Христо Черняев

Някога, като ученик, изпратих стихотворение на списание „Светулка”, като питах колко пари ще искат за отпечатването му. Оттам ми отговориха с писмо, подписано от главния редактор на списанието, че публикуват творби само на известни поети.

И нито дума за стихотворението ми. Това ме сломи. Същата ранна зима (беше 1946 година) реших отново да опитам късмета си и изпратих до списание „Кооперативно другарче” стихотворението си „Орач”.

Съвсем скоро получих вест от главния му редактор; писмото му - един жълт лист, изписан ръкописно - ме възроди.

Идеше ми да скачам до небето., с дребните виолетови буквички на своя превъзходен почерк, ми пишеше мнението си за моето стихотворение и ме съветваше от кои български поети да се уча.

Не след дълго той ми изпрати книжката, където беше поместено стихотворението „Орач”, под което стояха трите ми имена.

Всичко това преобърна живота ми изцяло. Не обичах да споделям с никого за литературните ми занимания, чувствах ги като много лично и тайнствено дело, но вече се усещах окрилен благодарение на Александър Муратов.

Той сякаш ми беше внушил: „Дръж писалката и се не бой!”

Александър Муратов стана първият ми учител в поезията.

По-сетне намерих неговата лирична книга „Близо и далече”. И досега имам усетът, че в нея всички творби са топли от силно дунавско слънце. Дали в тях става дума за летни вършитби, за златни поля и снопи, за посребрени варджии, все едно, потъваш в Александърмуратовата атмосфера, която те омайва.

Там всичко е естествено, като в природата, като в живота, и особеното е, че всичко е само негово. Там всичко е някак сгъстено и същевременно живее и диша с лекота. Може би затова заглавието на книгата е „Близо и далече”. И всичко е стоплено от голямото слънце на неговия талант, на неговата обич към хората и живота, което е всъщност поезията.

След време (през 1952 година) за първи път видях и се запознах с Александър Муратов. Беше ми неудобно да му се представя, но той ме прие съвсем просто и човешки, с което още повече израсна в очите ми.

Вече беше главен редактор на списание „Пламъче”, на страниците на което бях винаги добре дошъл. С него и с другия редактор там - Атанас Далчев - станахме приятели и тяхната дума беше мерило за мен.

Александър Муратов и Атанас Далчев като оригинални поети и блестящи преводачи дадоха път в поезията на мнозина. Нямаше даровит млад поет, който да не е школувал при тях.

И именно към даровитите те се отнасяха бащински и с пословично внимание и грижа. Те четяха и благославяха бъдещите книги на редица поети с различни стилове, даваха им верните си оценки и се радваха на успехите им.

Така беше и това трябва да се помни и знае от бъдещето. Те бяха големи творци, но никога не са се възгордявали. Бяха скромни, но делото им беше огромно.

Александър Муратов разпалваше поетичното си слънце в нови творби, както за възрастни, така и за деца и юноши. Закърмен в родното си село Ясен, Плевенско (роден е на 15 юни 1914 г.), озарен и сломен от възхода и разгрома на републиканска Испания, минал през френските затвори, той имаше какво да казва в стихове и рими…

Той започва да пише като ученик, печати стихове в списанията „Българска реч” (1931-32 г.), „Изкуство и критика”, „Българска мисъл”, както и във вестниците „ЛИК”, „Кормило” и др.

Първата му стихосбирка „Близо и далече” излиза през 1940 година. След това на бял свят се появяват поетическите му книги „Дунавска пролет”, „Сегашно време”, „Спасена светлина”, „Предвестник”, „Горещници”, „Под други небеса”, „На тоя свят”, „Хлябът на дните”, „Жива природа” и др.

Голям дял в творчеството му имат неговите чудесни творби за деца и юноши. Той е автор и на силни и остри сатирични стихотворения, басни и епиграми.

Александър Муратов е първият поет, който през 1940 година публикува статия за книгата „Моторни песни” и приветства радушно поезията на Никола Вапцаров. Това говори за проницателния му вкус и поглед към големите явления в поезията.

Творчеството на Александър Муратов е белязано с неговия особен стил - психологическа вглъбеност, стегнатост, тих емоционален лиризъм, съзвучие с времето и мястото и същевременно пространственост на чувството и мисълта, пъстра картинност и образност.

Тънкото му перце с дълбока страст е извайвало силни поетични внушения дори и в най-кратките му стихотворения.

Поначало той е лаконичен в поетичния си изказ и неговите творби не са нито обемни, нито дълги. Но затова пък, ако пише за поле, в тях струи гъсто ухание на маточина и колендро, на узрели овошки.

Ако споменава за вършачката в Славяново, лъхва ни хлебния дъх на овършаното жито. Прочетем ли стихотворението му „Варджии”, неизбежно виждаме, че то цялото е побеляло от варта, така както са побелели дрехите и косите на варджиите и всичко около тази, бих казал, поетична варджийница.

Там боите са пастелно плътни. И щеш не щеш, сам потъваш в тази атмосфера и се чувстваш част от нея.

В поезията си Александър Муратов придава голямо значение на звучението на отделния стих, израз и дума, на римите, които са свежи. Той пише стиховете си с всеотдайността на хлебаря.

Творбата не бива да е сурова. Муратов майсторски владее тази мярка, която, както при хлебаря, прави творбите му изпечени и дъхави.

Не са много поетите, които могат да създават такъв духовен хляб. е постигнал творбите му да са изваяни като икони, в които е отразена българската сърцевина на природата, на действителността.

Творбите му са ваяни с бащински унес. В тях няма излизане от истинското. Както небето и земята са слети, за да има живот, така и той е слят с духовната същност на лиричните си творби.

В тях той никога не вика, но и не шепне неразбираемо, затова творческото му кредо е по човешки естествено. И става ясно, че неговото разбиране за модерна поезия е, че модерна е истинската поезия. Не се ли отнася това напълно за всички големи поети.

В едно стихотворение - „Прозорец” - Александър Муратов казва:

И в твойта рамка малка се затваря
голямата картина на деня.

Този глъбинен образ не представлява ли своеобразна характеристика на поетичното творчество на Муратов. Нали то е неговият тайнствен прозорец, където се оглежда светът - притегателен и колоритен.

Този прозорец е вълшебен от Александърмуратовското слънце, дето изгрява от сърцето му…

Александър Муратов беше вглъбен в себе си човек. Той външно рядко се усмихваше. Но душата му е била усмихната, за да покълват в нея светлите му стихове.

Александър Муратов беше опиянен син на българската земя, на природата. Той я възпя просто, както врабецът по свой начин със сладост пее нежните си трели.

Той безпогрешно намираше и приятелите си. В края на шестдесетте години на миналия век известно време живя в Куба.

Оттам ми изпращаше своите литературни писма, които бяха отпечатани в младежкия литературен вестник „Пулс”, където работех.

В тях той споделяше вълненията от срещите си с кубинците - тези пламенни патриоти, както и с мнозина видни латиноамерикански поети и писатели, които беше превеждал. Мисля, че тези твърде интересни писма-есета, досега не са включвани в негова книга.

Освен това, той написа и вдъхновени стихотворения, които имат дъха на други меридиани и паралели.

Списание „Пламъче”, на което Александър Муратов бе главен редактор, се беше превърнало в родна стряха за младите поети и писатели. Той и Атанас Далчев заедно преведоха най-доброто от испанската и латиноамериканската поезия.

Когато ги заварвах, притихнали, да превеждат, изпитвах чувството, че край главите им има ореол…

Неведнъж съм помествал свои творби в „Пламъче”, неведнъж съм чувал благословената им дума.

Техните съвети са ме подкрепяли и направлявали да търся собствения си път в поезията. Малко е да кажа, че съм им благодарен. Истината е, че ги боготворя.

Докато Далчев беше по общителен, то Муратов изглеждаше сериозен, беше и мълчалив. Той можеше да те слуша и да не каже нищо, или да каже само една дума, но тя винаги биваше най-точната - било като съвет, мнение или оценка.

Макар че имаше развълнувана и неспокойна душа, външно беше овладян и сдържан, изключително деликатен. Дори да биваше ядосан, никога не избухваше. Всичко изгаряше в себе си.

По-разговорлив ставаше, когато е написал прясно стихотворение или нова епиграма, адресирана срещу определено еснафско лице или големец, които ненавиждаше от дън-душа.

Тогава той рецитираше наизуст и никога не искаше мнение. От светлосенките по лицето на слушателя си той долавяше становището му… А беше честен и съзнателен човек до мозъка на костите си.

Той респектираше с културата и поведението си. Излъчваше благородство и обаяние. До края на живота си с нищо не измени на социалистическия си идеал.

Той мразеше чиновниците, бюрократичните си шефове, подлизурките, вероотстъпниците, нагаждачите, тарикатите. Те, обаче, често му късаха нервите.

Единственото му отмъщение беше, че понякога ги типосваше в някоя своя епиграма, за което също си патеше. От безпримерното му трудолюбие върху книжовната бразда, от непрекъснатото четене очите му бяха често уморени и ми е казвал, че недовижда, че бавно ослепява.

Всичко за което говореше, считаше за сериозно и важно. Живееше на третия етаж в квартал „Лагера”. Пролетно време току до прозореца му дъхтяха нацъфтелите клони на липите.

В последните години на живота си той не се оплакваше от нищо, но личеше, че боледува. Ето какво съм отбелязал в дневника си:

21 януари 1993, четвъртък. Сашо Муратов не е добре. Изпратих го до вкъщи, с трамвая. Той говори тихо, бавно движи устните си, залита. Хвана ме под ръка и така вървеше по-добре, но е неспокоен, отвреме навреме трепва силно. Малко се е смалил.

14 май 1993. По телефона ме е търсил Александър Муратов, но не съм бил вкъщи. По-късно му звъннах и попитах жена му може ли да говоря с него, а тя рече: „Ще опитаме.” Той се чуваше сякаш изпод земята. Повален от грип, два-три месеца бил на легло. Помоли ме да предам на клуба на писателите социалисти, че няма възможност да дойде на събранието.

А на 20 юни 1993 г. в дневника съм си записал:

Надвечер с Димитър Светлин бяхме у Александър Муратов. Отслабнал е. Косата, рунтавите вежди и мустаците му са станали съвсем бели. Трудно се държи на краката си. Зимният грип е засегнал двигателната му система. Вдига висока температура. Почти няма глас, говори шепнешком, с усилие. В пълно съзнание е за всичко - за минало и сегашно. Физически е безсилен… Муратов е излегнат на леглото си, сложил е едната ръка под главата си, а другата му ръка стои във въздуха и през цялото време държи химикалка, с която е писал и превеждал стихове. Какво го е сковало? Струва ми се, че е някакво стресово състояние от притеснения, от стриктност към живота, от честност… Изглежда ми като светец. И няма никаква промяна в отношението му към хора и събития. Преди двайсетина години бях му донесъл от Пирин планина една черномурова фиданка, която той посади в градинката край вилата си в Бояна, в полите на Витоша. Каза им, че вечнозелената мура е пораснала и е станала висока и стройна. Докато разговаряхме, Ана - жена му - ни почерпи със сладки розови череши от боянското им място. Сашо ни подари с автограф току-що излязлата, преведена от него, поетична книга „Място за любов” от Мексиканския поет Хайме Сабинес… На тръгване той стана, губейки равновесие, и ни изпрати до вратата на жилището си. До него беше жена му, а очите й бяха като две големи натежали сълзи…

Макар отслабнал и вехнещ, Сашо не бе променил житейските си принципи, които отстояваше винаги. Той нито можеше да хленчи, нито да моли когото и да било и за каквото и да било. По този начин той не позволяваше да бъде съжаляван.

Той си отиваше от всичко и същевременно усещах, че има скрити сили. И се надявах, че ще се съвземе, ще победи болестта си.

И както някога, ние с Димитър Светлин стояхме хрисимо пред строгия и великодушния си учител по поезия, и пак се чувствахме като ученици пред него.

Мисля си, че сега, когато всеки общински съветник, всеки депутат, всеки министър и техните семейства се лекуват дори за най-дребни неща в специални болници, то един голям поет и преводач, една духовна светиня на България като Александър Муратов, не може да бъде приет в правителствената болница, която е съвсем близко.

Това само потвърждава жестоката истина, че България често по някакъв начин убива поетите си.

И с това всъщност ги извисява над всички мимолетни съдби.

Защото, за разлика от всички облагодетелствани приживе, поетите са възкръсвали в сърцата и душите на сънародниците си.

…Влюбен в живота, но далеч от измамните му игри, Александър Муратов почина на 14 ноември 1994 година.