МОЯТА СТАРОВРЕМСКА СВАТБА
Стъпвай, пристъпвай, либе ле скъпо.
Обич съм, либе, за тебе скътал -
по изгрев търсена, по залез найдена,
привечер, либе, в роса орисана…
Из българския фолклор
Въпреки че старческите му очи бяха дотолкоз отслабнали, та силом излизаше на пейката пред белокаменната си къщица, дядо Стоил ме позна веднага щом чу шума от обувките ми:
- О-о-о, даскале, здрасти! - поздрави ме деветдесет и петгодишният старец, подир което ми направи място до себе си. - Сядай, сядай!
- Здрасти, дядо Стоиле! - отвърнах аз и седнах на ръчно скованата пейка, на която той ми бе разказал не една и две истории. - Как си?
- Бива, бива! Малко недовиждам, ама инак съм здрав - отвърна той и на свой ред ме попита: - Дошъл си да ти кажа нещо за едно време, а?
- Ако имаш… време.
- Ха-ха-ха! Време да искаш… - засмя се дядо Стоил и зачатка с огнивото да запали цигара.
Щом всмукна веднъж-дваж, сладкодумният старец подхвана своя разказ:
- Колчем ти разправям авелзамански истории, дето се отваря дума и за женене, винаги си ме питал как се правеха едновремешните сватби. Повече няма да ти чупя хатъра, а ще ти разкажа какъв беше тогавашния адет (1). И ще видиш, че старовремските сватби бяха къде по-хубави от тия днешните… Как им викаха? Комсомолски? Кой ги измисли? От какъв зор? Един Господ знае! Понякога си мисля, че нарочно ги изнамериха, та да бастисат нашите - едновремешни родопски сватби - дето обречеш ли някому сърцето си пред Бога, е, додето не се преселите при него. А при сегашните уж двамината се врекат в съвета, а минат, не минат две-три години и гледаш как единият си нарами парцалите и хоп - пристава на друг…
Каква е тая работа, умът ми не го побира!!!
И друго ще ти кажа! От една старовремска сватба се раждаха по девет-десет дечица, а от тия днешните по колко се раждат, а? Калабалък люде живееха едно време в селата, а и селата живееха в тогавашните люде… Бяха толкоз привикнали един-друг, че с години не се разделяха! Знаеш ли, че един нашенец за първи път си показа носа извън Павелско на шейсет лазарника… Дотогава България въобще не беше чувала за него, ама подир това го обикна навеки! А го обикна, щото с името й на уста остави кокалите си до Аламидере (2). По време на Балканската война. Дето се намеси на своя глава. Барабар с деветте си задомени сина… Добре, че поне тях Господ ги опази, та на ръцете на вдовицата му остана единствено една мома за женене…
Ама да спра дотука, че уж тръгнах хубави работи да ти разправям, пък виж ме къде отидох. Чакай да си карам за едновремешните нашенски сватби.
От памтивека се знае, че за да се стигне до женитба, е редно първо младите да се загалят. Ей туй му е хубостта, когато се зажениш! Да се превърнеш от момък в гальовник е най-хубавата магия, дето може да ти се случи…
Ех, какво не бих дал да се върне оная неделя срещу Великден, когато се загалихме с моята Босилка! Каква мома беше! Напета и тънка като ела. С каквото и да се нагиздеше, като че ли баш за нея е майсторено. На ненагледното й лице грееха дотолкоз гиздави зелени очи, та ти се струваше, че Юзеница те гледа. Бяха големи, големи. Сякаш искаха да обгърнат целия свят. А инак ги извръщаше едно свенливо, свенливо…
За пръв път ме погледнаха на Връбница, 1912-а. И въпреки че неочакваната сгледа трая по-кратко и от премигване, те сами се издадоха. Тъй ме погалиха, че прелях от драгост! И ми стана толкоз леко, че ми идеше да хвръкна…
Ех, какво време беше… Какво чудо!
Сигурно няма да повярваш, ама след тая случка цяла неделя сън не ме хвана. Легна си, по цяла нощ правя какви ли не кроежи, додето сабахлен осъмна опулен. Добре поне, че бях сам с овцете, та нямаше кой да ми връзва кусури. Понеже захвана Великденската неделя, ги свъртях в зимната кошара до село, макар че наоколо се бе раззеленило и напъпило. И правих-струвах, нарочно гледах надвечер да сe мерна за малко в Павелско. Първо мина през черквата, запаля свещица, сетне тръгна нататък към къщата на Босилка. Като стигна до тяхната порта, поогледам се и скришом туря отгоре на дувара прясна китка от лилави котенца (3), сетне си тръгна надолу по сокака. Тръгна си, ама като ида зад поп Калиновата къща, се поспра и вперя очи в портата им. Подир малко гледам как тя се поотвори едвам-едвам, покаже се Босилка, озърне се насам-натам и протегне снежнобялата си ръчинка. Вземе котенцата, помирише ги и замижи. Сетне загали лицето си с мъхнатите им чашки, подир което ги целуне и припне бърже навътре. А на мене ми стане едно драго, драго…
Че как няма да ми стане, когато според тогавашните обичаи, вземе ли ти мома китката, все едно ти казва: „Харесвам те!”.
За първи път ми го каза на Велики понеделник, а до края на неделята аз ката ден й носех китки от минзухари, здравец, иглика, теменужки и какво ли още не. И Босилка все ги взимаше! А на Разпети петък по време на Опелото Христово ме погледна цели три пъти…
Каква небивала щедрост! Какво нещо!
Ама това не беше всичко. Най-хубавото още не се бе случило. На Великден срещнах Босилка на черковната вода с пълна стомна в ръка.
- Жаден ли си, Стоиле? - прошепна едвам-едвам тя, а лицето й стана по-червено и от великденско яйце.
- Жаден съм, Босилке! - отвърнах наперено аз, макар че краката ми се подкосиха от радост.
Тя ми подаде шарената стомна и аз - без да се мая - я надигнах. Сетне, шашардисани от куража си, и двамината се смълчахме. Смълчахме се, ама ни бе толкоз хубаво, все едно сме гълчали цял ден… А и за какво ни трябваше да говорим, когато си казахме най-важното!
Какво викаш? Въобще не сме били приказвали? А, не е тъй! Според тогавашния адет даде ли ти мома да й напиеш от водата, все едно те пита:
- Искаш ли да се вземем?
- Искам! - отвърнеш ти, щом допреш бърните си до водата.
Затуй викам, че си рекохме най-важното. Оставаше ми да питам техните. За тая работа се провождаха нарочни люде - момари, които ходеха да сватосват момата. След три дена татко глави…
- Добре, дядо Стоиле, ами… - прекъснах без да искам стария човек и горчиво съжалих, тъй като от слепите му очи изчезнаха игривите пламъчета, появили се откакто заговори за либето си.
- Казвай, даскале! К’во се сепна?
- Щях да те питам как се женеха ония ергени, дето не можеха като тебе да се загалят с някоя мома? - отвърнах му аз, притеснен от постъпката си.
- За тях ли се разкахъри, а? Хи-хи-хи! - засмя се дядо Стоил, а на мен все едно товар ми падна от плещите.
Старецът запали друга цигара и наново загълча тъй сладко, като че ли мед му капеше от устата:
- Даскале, едно време на всяко нещо му се намираше колая… По-срамежливите, темерутите или пък позакъсалите с годините ергени въобще не можеха да минат без момари, които ходеха от къща в къща, додето не им намерят еша (4)! Ако пък се случеше тъй, че отвсякъде ги връщат с празни ръце, отиваха в чуждо село… И пак свършваха работа! Затуй и начесто събираха двамина млади, които не само че не са разменяли думичка помежду си, ами даже не се и познават… Тъй или инак, едно време не се женеха само тия, дето не ги слушаше главата, а сега какво е - ергени под път и над път - цял билюк… - рече дядо Стоил, подир което махна с ръка и продължи своя разказ: - Одеве ти рекох, че когато галенето ни с Босилка стигна до момари, татко спазари даскал Ванчо, който на времето ме учи на ум и разум, и хаджи Смаила, когото в селото почитаха още от Турско. И тримата заедно тръгнаха в сряда вечер по мръкнало да ми искат невеста. У Босилкини посрещнали момарите от хубаво по-хубаво. Още като прекрачили прага им, ги настанили около софрата. Те казали за какво са отишли. Бащата на Босилка ги изслушал, подир което дал благословията си. Сетне като се разбрали за едно-друго, хапнали, пийнали и се разделили по живо по здраво.
Тъй с Босилка се главихме и станахме годеници. Ама не като тия, днешните, дето веднага подир годявката заживяват наедно… Едно време до сватбата всеки си стоеше в къщата! Е, аз не стоях у нас, че обикалях баирите с овцете, ама при сгода слизах в Павелско и се виждахме начесто с либето ми - на черковната вода, по седенки, на празници. Даже и у тях се срещнахме един-два пъти, ама ни веднъж не ни оставиха самички, защото годеничеството по онова време беше като постенето - почнеш ли го, трябва да го свършиш когато му дойде времето.
Заради кърските работи, занизали се една подир друга - оране, сеитба, коситба, вършитба, нашата сватба с Босилка беше отредена за 16-ти септември. Додето да дойде тая неделя, от радост сънят ми бягаше като заек от ловджия аджамия. Хеле като останаха три-четири дена до нея, сърцето ми се поотпусна, та се наспах като хората.
И тъй дойде четвъртък, денят в който открай време в Павелско калесват кума и кумата, на които тука им викаме калтато и калмана. Като стана обед - целите пременени и издокарани - мама и едно братово момче, дето на сватбата в неделя щеше да ни е девер - по новому шафер, се запътиха към калтатовата къща в Метряковската махала. С тях носеха завита с месал топла баница и калеска - бъклица с червено вино, турена в гиздава шарена торбичка, окичена отвънка с какви ли не пъстроцветни пискюли. От памтивека все с нея калесваха за сватбите в нашия род. Когато мама влязла у кумовете ни, поздравила, сетне им рекла:
- Дошли сме за хубаво. Наш Стоил иска в неделя да се задоми с Босилка - подир което дала тавата с баницата на калмана, а кал?ската - на калтато, и попитала: - Рачите ли да му кумувате?
- Че как няма да рачим бе, Павлино? Дума да няма! - отвърнал кумът, сетне надигнал бъклицата, подир което я подал на жена си…
- Дядо Стоиле… - не се сдържах аз и го прекъснах. - Ще ме прощаваш, ама как тъй калесвахте кумовете два-три дена преди сватбата, ами ако вземат да откажат?
- Тя работата е опекана отнапред, даскале, а калесването е хатърлък - почит да покажеш! - отвърна мъдро старецът и продължи: - Като отпили от виното, седнали, почерпили гостите с едно-друго, уточнили някои неща, след това мама и девер Тольо тръгнали из селото да калесат сватбарите от момкова страна. Момините си ги калеса Босилкината майка.
Ей тъй се канеха сватбарите в старо време, а сега какво е? Проводят ти по пощата едно нищо и никакво картонче и хоп - на сватба! Няма я някогашната човещина… Дойдат ти на крака, подадат ти бъклицата с вино, сетне ти се поклонят доземи - все едно си цар - и те калесат за сватбар. Ех, времена…
От устата на дядо Стоил се отрони въздишка, подир която той запали поредната си цигара и заниза колоритната си реч:
- В събота пък двете свати ходиха на Великденица да калесат и умрелите. Същия ден мама изпече хляб и го наломи за здраве на „Свети Атанас”. В неделя преди сватбата пак ходи на параклиса. Тоя път води и най-малкото мъжко отроче от рода ни, та да моли светията да имаме държеливи и корави дечица. И знаеш ли, даскале, че ония молитви хванаха дикиш! Сега децата ни до едно са живи и здрави…
В старческите очи запърхаха ликуващи ята искрици, а той поизправи снага на пейката, наведе смирено глава и се закръсти. Като свърши, повдигна взор нагоре и замърда мълком устни. После се посмълча, подир което заразказва наново:
- И тъй накрая дойде ред и за сватбата. В неделя - още не се бе развиделило - запалихме кандилото, сетне се хванахме да свършим някои неща. Мама изпече три фурни хляб и отиде на параклиса, а ние турихме казаните с месо да къкрят на огъня, подир което се разшетахме да нагласим места за сватбарите на една ливада до старата къща - тая вдигнах по-сетне, когато се народиха децата, че бащината отесня. Най-подир ни остана време и да се пременим. Аз се издокарах в чисто нови кабадайлъшки дрехи, които ми ши бай Ставраки Абаджията от Станимака - баш терзията (5) по онова време. Над кафяви потури, обточени по страните и край джобовете с черен накъдрен гайтан, сложих бяла като мляко кенарлия риза с богато-богато везмо на гърдите и ръкавите. След това опасох три метра ален пояс, в който пъхнах ей тоя сахат…
При тези думи дядо Стоил извади джобен часовник с потъмняло капаче и въздълга верижка, който цъкаше тъй звънко, сякаш се надсмиваше на годините си. Изглежда, че неуморната машинария събуди някакви спомени у стареца, защото я загали все едно бе жив човек. Като й се наслади, дядо Стоил я прибра обратно и продължи:
- Сетне турих джамадан (6) от бозаво сукно, нашарено със сърма и коприна. Отгоре облякох абено забунче с два реда седефени копчета, край ръкавите на което се ширеше бродерия от бял и черен ибришим. Най-подир обух прясно щавени цървули от по-ланшен нерез. Сигурно съм бил бая гиздав в тия женитбени дрехи, щото като взеха да прииждат сватбарите, мъжете зацъкаха с език, а жените зашептяха молитви против уроки. Ама тогава бях млад и хубав, та и с вехториите, дето бродех из баирите, си ме биваше. Сега и в злато да се издокарам - никой няма да ме скитаса в калабалъка… Хи-хи-хи! Не случайно се вика: „Днеска китка - утре митка (7)”. Какво да се прави? Животът е стълба - едни се качват, други слизат! По онуй време бях в най-хубавото - вървях нагоре, а сега съм се върнал на първото стъпало и с едната нога вече набарах земята. Остава ми да стъпя и с другата… Ама чакай, че пак се отнесох…
И както му е редът, додето се събираха сватбарите, мама и татко ги срещаха с бонбони, курабии, вино, ракия, а музиката караше възтежки сватбарски песни. Когато всички калесани довтасаха, тръгнахме към кумовете и подкарахме ей тая… - рече някогашният младоженец и запя с небивало топъл и свеж за годините си баритон:
Откак се е, мила моя майно льо, зора зазорила,
мила моя майно льо, зора зазорила.
Оттогаз са е, мила моя майно льо, войска завървяла,
мила моя майно льо, войска завървяла.
Кон до коня, мила моя майно льо, юнак до юнака,
мила моя майно льо, юнак до юнака.
Пушките им, мила моя майно льо, като честа гора,
мила моя майно льо, като честа гора…
- Тая песен, дето слави цар Иван Шишмана, е толкоз дълга, че даже кумът ти да е в съседно село, сватбарите има какво да пеят до тях… - засмя се дядо Стоил, сетне стана сериозен и рече: - Затуй едно време, когато се тръгнеше към кумовете, само с нея се минаваше, друга не ти трябваше. На нашата сватба даже не я преполовихме, макар че калтатовата къща бе бая далечко от нас. Когато гайдите засвириха пред разтворените му порти, той излезе тежко-тежко - както му се полагаше тоя ден - здрависа се с нас, сетне зачерпи наред с бъклицата, а подире му крачеше калмана с тепсия лакомства. Подир кратката им гощавка, те застанаха начело на процесията, след което се запътихме към Босилкината къща, като запяхме следващата песен:
Сади мома бяло грозде край море, лельо, край море.
Шест пъти го прекопала край море, лельо, край море,
и три пъти поливала край море, лельо, край море,
та се роди бяло грозде край море, лельо, край море,
та напълни девет бъчви със вино, лельо, със вино,
и десета с върла бистра ракия, лельо, ракия.
Научи се млад солдатин да ходи, лельо, да ходи…
Дядо Стоиловата песен тъй ме омая, че не можах да усетя кога спря и рече:
- Няма да я карам докрай, за да ти попея по мъничко и от другите. Подир тая песен, сватбарите подкараха друга:
Пусни ми, жаньом (8) лелчо, Тодорка,
двамка на лозе, лелчо, да идем…
Сладкогласният му напев наново загали ушите ми. И неусетно ме върна в моето детство, когато вечер мама ме приспиваше. Старецът тъй се вживяваше, че от медения му глас бликаха същата обич и отдаденост както в мамините песни…
След малко като свърши, побързах да го похваля:
- Много хубаво пееш, дядо Стоиле!
- Тука всеки пее бе, даскале - скромно отвърна той, сетне добави: - Сигурно знаеш?
Знаех, разбира се, защото редом с историите, дето записвах от разни люде, автентичните песни бяха голямата ми слабост. Старецът обаче не знаеше, че измежду всички певци не само от селото, а и от цялата планина, която бях пребродил надлъж и нашир, единствено неговите песни ме докоснаха тъй силно… Затуй му казах:
- Знам, дядо Стоиле. Ама ти си ненадминат! - сетне, удивен от невероятната му памет, го попитах: - Само не мога да разбера как тъй помниш реда на песните, когато са минали толкова години?
- Че как няма да го помня като на всяка сватба все те се пееха. С едни песни се отиваше до кумовете, с други - до невестината къща, с трети пък се извеждаше булката, а със съвсем други се влизаше в черквата за венчавка. Те се пееха само на павелските сватби, в околните села имаше друг адет. И макар че песните ни не бяха една и две, даже сополивите дечурлига в селото знаеха реда им. А по колко песни ще се пеят, зависеше от пътя между къщите. На тия, дето невестата е по-далеч от кума, се пееха повечко песни, а при мене изпяхме само три.
- Коя бе третата? - полюбопитствах аз, защото откакто дядо Стоил пееше, бях включил касетофона си.
- Колкото и песни да са изпели сватбарите, стъпеха ли в невестиния сокак, с тая винаги свършваха - отвърна едновремешният младоженец и наново запя:
Кон потропа, мамо, кон потропа, мома не излиза.
Най излязла, мамо, най излязла момината майка…
- И тъй най-накрая стигнахме до Босилкината къща - продължи старецът своя разказ, когато спря да пее. - Пред тях вече бяха се насъбрали сватбарите от женска страна, на които тука викаме момини. Щом стигнахме отворените порти, гайдарите свиха гайдите под мишница.
- Добре дошли! - посрещнаха ни момините.
- Добре заварили! - отвърнахме ние.
- Какво ви води насам? - попита ни един от тях, все едно хабер си няма.
- Дошли сме момата ви булка да сторим. Бива ли? - благо почна калтато.
- Абе бива, ама… - заусукваха го момините и препречиха портата.
- Да не си е прекършил думата сватът? - намеси се тоя път татко и се ухили насреща им.
- Наш Сево не кърши думата си на две, бай Запряне, но… - побързаха да отговорят те и пак спряха по средата.
- Че какво има, да не ви са е разболяла момата, а? - наново ги попита кумът.
- За болна, не е болна, ама…
- Или не се е още пременила-нагиздила? - обади се и мама.
- Абе тя е пременена-нагиздена още от сабален, ама няма какво да закичи на шията си…
- Ааааа, такава ли била работата? - рече тогаз калтато и се обърна към мене: - Нагодил ли си нещо, Стоиле, или да разтуряме сватбата?
- Има си хас! - отвърнах наперено аз, сетне бръкнах в пазвата си.
Когато им дадох отнапред натъкменото, между людете се разнесоха одобрителни възгласи:
- Браво! Браво!
- От чисто злато е!
- Колкото са пендарите в наниза, толкова дечица да си народите с Босилка! - благослови ме нейна посестрима и се юрна навътре да й го даде.
- Сполай ти, Стоиле! - отвърнаха засмени момините, сетне се отместиха от портата.
В това време гайдите писнаха наново, а на прага се показа Босилкината майка.
- Добре дошли! Айде, влизайте! - покани ни тя вътре в двора, дето бяха натъкмили сватбена софра, подир което се обърна към мене: - Ти, Стоиле, ще почакаш мъничко да забулят невестата…
След тия думи някой подаде нож на калтато, който протегна ръце и отряза две лозови пръчки от асмата, сетне ги даде на жена си. Калмана тръгна навътре, последвана от зълвата и девера, които носеха булото…
- Дядо Стоиле… - прекъснах го аз. - А за какво са клонките?
- Има тукашно поверие, което казва, че додето булото не опре в невестините къдрици, не бива да се пипа с ръце… На лошо е. Затуй, когато кумата влезе при булката, с тия клонки взема булото и го оставя на главата й, подир което го намества с ръце и вика: „Тая година булка, догодина - люлка!” Докато траеше забулването, сватбарите се черпиха с едно, с друго от софрата. На мен обаче не ми бе до тия работи, а бях вперил очи в дървената стълба, дето трябваше да се яви Босилка. Не мина много време и занемях…
Беше най-каматната невеста, която някога бяха виждали очите ми. Най-първо се подадоха стройните й нозе, обути с кожени кундури и бели ленени чорапи. Край тях се полюшваше тъмносин вълненик (9), на който в долния край околовръст се ширеше барем четири пръста сребриста сърма, която отстрани се стрелкаше стремглаво нагоре докъм колената, сетне наново се усмиряваше най-отдолу. Тънкото й кръстче бе увито с вишнено-червен тънък пояс, а отгоре му се кипреше домашно тъкана пъстроока престилка, тъй красиво нашарена в жълто, зелено и огненочервено, та ти се струваше, че гледаш дърветата на Бранището есенес. В горния край на тая чудна шарения с едното кьоше надолу се спущаше гиздава светлолика кърпичка, окачена на пояса. Над него се белееше риза, алено извезана около пазвата и по краищата на широките ръкави, които се простираха отвъд тъмносиня салтамарка (10), обагрена също със сребриста сърма. На бялата й шия лъщеше нанизът, дето го дадох на момините. Русите й къдрици тоя път бяха укротени със сватбен тестемел - бяла памучна кърпа с везмо от червен ибришим по краищата, от които се спускаха дипли къси реснички. На челото й се поклащаше сребърен тепелик (11), на който Свети Георги се разправяше с ламята.
Още като ме съзряха, зелените й очи тъй ме погалиха, че изгубих ума, и дума…
Когато Босилка заслиза по стълбата - водена от татко си - гайдарите почнаха да свирят ей тая песен, а момините тутакси я подкараха:
Ела се вие, превива,
мома се с рода прощава:
- Прощавай, родо голяма,
и ти, рожделна майчице,
дет’ си ма мене носила
девет месеца на сърце
и три години на ръце…
Додето пееха, плачеха… Като свършиха обаче, погледите им взеха да се проясняват.
- До гроб ще съм с тебе, Стоиле! - прошепна ми засмяна Босилка, макар все още да не бе пропъдила нацяло влагата в очите си, появила се по време на песента.
Замаян от красотата й, кой знае още колко щях да я зяпам с отворена уста, ако хаджи Смаил не се бе изкашлял.
- И аз, Босилке… - чух се да казвам.
Подир вричането излязохме в тесния сокак, дето неколцина мои аркадаши ни срещнаха с радостни викове:
- Айде, Стоиле, хаирлия да е! - сетне зачаткаха във въздуха с разни овчарски шишанета.
След гърмежите, окончателно обърсали сълзите на сватбарите, се запътихме към черквата, която бе на две крачки от къщата на Босилка.
Вътре в храма ни чакаше поп Васил с наметнат на плещите си празничен епитрахил. Първом ни благослови с Босилка, сетне ни даде по една запалена свещ, прикади ни три пъти с кадилницата, подир което запя:
- Благословен е нашият Бог всякога, сега и винаги и во веки веков!
- Амин! - звънко му отпя даскал Ванчо, който подир даскалуването си бе почнал да пее драговолно като псалт.
- За Божия раб Стоил и Божия рабиня Босилка, които се обручават (12) един друг, и за спасението им, Господу да се помолим! За да им се дадат чада за продължение на рода и всичко каквото просят за спасението си, Господу да се помолим! За да им се прати съвършена и мирна любов, Господу да се помолим! За да им дари Господ Бог наш честен брак и нескверно ложе, Господу да се помолим!
- Амин! - наново му отпя псалтът.
След това поп Васил взе моя пръстен от аналоя (13) и като правеше отгоре ми кръст с него, три пъти рече:
- Обручава се Божият раб Стоил за Божията рабиня Босилка в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа. Амин! - подир което ми тури пръстена на дясната ръка.
Сетне взе другия пръстен и повтори канона, като тоя път викаше:
- Обручава се Божията рабиня Босилка за Божия раб Стоил в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа. Амин! - и я обручи.
След като ни тури пръстените, поп Васил взе да ни венчава:
- Блажен е всеки, който се бои от Господа… - почна той някакъв псалм, а подир всяка негова приказка, даскал Ванчо му отпяваше:
- Слава тебе, Боже наш, слава тебе!
Накрая попът рече:
- За да бъде благословен този брак, Господу да се помолим!
- Амин! - пригласи му псалтът.
Сетне поп Васил взе венците - целите в драгоценни камъни - и додето ми правеше три пъти кръст с по-големия, пееше:
- Венчава се Божият раб Стоил с Божията рабиня Босилка в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа. Амин!
Като свърши с мене, почна с малкия венец:
- Венчава се Божията рабиня Босилка с Божия раб Стоил в името на Отца, и Сина, и на Светаго Духа. Амин!
След това ги тури на главите ни и взе да ги разменя, като гледаше да не ги чукне един-друг, та да не се караме с Босилка. Накрая ни ги остави както трябваше, сетне вдигна глава нагоре и на три пъти рече:
- Господи Боже наш, със слава и чест ги венчай! - подир което ни поведе с Босилка около масичката, като пееше разни негови си песни.
Като свършихме, поп Васил се обърна към людете в черквата:
- Чада мои, минете да им честите.
Додето ни поздравяваха, даскал Ванчо пееше:
- Слава тебе, Христе Божи…
Когато всички сватбари се изредиха, попът ни свали венците и рече:
- Боже благослови тия раби, които по твоя промисъл се съчетаха за брачно общуване. Амин! Мир на всички.
Тъй свърши нашата венчавка с Босилка, подир което излязохме в черковния двор, дето калмана почна да хвърля бонбони, жито, гологани за здраве и берекет…
- Дядо Стоиле, ще ме простиш, че те питам начесто, ама как помниш какво е пял попът? - срам-не срам наново го прекъснах аз.
- Питай, даскале, питай! С питане и до Цариград се стига! - усмихна се старецът, подир което рече: - Ха, че как няма да го помня, когато ката година се правеха по стотина венчавки и поповите приказки ги научаваха даже тия, дето повтаряха даскал Ванчовите отделения… А сега какво е? На десет години - една венчавка! Скришом… Че как няма да е скришом, когато разчуе ли се, ти е спукана работата… И знаеш ли защо? Щото тия, днешните, нямат страх ни от Господ, ни от дявол. Ееех, едно време си бе друго, даскале. Другооооо…
Дядо Стоил се потюхка още малко, сетне продължи:
- Но да ти разправям какво се случи по-нататък. Като излязохме от черквата, по тогавашния ред с Босилка вече бяхме мъж и жена, а техните ми станаха баба и дядо. Тъй се вика от край време в Павелско на момините или момкови родители. Да, ама гледам, че някои външни люде - зетьове и снахи - са почнали инак да наричат тукашните си дядовци и баби. И им се чудя на акъла… Абе как може да викаш на тъщата или свекървата „мамо”? Ами рожделната майчица е само една, бе! Айде с България две стават, ама да почнеш да мамоваш наляво и надясно… А отгоре на туй има някои, дето се женят по три-четири пъти… И каква ще излезе тя, а? Както и да е, даскале, не ми придиряй толкоз, че скачам от приказка на приказка бетер бълха из овчарска черга.
Когато излязохме от черковния двор, отвънка ни чакаше невестиният чеиз - тъкано, багрено, плетено, шито, везано и какво ли още не, сгънато на денкове и натоварено на цял керван мулета, който потегли подир шествието. От черквата се върнахме право у нас, но вече по други сокаци, тъй се правеше тогаз. Там на прага - както се полагаше в тия случаи - бе разпънат пояс. Прекрачиш ли го, пускаш за здраве и берекет някоя и друга дребна пара. Колкото се сберат, все за свещи отиват. Идат ли младоженците да се черкуват в неделя, по празници или пък при някоя друга сгода, да палят и да се молят на Бога. Като влязохме на двора, гайдите захванаха тежки трапезни песни, а мама почна да дарява. Както казваше тогавашния обичай, най-първо дари кумовете… Едно време сватбарските дарове ги кичехме на дясното рамо, а на умряло се туреха на другото. Щом мама окичи раменете им с дарове, гайдите засвириха ръченица и калтато и калмана се разиграха, като гледаха да не падне дарът на земята, та да ни върви по мед и масло. Подир тяхната игра, Босилка им се поклони три пъти, сетне от две менчета им поля да си измият ръцете, а аз им дадох кърпа да се избършат.
- Ха тъй, сядайте сега на софрата! - покани ги накрая татко. - И да ви е сладко!
Щом двамината кръстосаха крака, мама благослови Босилка. Тоя адет - останал още от старо време - е хептен важен. Застана тя зад нея, обгърна я с ръце през кръста, сетне я повдигна нагоре и рече:
- Да остаряваш! - подир което внимателно я свали долу, без да я пуска.
- Да побеляваш! - вдигна я втори път мама.
- И твоето сърце да дочака подобна радост! - рече след третото повдигане тя и сватбарите вкупом почнаха да й ръкопляскат.
И как няма да й ръкопляскат, когато даже не се задъха. Че как да се задъха, даскале, когато Босилка бе лека като перушинка…
- Дядо Стоиле, ще има ли сватба, ако свекървата не може да повдигне булката? - прекъснах пак разказа му.
- Павелско не помни такъв случай! - отвърна ми той категорично.
- Ами ако е… по-дебеличка? - учудих се не на шега аз.
- Дебеличка, ама иска да се задоми, а? Затуй, като я хване свекървата отзад, ще подрипне мъничко, все едно са я вдигнали - мъдро отсече старецът засмян.
След като се посмяхме, дядо Стоил продължи:
- Подир благославянето мама целуна ръка на сватовете, че са отгледали мома за чудо и приказ, сетне ги дари. След туй гайдарите засвириха „Личко льо” и дарените взеха да играят ръченица. Когато се наиграха, баба даде дарове на нашите, подир което гайдите разиграха тоя път тях. Щом обърса потта си, татко се обърна към нас и най-неочаквано рече:
- Давам ви нивата на Конско пладнище барабар с агъла (14).
Като чух това, не повярвах на ушите си! На тая нива за първо съм изпискал, даскале, и пъпа ми са го метнали там някъде… Зарад туй и живота ми мина все в тамошната кошара… Ха-ха-ха! Още не бях се нарадвал на прескъпия му дар и чух гласа на Босилкиния татко:
- Харизвам им муле и орало, та могат да си орат нивата! - не остана по-назад и той.
- От мене е бялата крава и чисто ново бурило (15)! - обади се и мама.
- Аз пък им давам черешовия стан и равното конопле в Блата - да го сеят с коноп и да си тъкат хем дрехи, хем и черги! - провикна се накрая и баба.
След тая невиждана щедрост с Босилка се спогледахме блажено. И как няма да се спогледаме, като за има-няма минута станахме сайбии на толкоз много имане…
Додето се любувахме един-друг, гайдите захванаха наново възтежки мелодии, а двете свати взеха да даруват сватбарите с най-различни домашни направии - престилки, ризи, кърпи, месали. Според тогавашния обичай първо мама дари сватбарите от наша страна, а веднага подир нея баба - момините. И както си му е редът, на всеки гостенин Босилка се покланяше три пъти, сетне му сипваше вода от менците да се измие…
А подир даруването ядохме, пихме и се веселихме до мръкнало. Колко песни се изпяха, що хора се изиграха! Земята още екне оттогава, даскале… Хи-хи-хи!
И тъй се сбрахме с Босилка, да делим софра и креват, додето сме живи…
Когато сватбарите се разотидоха, мама въведе моята невеста в къщата да ? гадае за деца…
- Как тъй да й гадае? - не се сдържах наново.
- Едно време, когато булката влиза за сефте в момковата къща, свекървата й гадае какви деца ще си народят. То ставаше ей тъй: невестата взима по едно менче в ръка и тръгва по бяло опнато на пода платно, което води в стаята, отредена за тях. Мине ли прага, свекървата й туря под мишниците по един самун. Щом стигне до огнището, булката отваря ръце и самуните падат на платното. Спрат ли се на дебелата им кора мъжки дечица ще изпискат, обърнат ли се на меката - женски ще са…
- Как се спряха вашите самуни, дядо Стоиле? - пак го прекъснах аз.
- Единият бе на дебелата кора, другият - меката. Сигурно зарад туй децата се народиха наполовина мъжки и женски. Хи-хи-хи! Да са живи и здрави! - старецът взе да се кръсти, после рече: - Подир гадаенето мама излезе мълчешката от стаята, а ние с Босилка останахме за първи път насаме… Гледахме се като онемели и нищо не подхващахме… Вътре беше толкоз тихо, че отвъд прозореца се чуваха щурците, подкарали вечерната си песен… Колко време съм се пулил в нея, само Господ знае, но по някое време се престраших и я барнах по ръчинката… За сефте. Сетне я загалих…
Очите на дядо Стоил засияха като огнища. Не смеех да гъкна, за да се нарадва на своята първа брачна нощ.
- На другия ден след сватбата ни с Босилка обявиха мобилизация - поднови разказа си старецът. - Всичко живо от Павелско - расло-недорасло - се юрна да мести синора от Рожен. Барабар с осмината ми батьовци отидохме и ние с татко. Ама той не сколаса да се върне насам…
При тези думи дядо Стоиловите очи се напълниха с влага, а той изцяло се смълча. Додето се чудех какво да му кажа, погледът му грейна отново, а той ведро продължи:
- А като свърши войната с турците и си довтасахме в село, Босилка ме чакаше с дете… Сетне ни се родиха още девет… - лицето на стареца се озари, подир което той се позасмя, погледна ме с ослепелите си очи и приключи своя разказ: - Така мина моята старовремска сватба, даскале… Ей тъй се женехме едно време.
Тъкмо се наканих да му благодаря и не щеш ли, най-неочаквано пред нас се появи миловидна бабичка, която дотогава въобще не бях виждал. Беше с големи очи. Зелени…
- Чух, че си лафите, та турих тиклата да пекна малко марудники - рече тя и ми подаде чиния с катми, от които се вдигаше пара.
Когато видя смущението ми, старата жена благо ме заподканя:
- Вз?ми си, с масълце са! - сетне весело добави: - На ден днешен са взехме със Стоила…
При тези думи устата ми увисна още повече. Още не бях се съвзел, когато дядо Стоил се обади от пейката:
- Даскале, опитай ги, додето са топли! - рече той и сякаш доловил моя смут, добави: - Т’ва е моята Босилка.
- Сполай ти, бабо Босилке! Дано с дядо Стоил да се погаждате още толкова години! - едвам успях да кажа аз и си взех от чинията.
- То нашето време отмина, да сте живи и здрави вие, младите! - отвърна тя и подаде катма на мъжа си. - Лапни и ти, Стоиле, че да ида да раздам и на комшиите.
Баба Босилка закрачи пъргаво из къщите, а аз лакомо налапах гощавката й. Никога през живота си не бях вкусвал по-сладки катми от нейните! Още се чудех на майсторлъка й, когато старицата се върна.
- Казахте ли си приказката със Стоила? - попита ме топло тя и като видя, че кимнах, притури: - Е, тогава ние да вървим навътре, че виж икиндия стана и излезе хлад. А ти, момко, наминавай!
- Довиждане! - сбогувах се със старите хора. - Бог да ви пази!
- И тебе да пази, даскале! Айде! - отвърна ми дядо Стоил, сетне баба Босилка го прихвана нежно под мишница и като му загука нещо на ухо, го поведе навътре.
Загледах се след тази двойка, съхранила топлинката си през всичките тези седемдесет и пет години…
- Благословени да са, Господи! - прошепнах аз и ми се прииска да се оженя по някогашния павелски обичай…
————————–
1) адет (ар.-тур.) - обичай
(2) Аламидере - днешното с. Полковник Серафимово, Смолянско
(3) котенце - другото име на съсънката
(4) еш (тур.) - подобен, съответен предмет, лице или животно
(5) терзия (остар.) - шивач
(6) джамадан (тур.-пер.) - къса горна дреха без ръкави, елек
(7) митка (диал.) - парцал за изтриване, бърсалка
(8) жаньом (диал.) - от джанъм (пер.-тур.): обръщение към близък човек
(9) вълненик (диал.) - сукман от вълнен плат
(10) салтамарка (тур.) - къса горна дреха
(11) тепелик (тур.) - сребърен накит за чело
(12) обручение (църк.) - първата част на черковен брак, когато се разменят пръстените
(13) аналой - черковна масичка за възправяне на книги
(14) агъл (тур.) - каменна кошара на два етажа: долу - обор за животните, горе - стая за пастира и плевник за сено
(15) бурило (диал.) - дървен съд за отделяне на маслото от млякото
