Георги Гривнев

Четейки новата книга на Васил Венински „Мъжко време”, си спомних последния ред от стихотворението на неповторимия и позабравен български поет Иван Динков. И затова го изведох за заглавие на бележките ми по повод поредната книга на автора.

Много от разказите на Венински са посветени на участниците във войните за свобода и независимост на свещеното ни Отечество.

Това са обикновени хора, оставили деца, жена, майка и баща, оставили ралото и нивата, и поели по неизвестния път на борбата, от която много павелци не се завърнаха живи.

Те не мечтаеха за слава и почит, а да се върнат живи в родния край под Юзеница, да се отдадат на мирен труд и да се радват на семействата си, да прегърнат след изнурителния делник чедата си и да им разказват за воеводи и хайдути, да възкресяват спомени на дядовци и баби, на прародители, чиито образи са поизбледнели от неизбежното време, но без да избледнеят делата им, които надживяват превратности и обществени суматохи.

Истинско изпитание за народа ни, в това число и на павелчани, са двете Балкански и Първата световна война, в които те проявяват себе си като характери, като личности и планинци.

И затова храбростта е тяхното естествено състояние, а саможертвата - свещен обет пред олтара на Свободата.

Павелчани, закърмени с родолюбивата кърма на своите предци в борбата с османското иго, са непреклонни защитници на най-ценните човешки качества - достойнство, чест, патриотизъм.

Родопчани са в окопите, там, където свистят куршуми, където смъртта е на един дъх разстояние, а животът - уязвим като стрък трева.

А сред тях като в легенда от стари времена, на бял кон лети предводителят на 21 Средногорски пехотен полк, освободителят на част от Родопската планина полковник Владимир Серафимов.

Командирът, който не отстъпва от върнатата си, извоювана с пролята кръв, родна земя, който не изпълнява заповедта на по-висшето началство, но затова пък изпълнява повелята на сърцето си.

И почти не е за вярване, че това малко, но будно село е дало във войните 97 свидни жертви. И затова признателните потомци издигнаха неръкотворен паметник в центъра на Павелско - да се знаят имената на загиналите и че никога не е късно да се поклоним и да положим цветя в тяхна памет.

Разказите, които Васил Венински представя на читателя, са вълнуващи, защото са истински.

Героите са конкретни, със своя биография и съдба. И поставени в грохота на размирното време, съдбата на Родината е тяхна първа мисъл, с която тръгват и изминават пътя на борбата.

Едни остават завинаги по бойните полета, други се връщат с тежки травми до края на житието си. Но дълбоко осъзнали, че са изпълнили своя отечествен дълг. Във войните те не са само редници с войнишка униформа, а хора със свое лице, със свои тежнения и болки.

Новите творби на Васил Венински вълнуват не само затова, че са автентични, неизмислени, а затова, че той съпреживява, че се приближава до участта на героите си, до техните вълнения и стремления и най-вече до дълга, на който са посветени.

И затова е толкова симпатичен малкият Генчо, доброволецът, който бързо се превръща в мъж, след като участва в боеве („Изповед”).

Както се знае от историята, част от Родопите се освобождава през 1912 година. Добродетелен и човешки е жестът, който Атанас Талев прави на турски патрул, нуждаещ се от помощ, на самата граница между турско и българско през 1909 година.

Въпреки че те са врагове, българският войник проявява хуманизъм и човеколюбие, които са друга територия, може би най-висшата (”На границата”).

Драматичен е разказът „Часовникът” за двамата братя, които се сражават за Родината. И Георги трябва да погребе Васил на чужда земя, а той всъщност заравя откъснатата му ръка с часовника, подарен от баща му… И на дървото, което е над гроба (ако може да се нарече гроб!), написва с трепереща ръка името му „Васил Илиев Панайотов 1892-1918.” Има някакъв фатализъм в смъртта му, която настъпва тринадесет дена преди края на Европейската война.

Много топлота и привързаност изпитва писателят към евреина Бохор Финци от 21 пехотен полк, който е на позиция северно от Сиври тебе чак до Сароския залив. Зимата на фронта през 1913 година е жестока, неотстъпчивият студ е заковал термометъра на - 20 градуса.

И огньове не могат да се палят, за да не се издадат на турците. Крехкото тяло на евреина не издържа и умира. На 41 години, единствен син, оставил четири деца, жена и възрастни родители.

С всичките си разкази за войната Васил Венински категорично и безусловно отрича войната, тази кървава вакханалия, която носи нещастия, черни забрадки, сирачество и вдовишки сълзи.

В новата си книга Васил Венински не се ограничава с войнишки разкази, а разширява своя диапазон със сюжети, които разработва с проникновение и дълбочина.

Тук ще се спра накратко на два - „Мъжка дума” и „Галеници”.

Известна е легендата, че за да стане един мост здрав, неразрушим, трябва да се вгради невестина сянка. Но невястата след време умира. Венински развива нетрадиционно този сюжет, в който се възнаграждава мъжката дума, отстоявана докрай („Мъжка дума”).

Романтична е любовта между Босилка и Иван. И естествено идва и денят, в който от прозореца на къщата си Босилка му дава цвете за обич. Какво по-красиво и по-възвишено от това двама да се обичат?

Да, но в най-съкровения миг се случва нещо прозаично, битово, което не накърнява взаимната обич. Само дето Иван е с ново фамилно име, про-излязло от случката. („Галеници”)

Поредната книга на родопския писател Васил Венински ни убеждава в дарованието му да разказва за събития и хора, живели в по-далечно или в по-близко време, за силни и колоритни личности, предани на Отечеството, загинали на чужда или родна земя в името на свободата.

И затова оставаме в очакване на нови творби, пожелавайки му да покорява нови духовни пространства, с които да облагородява и млади, и стари в тяхното съзидателно битие.