограда,
насред двора клонеста дива круша расте
и пресича сянката й една дъждовна вада.

Събира съчки, посред лято огън пали там,
суши сини сливи, от къпини вари сладко и прави вино.
По рафтовете внимателно реди после буркан след буркан
и знае, някой все ще дойде да се раздумат, да я види.

И идват - идват най-първите гласовити певци,
най-нежните нощни щурци идват и огласят простора,
после минава горският, няколко старци, като светци,
и попът понякога идва с една икона.

Сърни и елени надничат, скрити в леса,
случайни лисици на стъпки от там преминават
и гълъби диви прелитат над хълма с трева,
и вълци нощуват наблизо в гнезда от камък.

И влачи се времето - сякаш е спряло на някой хълм,
на който всички сезони понякога ведно се събират,
на който бие камбаната и оглася простора със звън,
два пъти за жена и три пъти за мъжете,
които от тук
си отиват.

ЧОВЕКЪТ

Човекът, за когото писах стихове някога,
който слизаше по пътеката с малини в очите,
който носеше слънце, наметнат с вятъра
и ветрило от син въздух бяха косите му,

човекът, който изправяше къщи
и ведри балкони строеше за живите,
и който на бял кон всеки път се връщаше,
и го посрещаха възторжено хора щастливи -

той отдавна не се мярка никъде,
заключи ни сякаш сами пространството,
може би се връща към онези мигове
сам понякога
или извън времето странства,

не вярва в нищо, продал си е коня
и угрижен обикаля своите мисли…
Отдавна в себе си мълчаливо се моля
да го срещна по пътя си, ръка да му стисна,

да изпълни с възторг и надежда мнозина -
човекът, който може да гради мостове,
който не зная къде замина,
но искам да вярвам,
че един ден
ще дойде.

БОГАТА СЪМ

Не крия очите си, гледам направо
и казвам направо: богата съм!
Мое е на простора необятното бяло
и синьото,
и на луната златното

и сводът е мой, и сред звездите път имам,
морето не веднъж ме спасява,
приютяват ме горещи и дълги пустини,
понякога
и пещери от камък.

Имам цветя да ме прегръщат
и дървета за сянка имам,
удобна и широка ми е на охлюва къщата
и окосената му градина.

Възторгът от въздуха, вместо вино,
пия на глътки широки -
не мразя никого. И не проклинам.
Не мога да бъда жестока.

Щедро усмивката си раздавам,
затичана след ветровете…
Дворът ми е моята България,
простряна между слънцето и ледовете.

А в душата ми винаги място има -
за доброто, което битува.
Само поискай и ти ще влезеш - лесно е

и нищо не струва.