Георги Пашев

Иван Христов е молепсан от внушителни образи, митично силни и недостижими от обикновен смъртен люде.

Тая наклонност към изключителното - герои - огненосци, е тъй очарователна, както самите очарователи, чиято духовна мощ, като представители на народа, ще добива тежест в бъдещето и винаги ще завладява.

Христов дава първо една революционно разпалена вена у поп Сава Катрафилов чрез графиката на тоя еленчанин, който тръгва по народните работи и ходи в Търговище, Разград, Бургас, Странджа, Лозенградско, Мастънлийско, Меричлери, Станимака, Араповския манастир, цяла Румелия, после Белград, Одеса, Цариград, пак Странджа, Стара Загора и с. Пирне, Румъния и Ботевата чета с трагичния нимб, кончината му във Врачанския балкан.

Тоя дълъг и траен 15 години маршрут от 1861 до 1876, скиталчество, окриляно от расото, тоя апостолски идеализъм при оная съобщителност, без „пътни и дневни”, е едно чудо в освободителното дело. Покой, сън, ядене боже опази.

Христов вниква в характера му, изучава с жар революционната перипетия и възстановявайки контурите на епохата с образите на героите, се е видял длъжен да издига темата над себе си, за да направи една канонизация , граничеща с култа, култ, който няма нищо временно и смъртно.

Колкото от по-висока точка е видяно делото, толкова по-силна и исторически вярна е картината.

Павел Костов, горещ станимашки съзаклятник, влиза в комитета на тоя град, съставен от Отон Иванов, и остава до край на просветна, барутна и после съединистка позиция. От същата революционна разсад е и поп Ангел Чолаков със съединистката стихия. И тримата са сподвижници на Апостола.

Левскари с пушка и кръст, просветители и проповедници на въоръжената борба срещу робията.

Начело е словото, чрез което винаги се е решавала една трагична съдба, черните времена на нацията ни, когато чрез спомена за миналото се връща силата и упованието.

В изследователската страст авторът търси оригиналната подробност, както банкерът златото. Тя привлича. Тъй всеки, който предано и храбро служи на своя народ, служи и на човечеството.

В Родопите просветителската главня размахват Ной Ангелов, свещеник, и Никола Запрянов, училищен инспектор. Сред героите на Христов има трима попа. Вижда се как големите дела на епохите не са друго освен непрестанен устрем към благородство и величие, онова озарение на душите, което цели нещо възвишено.

Поп Ной отваря по времето на Стамболов едно равно на гимназия трикласно училище в Орехово. То ще каже на помаците, над 700 души в това село, че не са мохамедани, а османизирани християни. То е онова българско училище, което освен знания, дава и възпитание в благочестие, училище, на чиято програма ще завидят и чужденците.

Никола Запрянов при инспектиране учителката Живка показва струни на топлота у просветител с голяма учителска съвест.

Всичко носи дъх на българското и копнежа на родопската народна душа, морален прогрес, един пресъздаващ света реализъм, връстник на човешкото слово и безсмъртен като него.

Помня Запрянов, едро и пълно чилечище, с удивителен ум и говор, властен по рождение. Страдаше от сърце. Имаше анекдот: учителят Илчев, сух, изпечен, 50 кг, и Запрянов, 120 кг, ще се надбягват. Запрянов приел, но да се изравнят по тегло - Илчев да задене на гръб 70 кг. чувал с камъни!

Запрянов умееше да води сладък диалог. От училището посещаваше учителите у дома. Любимото питие на тоя ценен гост беше „дрянковото люто”, или леко сварен ябълков ошав, „шушулки”, от които пиеше ненаситно…

Авторът на „Родопски апостоли” се е родил в усмивките на добралъшките ливади, букаци и борикаци. Те са в кръвта му, за да ги вижда като обетовани.

Какъвто и пловдивски гражданин да е, Христов пише със селската си кърма, културата на родопската природа, въздуха, селския труд и живот в най-добър смисъл.

Син на планината, той носи нейния як нерв. Пред градската култура и бензинов въздух с напрегнатостта, чановете, тая чиста поезия, опазват първичната сила на привличане.

В книгата той дава няколко откъса: „Добралъшка сватба” от Панайот Апостолов, учител и общественик, който в духа на епохата изповядва тъй силно поразяващата нравственост у планинеца.

В „Японецът от Славейно” проговорва родоначалникът на българската химическа индустрия, д-р Никола Чилов, който превръща костинбродската работилничка за туткал в заводи с 12 производства за световен пазар. Чилов, естетиченът е над всичко етична личност, у която релеф добиват човечността и дарителството.

В „Милуш” пеят овчарството, красотата на природата и пак чановете, които „люлеят планината, боровете и цялата земя” с Милушевата пастирска душа.

В „Черният гост” се премахват с една пантеистичност границата между племена и раси, черни и бели.

У „Манол Макрелата” е силата на любовта, пред която отстъпва и най-страшния инквизитор.

„Сърце за песен” въздига певческото дарование на Крум Янков като народен бард, музиката, най-бързо действащото изкуство на душата.

Последният откъс - „Живот” - е едно човековедение тъкмо за заглавието и свързва личното и общественото като чувства през тежко време…

——————————

сп. „Тракия”, кн. 3, 1994 г.