Лалка Павлова

Всички съществуващи религии в нашата човешка цивилизация (християнство, ислям, будизъм, индуизъм, юдаизъм и т. н.) утвърждават тезата за двойствеността на живота и света: Бог - дявол, светлина - мрак, плът - дух, ден - нощ, Земя - Небе, ин - ян…

Тяхното противостоене, противоборство и промяна на съотношението помежду им стават причина за процесите, раждащи измененията на живота както във Вселената, така и тук, на Земята.

Понятие „живот” обаче до момента не е дефинирано адекватно и пълно нито от науката, нито от религиите, може би защото проявленията му, свързани със съществуването на човека в хода на човешката цивилизация са толкова многобройни, че не биха могли да бъдат вписани в схемата на едно кратко определение.

Дързостта да се опитат да разгадаят тайната на битието и да я изразят синтезирано притежават само поетите.

Такава насоченост има и поезията на Ахмет Емин Атасой, който се опитва чрез своите стихове да изясни особеностите на едно такова абстрактно понятие, каквото е животът, по своему да посочи мястото и смисъла на присъствието на човека в него и причините за раздвоението му в границите на земното му съществуване, но не от религиозна, а от лична гледна точка като самостоятелна индивидуална система от възприятия и оценки за заобикалящия го свят.

Ако трябва да извлека най-важното, което чрез книгите си поетът Атасой ни казва за живота, бих го изразила така: човекът е светлина и сянка, а животът му е магия, разпростряла своите тайнства върху две пространства - тук и отвъд.

Тази авторова теза е заложена още в първото стихотворение на най-новата му книга - „Задъхани слова” (изд. „Богиана”, 2020 г.), съзнателно отделено от другите цикли в сборника, защото паратекстът му дава название и на цялата стихосбирка.

Животът е движение, непрекъснато пътуване в еднопосочното ни земно време, което ни пришпорва до задъхване със своя зъл камшик, набраздява челото, „усилва северняка омразен”, пише „някаква необичайна анамнеза”, придърпва ни към залеза, кара ни все по-осезаемо да усещаме, че „сенките колкото растат, / толкова се скъсява господството на деня”, да се чувстваме раздвоени между „младото сърце” и „старото тяло”, от което раздвоение са се родили „задъханите слова” на тази изповедна книга.

Всъщност темите за раздвоението, самотата, песимизма, скепсиса и страданието не са нови както в европейската (Шарл Бодлер, Пол Верлен, Артюр Рембо, Емил Верхарн и др.), така и в българската литература (Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Теодор Траянов и мнозина други).

Тези теми изместват романтичния ентусиазъм на предходното поколение и под влияние на кризата в социума достигат до по-дълбок психологизъм в самоанализа и самонаблюдението, за да извадят на показ представата си за всесилието на злото (особено в сборника на Бодлер „Цветя на злото”), като открояват раздвоението между реалния свят, от който искат „да избягат” заради невъзможността да реализират в него индивидуалните си интелектуални възможности, и един друг, по-красив и по-справедлив свят, въплътен в образи от миналото или във визиите на бляна.

Такъв тип раздвоение носят четирите строфи на едноименното стихотворение на Ахмет Емин Атасой („Раздвоение” - стихосбирката „Премълчаното на два езика”, изд. „Дегишим”, Истанбул, 2018 г.):

под меча, висящ върху косъм,
виси моят живот нелек.
често се питам: кой съм, що съм,
ужким сянка,
ужким човек
………….
и в мен се бият зловещо
един дявол
и един Бог

По-голямата част обаче от текстовете в поетичния свят на Ахмет Емин Атасой, разработващи мотива за раздвоението, са обвързани с реален факт от личната му биография в един особен политически период от историята на България и държавите на Балканския полуостров, когато той е принуден да напусне родния си край с един куфар, в който да събере

бащината стряха, родният праг, чудесният двор,
тучните ливади, приказните поля, коловозът стар,
едно детство, една младост и целия кръгозор…
(„Един единствен куфар” - „Премълчаното на два езика”)

Лирическият герой на Ахмет Емин Атасой вече е наясно кои неща „заслужават всеотдайност” - „любовта дивна”, „вярата свидна”, „род и родина”.

Те са неговата триада, която заслужава не само всеотдайност, но и изисква жертвоготовност.

Личният жизнен път на автора с неговите изпитания, поставящи го в позицията на човек с две родини и два езика, поражда драматизма на поетичните му видения.

За него раят е родното му село Крепча, достатъчна му е „земята майчина: България”. Затова и болката от раздялата с нея е толкова голяма.

Стихотворението „Тъжно пълнолуние” (от сборника „Задъхани слова”) илюстрира силата на екзистенциалната драма на лирическия Аз чрез символиката на използваните в него образи.

Луната с отразената светлина на сънищата превръща нощта в „болнична стая”, по покрива на която совата „дращи / знаменца от злокоби развяла”.

Образът на совата има амбивалентна символика - той е знак за мъдрост и познание, но и за мрака на болката. Животът на лирическия Аз го повежда по пътя на раздялата със съкровени притежания:

луната тъжни целувки праща
нощта като замразено лице е бяла,
защото една изоставена къща
насън като дете се е разридала

Образът на къщата също е натоварен с амбивалентни символни представи. Когато тя се възприема като дом, като закрилящо място, като убежище, като светилище за интима на човека, тя придобива ореолното значение на иконата.

Изоставянето на къщата е знак за регресия, за загубване на изконното й предназначение, и ако приемем тибетското схващане за къщата като колело на Съществуването, това предвещава излизане в друго пространство, което поражда тревога, опасения от неизвестността, носи страх от непознатото, в което „и да викаш, никой не отвръща”.

Когато пише тези стихотворения, Ахмет Емин Атосой вече е изминал половината от живота си и е наясно, че „никой не те пита защо си роден, / нито пък защо ще умреш”, че трябва сам да извърви пътя на отредената му съдба (стихотворението „път житейски, макар и труден” от „Премълчаното на два езика”), че още от дете е белязан „с малцинствен белег”, който е сложил отпечатъка си върху него и като битие, и като мечти и пътища за реализацията им, но пък вярва, че „вслушваш ли се в сърцето си, / то няма да те излъже нивга”.

Мисля, че именно овладяното умение да се вслушва в сърцето си позволява на поета Ахмет Емин Атасой да преодолее всички изпитания, на които го подлага съдбата - и „кръстосаните мълнии” на въпросите по време на „първата нощ в килията”, и страхът, че може от този момент нататък да има съдбата на изгнаник, който безшумно ще издъхне в чужбина като откъснат последен лист „от романа-живот”:

по горещото му чело се стече гореща пот
нощта си наметна мрачната пелерина
за родното си място ли тъгуваше така
или сънуваше къщата си, потънала в злак,
пропуканите си устни ги задвижи с мъка
опита се да мръдне, сетне се отпусна пак,
отвори широко очи и повече не мигна.
(„Смъртта на изгнаника” от „Премълчаното на два езика”).

Страшни, траурни нюанси придобива съдбата на лирическия герой на Ахмет Атасой в подобни нощи като „черна магия”, в които няма „ни земя, ни небе, ни посоки…” („Злокобна нощ” с мото от Пейо Яворов - от „Задъхани слова”).

Трудно се изминава такъв път, по който белязаният с „участ коварна”, с изпепелен собствен огън от „ордени - клевети”, трябва да открие просветление дори „в мрака на слепите мечти”, да премине през много „мостове орлови”, докато разбере, че волните орли „и в позлатените клетки изглеждат ужасно” („Орлите” в „Премълчаното на два езика”).

Онова, което му дава силата да го направи, е съзнанието, че още от рождението си е белязан с особената мисия да има два езика и две родини, но Всевишният му е дал и дарбата на поет, който в „песента на сърцето и светлината на помислите” (Надя Попова, предговор към „Премълчаното на два езика”) съчетава онова, което на пръв поглед изглежда несъвместимо - двата езика и двете родини.

Именно тази дарба го превежда през изненадите и засадите на смъртоносни за душата жизнени пътища, чрез нея успява да угаси в нараненото си сърце „най-парливото чувство, за което няма дефиниция, нито диагноза” и „да прецеди” през ситото на спомените си всяка свидна подробност от своя живот, за да изведе своята Истина, прозвучала като пророчество за собственото му бъдеще в голяма част от стихотворенията в стихосбирката му „Все още съм потребен” (издателство „Светове”, 2019 г.):

човек, втори брак и втори брат може да има,
но както няма втора майка и втора любов,
той никога не може да има и втора родина!
(„Изгнание”)

България,
като свиден дар от деди и бащи
в гените ми е кодирана
(„Изстрадана гордост”)

Знам, че с поставянето на проблема за раздвоението в поезията на Ахмет Емин Атасой стъпвам на „хлъзгав терен”, защото този така наречен „възродителен процес”, колкото и срамен да изглежда, си има своите корени в голямата политика на Балканите и в Европа, че оценките за него от историците са и още дълго време ще бъдат разнопосочни.

Защото, както казва академикът османист Вера Мутафчиева, за историята „не са уместни сантиментални съображения” и в нея няма съчувствие.

Поетите обаче са призвани да представят не контурите на големите историческите събития в общочовешкия летопис, а драмата на „неизвестните хора”, чието страдание блика „под буквите и редовете” („История”, Никола Вапцаров).

А в историята на човешката цивилизация, както го доказва и Вера Мутафчиева чрез романа си „Случаят Джем”, има повторяемост.

Вече се изниза почти четвърт от времето на ХХI век, а в заобикалящия ни свят продължават да се водят битки за територии, за енергийни източници и търговски войни, сякаш се намираме още в епохата на Средновековието.

Идеалът за „мирно съвместно съществуване” на народи и държави по света все още си остава блян, мираж или теза, забравена между страниците на общочовешката история.

Именно това ме кара да възприема поезията на Ахмет Емен Атасой и проблемът, който поставя чрез нея, като своеобразно предупреждение, като болезнен вопъл и повик към съвестта на премиери и президенти, на политици, дипломати, бизнесмени и икономисти, за повече хуманизъм в разрешаването на проблемите между отделните съвременни държави в и без това измъчения ни човешки свят.