СЪРЦЕ НАЗАЕМ
Тая история се случи в Родопите по средата на турския пашалък. Тя обаче можеше да се случи къде ли не из широкия бял свят, когато роднините на младите го гледат през пробити в средата пендари наместо с очи…
Зорница бе дотолкоз гиздава, че огряваше всичко до което се докосне. Тънката й снажица се носеше из баирите възлеко като видение и беше тъй кръшна, че се увиваше все едно коилова метлица от лъх на вечерник. А когато момата запееше, гласовитите пилета - без даже да се спогледат - до едно замираха по клонките.
Най-голямото й имане обаче не бе на показ, макар че и кьоравите го виждаха ката ден… Зорница имаше златно сърце, което още от зори тъй жертваше за околните, та ти се струваше, че до икиндия няма да остане и парченце от него. Да, ама на съмнало момата пак грее като зорница…
И както си му е редът, един ден двайсетгодишната девойка си намери лика-прилика. Загали се с Димитър кехая - двайсет и шестгодишен напет левент, който напук на годините си възглавяваше овчарите на Мехмед Кемал бей - най-заможният юрук в тоя край. Зорница бендиса момъка не заради имане - галеникът й нямаше даже свой покрив над главата, а само един нищо и никакъв овчарски ямурлук - но й стигаше, че той дава мило и драго за нея… А пък насетне двамата все някак щяха да си натаманят и къщица, и дечица. И щяха да са честити. Колко му трябва на челяк…
Да, ама ето какво се случи…
Една сутрин Лика - останала вдовица наскоро подир сватбата си с Вангел и силом отгледала едничкото им чедо - ликуващо рече на дъщеря си:
- Най-накрая и в нашия двор да изгрее слънчице! - и взе да й разправя, че я иска някакъв богат ерген.
- Не мога, мале… Сърцето си врекох на Димитър - на Еньовден китка му дадох… - на един дъх изрече Зорница и цялата почервеня, че откак се помнеше, за сефте й се опъна.
- Ти китка си му дала, но той нищичко не може да ти даде! - каза рязко Лика, сетне шепнешком притури: - Защото е баш сиромахът в село - само едни дрехи на гърба има!
- Дрехи може да няма, ама е работлив и може да си купи. Отгоре на туй се и галиме (1) … - заинати се неочаквано момата, но Вангелица властно вдигна ръка и отсече:
- Галите - не галите, при Мерджан отиваш! Снощи му дадох благословия! Да и на тебе насетне ти е хубаво! Стига веке сиромашия! - сетне заподсмърча и се щукна нейде из къра.
Останала самичка, Зорница зарида безутешно…
И знаеш ли какво стана подир ден-два? На Петровден девойката силом отиде в къщата на богатия ерген, който отпървом бе фукара (2) и половина…
Когато Мерджан се роди, Гроздан отдавна вече бе в отвъдното и детето въобще не сколаса да запомни баща си. Насетне обаче го опозна…
И как няма да го опознае, когато се пръкна десет месеца подир смъртта на Гроздан..
А кой му бе асъл (3) бащата, детето разбра от майка си, която му призна греха си, когато си отиде млада и зелена от синя пъпка. Макар че Мерджан насетне не сподели никому, тайната й стана ачик-ачик…
И как да не стане ачик, като додето почне ергенлъка, му вдигнаха сарай за чудо и приказ, в кошарите му забля каква ли не стока, а види се, че и пара на ръка му наброиха, щото насетне пунгията му беше все издута. Как се скрива всичко туй в едно село, а? Да не си карагьозчия (4)!
Кой излезе бащата? Ами Мехмед Кемал бей…
Не вярваш, ама е самата истина! За разлика от юрука, който бе благ и кротък челяк, копелето му се извъди бетер турчин… Ама да карам по ред.
Щом Зорница отиде в сарая, веднага се поболя, но да си кажем правичката, мъжът й нямаше вина. Вината бе изцяло у Вангелица, дето хариза сърцето й зарад някакво си имане…
В началото Мерджан трепереше над невестата си - угаждаше й за щяло и нещяло. И додето тя беше на легло, с пръст не я пипна! Вярно, че бе скръндза и въобще не се сети да викнат Лика у тях, при все че се ширеха сам-самички, ала някак се търпеше. Даже по едно време Зорница почна да го съжалява, че додето я чакаше да се оправи, ядеше и пиеше като разпран. И стана дотолкоз дебел, че речеше ли да се изправи от постелята, сума време мяташе краката си като костенурка по гръб…
- Като желва (5) си станал - прошепна му веднъж съчувствено болната, укорявайки го благо за яденето.
Че Мерджан не спря да се тъпче - не спря, ама не се и докачи. Даже, когато на Зорница й бе хептен лошо, нарочно лягаше в средата на стаята и се мъчеше да стане, та да се позасмее…
Да, ама всичко било до време…
Сетне се оказа, че копелето било потайно дърво, дето корените му са два пъти по-дълги от снагата…
Веднъж Лика изведе щерка си да се поразгледа извън селото, щото вече вървеше към оправяне. Щом стигнаха до Мехмед Кемаловите горни ливади, двете спряха да починат и се загледаха в каменните покриви на Хаир дере.
- Ей де е наш’та къщица… - умилена рече Зорница и една дълго кътана усмивчица полека-лека изпълзя на лицето й.
Усмихна се и Вангелица. И как няма да се усмихне, когато дъщеря й се позасмя за първи път след Петровден… А и тя вече се пишманеше, че зарад нея се разболя!
Както си гледаше наоколо, изведнъж Зорница съзря долу в ниското Димитър с овцете… И сълзите й потекоха…
Нищо не разбрала, Вангелица се опита да я разведри, ама песента й тръгна от жално по-жално:
Дъщерьо, моя мамина,
оти ти плачат очинки,
пък ти се смее лицето?
Зорница отпървом тъй се слиса, че почервеня цялата, сетне малко по-малко и тя извиси глас, та й отвърна хептен по-жално:
Немо ма питай, мале ле,
сами си знаем бално (6) су.
Вънка е сърце шенливко (7),
вътре е въглен станало.
Отдолу иде севдьона (8),
пък ти ма нему не даде.
Затуй ми плачат очисе,
пък ми се смее лицесо…
Когато свърши и двете заплакаха на глас. След малко като се поуспокоиха, Вангелица й рече шепнешком:
- И Димитър си та гали още… Оня ден ми вика: „Иде ми да я открадна!” - сетне най-изненадващо я попита: - Що не му избягате?
- На Мерджан ли? - не повярва на ушите си Зорница.
- На него, на кой друг? - отвърна й Лика и заоправя кърпата си, без да има нужда. - Бягайте от село, идете някъде по-далече. Искаш ли?
- Иска ли питане! - потвърди веднага красавицата и лицето й грейна.
- Щом е тъй, още довечера му пускам хабер…
- Виж го де е, мале… - прекъсна я Зорница и кимна с глава надолу към Димитър кехая, който бе запладнил овцете под едни дървета.
- Ха, това се вика сгода! Да те изпроводя, че да ида да се разберем… - подир което прегърна дъщеря си и радостно заслиза към селото.
Надвечер Вангелица пак дойде в сарая, но онзи през цялото време стоеше до тях и думица не можеха да си кажат. Чак като си тръгваше, Зорница стана и рече:
- Да те поизпратя, мале, че виж кое време стана!
- То на времето всичко му е наред, ама на тебе още не е - неочаквано се намеси Мерджан, сетне като видя как жена му се умърлуши, прибави: - Е, до портата може…
Щом излязоха отвънка, Вангелица веднага взе да шепти:
- Утре вечер, на Илинден, като се обади кукумявката от хаджи Пейовия кавак, той ще те чака отдолу под него, а наш’то муленце ей там ще бъде вързано - и посочи с пръст отсрещния плет, но щом срещна учудения поглед на дъщеря си, побърза да добави: - Да не вървиш пеша, че много път ви чака… Разбра ли всичко, дето ти казах?
- Разбрах, мале.
- И се пази! - прошепна Лика, подир което нарочно извиси глас: - Айде, лека вечер!
- Лека вечер, мале! - отвърна Зорница и заподсмърча, сетне дълго-дълго гледа подир Вангелица, която в туй време се кръстеше и си викаше: „Много съм грешна, Господи!”.
И двете обаче въобще не подозираха, че Мерджан се беше притаил зад портата…
На Илинден Мехмед Кемал бей пусна овчарите си да идат на курбана, за който лично той даде на християните от Хаир дере два коча… Заедно с другите излезе и Димитър, но вечерта нарочно поизостана и по мръкнало отиде при хаджи Пейовия кавак. Чака, колкото чака, и по едно време над него се чу:
- Кукумяууу, кукумяууу…
Не след дълго откъм Мерджановия сокак се зададе някаква сянка, която се клатушкаше и вървеше право към него. „Иде!”, рече си Димитър и потри доволно ръце.
Подир малко се открои и тънката снажица на Зорница - седнала настрани - която леко-леко се поклащаше и идваше все по-близо до него.
Да, ама се оказа, че е по-далече от всякога…
Когато мулето стигна до кавака, Димитър не повярва на очите си. Негодникът тъй здраво бе овързал изгората му с въжета, че Зорница стоеше като жива на самара, само дето от гърлото й стърчеше нож…
Щом осъзна станалото, Димитър се хвана за главата и се изгуби нанякъде в тъмното, а мулето се почуди-почуди, сетне хвана Ликиния сокак…
Същата вечер, когато зарови Зорница, почернената й майка уви стара кремъклийка в престилката си и тръгна да мъсти. Ама в бързината забрави огнивото…
Като стигна до портата на сарая, видя, че мандалото е пуснато. Повъртя се насам-натам, но дуварът бе бая висок, та се качи на близката круша и задебна злодея.
Тъкмо се настани отгоре, когато най-неочаквано се чу конски тропот, който се усилваше все повече. Сърцето на мъстителката заби тъй силно, че за малко да се изхвръкне от пазвата й като пиле от гнездо. Подир малко конникът се показа отдолу и тя вдигна кремъклийката да се прицели.
Ама дотолкоз трепереше, че не можеше да хване сокака, камо ли челяка. „Язък!”, рече си Лика и отпусна безпомощно ръце. Додето се маеше какво да прави, ездачът стигна портата и рипна пъргаво на земята, сетне изтропа с чукалото някакъв ишарет (9) и зачака.
- Не е той! - тихомълком помръднаха непослушните й бърни, но миг по-късно жената побърза да вдигне пушката, че от къщата се показа валчеста фигура, отгоре до долу осветена от фенер.
Без нищо да рече, злодеят се затътри да отвори. Тоя път Вангелица държеше толкоз здраво кремъклийката, че не трепна. И затърси огнивото, ама го нямаше…
А касапинът тъй бавно тътреше нозе…
- Хош гелдин (10)! - поздрави той, щом отвори портата, сетне стори ниско темане. - Буюр (11)!
Непознатият не си направи труда да му върне селяма, а както си стоеше на прага, му рече през зъби:
- Жена не се спира с имане, а с душа… Ама изродите нямат! - сетне извади калъчката си и я заби с все сила в слисания сайбия.
Онзи изпусна фенера и се запревива, а тайнственият отмъстител прибра ножа и обърна коня да си върви. Точно в тоя миг луната излезе от облак и пишман мъстителката тъй се стресна, като позна среднощния гостенин, че за малко да се строполи до Мехмед Кемал бей…
Сабахлен рано, когато намериха безжизненото тяло на касапина, Лика още си бе на дървото. Отдолу в краката й стоеше пълната кремъклийка, а тя - гологлава и разчорлена, кротко се полюшваше на кърпата си…
Какво стана с Димитър ли?
Ами завалията откачи… Насетне додето беше жив, се скиташе из околните баири и видеше ли някой, почваше да се кикоти тъй страшно, че даже турците го избягваха. След като уплаши челяка, се юрваше някъде да се крие. И понеже бе сираче, всеки гледаше да му остави тук-там някой залък, да не пукне от глад. А ката вечер по среднощ кикотът му се чуваше откъм гроба на Лика, дето викаше до втръсване:
- На ти сърце назаеееееем! На ти сърце назаеееееем… - сетне - останал без глас - подвиваше нозе до съседния гроб и чак до първи петли шепнеше нещо на галеницата си, подир което наново хващаше баирите…
—————————-
1. галиме (диал.) - обичаме
2. фукара (тур.-ар.) - беден човек, бедняк, сиромах
3. асъл (тур.) - истински, същински
4. карагьозчия (тур.) - фокусник
5. желва (обл.) - костенурка
6. бално (диал.) - мъка, тъга
7. шенлив (диал.) - весел, жизнерадостен
8. севдьона (диал.) от севда (тур. ар.) - либе, изгора
9. ишарет (тур.) - таен знак
10. Хош гелдин (тур.) - Добре дошъл!
11. буюр (тур.) - заповядай
