Лалка Павлова

Всъщност първата ми среща с Христо Ганов беше задочна - чрез поемата му за Христо Ботев „Евангелие за българи”. Като преподавател по литература в Езиковата гимназия в Плевен често използвах фрагменти от нея в учебните си часове, защото тя беше подходяща както за представяне на биографията на този забележителен български революционер, поет и публицист, така и при изучаване на отделни негови произведения.

Разбира се, бях заинтригувана и от нейния автор, още повече, че той беше завършил Първа мъжка гимназия в Плевен.

Личното си запознанство с Христо Ганов дължа на Георги Стойков, един значим български белетрист, в онова време и председател на Дружеството на писателите в града.

В разговорите ни още по време на тази първа среща усетих срещу себе си човек с широк кръгозор, който живо се интересува не само от литература, но и от живопис, и от кино, и от музика.

Когато говореше за нещо от миналото си, много често споменаваше Пловдив, където не само е завършил медицина, но е открил и жената, която и до днес споделя житейските му пътища.

Пловдив е част и от онзи важен избор в неговото битие, който завинаги го обвързва с литературата (работата му в издателство „Христо Г. Данов”) и с изкуството, което зарежда с енергия поетичните му видения:

ПРОРОК

На Златю Бояджиев

По шестхилядните пловдивски улици
вървя към едно ателие -
това е моята конституция!
И забравям всякакво битие.
Миризмата на боя и терпентин ме опиянява,
излъчвана сред багри и полутонове;
светът се създава и разрушава
от магьосници, светци и гномове…

Вече позабравената в българското музикално пространство певица Мария Нейкова композира по стихотворение на Христо Ганов песента „Танго”, една изключително оптимистична песен, в чийто текст се сливат в едно жаждата за живот, болката от самотата, копнежът за любов и единение с човек, който може да разбере и приеме като своя истината за човешкия ни ден - и в болката, и в щастието човекът винаги е сам, но въпреки това има нужда от нечие друго присъствие:

…като последна глътка въздух трябва
да съм до теб!
Да си до мен!

Няма да говоря за творческата биография на Христо Ганов - информация за нея може да намерите и на електронен, и на хартиен носител. Искам в този текст да споделя мястото и ролята му в моя жизнен и творчески път.

В едно малко по-късно време общуването ми с него се превърна в своего рода духовна необходимост. Издателството на Георги Константинов - „Хайни” - публикува пет мои стихосбирки. На първата от тях („Реката на живота”) редактор и автор на предговора беше самият Георги Константинов, а на следващите четири („Сипеят на времето” - хайку, „Кръстопътища” - сонети, „Песен и сълза” - поема за Анастасия Димитрова, и „Между слънцето и сянката” - лирика) редактор и автор на предговорите им стана Христо Ганов.

Работата над ръкописите на тези книги - в писма или по време на лични срещи в СБП - за мен беше период на израстване в пространството на поетичното слово.

Коментарите по отделни стихотворения, безкомпромисното зачеркване на цели строфи, думи или словосъчетания и задачата да потърся други варианти за изказа на мисълта, дискусията за функцията и значението на метафората…това си беше цяла школа по творческо писане.

Христо Ганов не само добре познаваше българската и европейската поезия, но и можеше винаги да цитира откъси от майстори на словесността като аргумент към тезата, която защитава в спора.

И ако в предговора към стихосбирката ми „Между слънцето и сянката” заявява, че съм извършила своя творчески подвиг („…тръгна стоически по каменистия път на поетичната планина, като на всеки скат построяваше по един параклис от думи, по едно убежище от образи, изцяло обърната към себе си, към собствения си живот, чувства и спомени…”), то това не би било възможно без неговата помощ и подкрепа, без човешката му съпричастност към моите болки и тревоги, които рикошират и в поетичните ми текстове.

Никога не бих могла да забравя и съвета му да изричам дори и нелицеприятни за мен истини в текстовете, които създавам - читателят не е светец и ще ти вярва повече, ако споделиш и своите грехове.

Да си призная - не се възприемам като талантлив поет, но и това, което успях да постигна, го дължа на Христо Ганов.

А той не е само добър творец и редактор, но и особено щедър човек, който не пести времето си и въпреки напрегнатите си служебни делници, винаги е готов да отдели час или два, в които кабинетът му в СБП се превръща в арена на словесни двубои.

Готов да се раздава, през всичките 14 години от съществуването на литературното ми студио „Огледало” към Езиковата гимназия в Плевен, той живя с творческите амбиции на моите ученици.

Познаваше ги лично, общуваше с тях по време на посещенията си в Плевен или при награждаването им в някои литературни конкурси, в които участваха, стана редактор и автор на предговорите на дебютните книги на Христина Лазарова (стихосбирката ? „Кръгове”) и на Славена Илийчева (сборникът й с разкази „Човешки разпятия”), които бяха издадени от Георги Константинов в Издателска къща „Пламък”. Незабравими и за мен, и за учениците ми остават онези разговори с Георги Константинов и Христо Ганов в дома на Дора Габе, превърнат в издателска къща „Пламък”.

Бих казала, че през този период от време Христо Ганов, Георги Константинов и аз бяхме се превърнали в една чудесна троица на словото, която успя да реализира както творческите мечти на моите ученици, така и да бъде полезна на Община Плевен и кмета Найден Зеленогорски.

Дело на трима ни стана чудесният сборник „Поетичен венец” с текстове от руски, финландски, турски и български народни и войнишки песни, свързани с Освобождението на Плевен от турско робство, като освен този специфичен фолклор, в сборника бяха включени и авторски творби на руски, румънски и български поети, посветени на 130-годишнината от тези събития.

Разбира се най-тежкия дял от събирането на произведенията пак се падна на Христо Ганов. Сборникът беше издаден от Георги Константинов в издателство „Хайни”.

Никога не бих могла да забравя и още едно значимо присъствие на Христо Ганов в моята творческа биография. От неговите поетични текстове особено въздействие върху мен оказа поемата му „Вървя към дъжда” и реших да споделя предизвиканите у мен размисли в една статия.

Изпратих я на електронния адрес на Боян Ангелов с молба да я принтира и предаде на Христо Ганов в съседния кабинет.

Само половин час след това двамата с Боян Ангелов ми се обадиха по телефона, за да изразят радостната си изненада от качеството на написания текст.

Именно този момент отвори новия хоризонт на литературната критика, към който поех през последните десетина години.

И се заредиха новите ми книги „Калейдоскоп”, „Жена Слово Космос”, „Българският космос в трилогията „Балкани” на Яна Язова”, „Стефан Стамболов: един образ - две творчески визии”, „Духовни вселени”, „Асеновци и българската държавност в тетралогията на Фани Попова-Мутафова”, „Белези от огъня на словото” и най-новата, под печат - „Горчиви кръстопътища”, включваща и монографията ми „Съдът на историята - „Случаят Джем” от Вера Мутафчиева”, като на три от тях редактор и автор на предговорите им стана Боян Ангелов.

Постепенно творческите връзки между мен и Христо Ганов прераснаха в едно искрено дългогодишно човешко приятелство.

Във всички периоди на мои лични семейни проблеми и трагедии (било със съпруга ми, било с по-малкия ми син), той откликваше и като лекар, и като човек и приятел, в чиито съвети винаги съм се вслушвала.

Бих могла още с часове да говоря за него - за общите ни литературни мероприятия, за тъжни и смешни моменти (например как броях сричките на пръстите на ръката си, когато подготвях книгата си с хайку), за неговите и мои юбилеи в Плевен, София и с. Брест, родното му място, за онова мое гостуване у тях в Банкя със Стефан Моллов, непосредствено след една тежка негова операция, и как циментеният цвят на лицето му постепенно се избистри, щом заговорихме за поезия и за картините на Тома Трифоновски, докато съпругата му приготвяше масата за обед с вкусната дроб сарма…

За това, че мога винаги да разчитам на неговата помощ с дума и съвет по телефона, с изказване по време на премиерите на книгите ми, дори и тогава, когато имам нужда да си поплача, макар и само по телефона, защото знам, че отсреща слуша един стойностен човек и истински приятел.

Затова съм благодарна на Съдбата, че беляза живота ми с едно такова приятелство, като нашето.

И когато застана пред Бог, мога с открито сърце да повторя всичките си думи, защото те са едно такова искрено мое признание, за каквото говори и Христо Ганов в книгата си „Премълчани думи и похвални слова”: те достигат „до дъното на самоанализа, до сърцевината на истината, до студения връх на изповедта”.