Ваня Душева

***

Колко дълго не съм поглеждала небето -
тази синева, пътуваща нанякъде,
в която да се гмурна,
да забравя…

А то…
Бод след бод
иглата ме съшива
и става все по-тесен
отворът на деня.

Затъжена съм за тревата
и за птиците,
за камъче от някой изрисувано.

Поспрях се най-после мъничко,
за да се огледам в живота,
в лазура, тъй свободен от посоките
и в онази капчица от светлина,
проблясваща от върха на ореховото листо.

Видях.
Очите ми - обеднели.

***
Има ли път,
няма ли
синевата?

Изпуснах очите си.
Сякаш тарпани била съм затворила.
Не могат да се нагледат.
Неизразима, неизбродима е красотата.
В изгрева на слънцето
моята малка дъщеря ме прегръща.
Няма къщи,
няма огради,
няма покриви,
няма дори птици.
Няма.

Само дух,
който се носи над всичко.
Едно мигновено завръщане
у Дома.

***

Случвало ли ти се е,
когато спиш да стискаш зъби?
Да съзнаваш, че боли
и още по-силно да стискаш.

Да не знаеш какво искаш да задържиш.
Душата ли?
Живота ли?
Смисъла?

***

Пръстите на мама се изкривиха
от чоплене на земята.
Краката й олекнаха
от бързането да ме отгледа.
От бързането да й остане Време
да плете терлички,
да даде целувките
и всички милувки,
за които е нямало време.

Мама реши косата на дъщеря ми
и й бърка името.
Мими се смее:
- Бабо! Мама е вече голяма…
Спирам!
Прегръщам мама.
И замирам
в прегръдка със Мими.

***

На моя съпуг

И те търсих…

Светът ми е пълен.

Само някога се гневя -
„С тия твои книги до тавана”
къде да сложа саксията
с циклама.

***

Сънувах
Ангела си.
Помагаше ми да занеса
Великденското пламъче вкъщи
и пак да запаля
кандилото.

***

Пренаселен е нашият дом.
С живи и мъртви поети.
Отворен портал във времето
е този компютър.

А ти си сам.

Аз…

Когато я няма дъщеря ни,
готвя - режа лук за манджата и за салата.

Все ни липсваш.
На мен - че пак е с ожулено коляно.
На нея - да откъсне точно онази ябълка.