ОБИЧ
ОБИЧ
Под крило на обич
съм роден,
с блага дума
съм закърмен.
Февруари.
Осемнайсти ден.
Пътят ми
ще бъде стръмен.
Щом от бяла обич
съм роден
и закърмен
с дума блага,
челото ми
утрешният ден
нека с ореол не стяга…
МОМИЧЕТО В БЯЛО
Защо ли си спомних площад “Гарибалди”
и сънното утро, от слънце преляло,
когато премина с очи на кобалт и
със токчета звънки момичето в бяло.
И морза на нейните токчета ние
разчитахме с Есенски после на срички:
какво ли ни каза, преди да се скрие,
преди да потъне в тълпата сред всички?
Видение сякаш пред погледа мина,
повярвахме - беше това неизбежно.
Листата, облечени в жълта коприна,
от стъпките леки потръпваха нежно.
Очакваме ние все мигове звездни.
Но няма пощада за нас по начало -
защото в душата ти може да влезне
със токчета звънки момичето в бяло.
СОНЕТ ЗА ВИНОТО И ЛЮБОВТА
На Евтим Евтимов
Възпяваш виното и любовта, поете -
не знам кое те повече от тях опива.
От своя опит знаеш как омайват двете -
дълбока изба е душата ти щастлива.
Денят ти като трезво грозде ще просветва
и ще кипи във бъчвите на всяка вечер…
На виното и любовта щом дал си клетва
и с тяхното пиянство ти ще си обречен.
Така до края - на живота под асмата,
ще си останеш в плен на своите обети.
И ще се влива в тебе сила непозната,
а тя с луната виноока ще засвети…
Но чух те: - Искам аз веднъж да се опия
от свободата - тази дяволска ракия!
ДЕН…
На Иван Есенски
Ден, донесен от врабчета, над тополите поляга.
Стихва болката в поета - шапка на тояга.
А в небесното корито злато слънцето промива.
Стихват две реки, които лятото изпива…
Върнал се дори за кратко в своя дом като бродяга
истински се чувстваш, братко - шапка на тояга.
Няма клюки, ни обиди - тук от всичко си далече.
Няма кой да ти завиди за мига ти вечен…
Тук тревичката прибира своята зелена шпага,
няма да се дуелира - шапка на тояга.
Тук, далеч от суетата, за живот се всичко ражда.
Щом си пил от синевата, ще си с вечна жажда…
Ден, донесен от врабчета, над тополите избяга
и остави на поета шапка и… тояга.
ПЕТРИЧ
На Воймир Асенов
Петрич отново в теб се завръща -
образът майчин мярка се в мрака.
Виждаш за кратко родната къща.
Бърза животът, бърза, не чака.
Конче, което още препуска
с твоето детство, цвили-изцвили,
мине край праскова с розова блузка…
Песен подхващаш - имаш ли сили?
Там е талантът - дарбата ярка,
дето те буди винаги в мрака,
ти да превърнеш в чувство за мярка…
Бърза животът. Мъката чака.
Вечният кестен свещите пали
горе в олтара на планината.
Мъртвите братя той ще ожали,
ние да жалим живите братя.
Мъката чака, бърза животът…
Сили напряга - негова същност.
Как ще избяга, питам, защото
в твоята песен пак се завръща.
РИЗА ЗА БЛИЖНИЯ
На Евг. Евтушенко
Навярно вината в таланта се крие -
едни те обичат, а други - напротив.
Но виното нека с усмивка допием,
че истинско то е, че то е живота.
Какво че завиждат за дарбата ярка,
какво че завиждат за пъстрите ризи!
Отдавна ти имаш запазена марка
дори и за своите малки капризи.
Събличаш душата. О, участ позната!
И знаеш - така е съвсем уязвима.
Но всичко това е в реда на нещата,
защото ти даваш на болката име.
На тяхната завист днес гледаш невинно,
не струва и трън да ти бъде в окото.
Но нека допием тръпчивото вино,
че истинско то е, че то е живота:
че истинска обич сега се разлива
и радост внезапна в душата навлиза…
Единствено - знаем, поетът щастлив е,
стихът му щом стане за ближния риза.
МЕЛНИЦИ
И не във ризници,
облечени са в ризи твойте делници -
незащитени са от остриетата
на днешния живот.
Идилия не са за тебе още
вятърните мелници,
тъй както благородството
на оня вечен рицар Дон Кихот.
Макар че много често
раните остават непревързани,
загърбваш милосърдието,
приемаш чуждата вина.
По-рядко забелязват доблестта
във времето забързано -
и затова ли тя загубва вече
своята цена?
Но ти не можеш да си друг,
макар и да ти плащат с бъдеще,
макар палати да строят за теб -
не струва слоновата кост
и пукната пара,
щом съвестта си закачиш на въдица,
щом от поклоните привични
заприличаш на въпрос.
Ти винаги със свойто благородство
превъзхождай другите,
макар след теб като вихрушка есенна
да се извива смях.
Със тебе са приятелите ти,
забили остри плугове
във нивата, която ще орете -
в един ярем със тях.
Макар от пот да избеляват ризите
на твойте делници,
бъди със благородството
на оня вечен рицар Дон Кихот.
Ах, трябва всеки, всеки да ги има
вятърните мелници -
и те ще го спасят
от твойта мелница, живот!…
ЖИВОТЪТ…
За нещастие - животът е мъчителен
и тежък, за щастие - кратък.
Кольо Георгиев
За щастие, казваш, животът е кратък -
примигнеш с окото и свърши се тя.
Тревите разтварят зелени обятия,
прегръщат те хладно. И … няма следа
Но точката, знаем, че друг я поставя.
Защо да задавам излишен въпрос.
Е, хайде тогава - да пием за здраве
и слово да вдигнем с приятелски тост.
Единствено словото още крепи ни,
когато светът е от злоба пиян.
Щом дишаш, не може да бъдеш невинен,
това ни внушава животът без свян.
Но ние от друго тесто сме замесени
и много ни пече нас тоя живот.
Щом болките още превързваме с песен,
какво че в душите мирише на йод.
Помилване, знаем, че няма да има.
но нека помилваме цветето с длан,
когато преминем край него с любима,
когато светът е от злоба пиян…
ЦВЕТЕТО
Не се запознахме със цветето..
Никой не знаеше
как му е името.
Беше подарък за някакво четене.
Мисля, че беше
в средата на зимата.
Сутрин му сипвам вода във саксията.
Денем листо по листо
разцъфтява.
Слънцето милва изящната шия.
Колко се радва,
че няма забрава.
Снощи се връщам по никоя доба.
Цветето в стаята
свети и грее.
Кръстих го тайно с името Обич.
Трябва, разбира се,
да го полеем…
БЪРЗАЙ ДА ПРАВИШ ДОБРО
На Николай Петев
Слънцето слиза полека -
рони перо след перо.
Вече си ангел, човеко -
бързай да правиш добро!
Помниш ли как край реката
с лятото търсеше брод.
После - напук на съдбата -
хукна през своя живот…
Есен е, мъдра и рижа -
багрите вият хоро.
Стяга те твоята грижа -
как ли ще правиш добро!
Зимата вече е близко -
свети със свойто сребро.
Имаш ли някакъв изход?
Бързай да правиш добро…
НЕБЕСНО ЩАСТИЕ
В памет на Александър Геров
От нас избяга… И в небесния си кът
със слънчев лъч ще пишеш звездните си стихове.
Но само ангелите там ще ги четат
под сянката на райска ябълка притихнали.
Впил поглед в топлите Тамарини очи,
полегнал на възглаве облачно и бяло,
ще й разказваш ти, че още ти горчи
от питието на жестоката раздяла.
По калдъръмите на млечния ви път
ще се разхождат в унес влюбени сърцата ви.
И Геровите рими нежно ще звънят -
камбанки в рая, закачени на вратата.
И цвят на зарзали върху ви ще вали,
когато седнете на масата за обед.
Ще носят светъл мед небесните пчели,
а ангелите - пълни менчета със обич…
И с огън от жарта на ярките звезди
отново ще припалиш ти една цигара,
щастлив, че твоята вълшебница Тамара
до дясното ти рамо тихо пак седи…
Далеч от спомена за земния ни грях,
далеч от ромона на земните ни грешки,
до късна вечер с Господ ще играеш шах -
звезди ще местиш вместо пешки…
