Иван Апостолов

Импресия

Тук земята е пясъчна и достъпна. Много ситна и с цвят на сребро. Тя се спуска от планината, внимателно и незабележимо съблича зелените си дрехи, пристъпя забързано през летните слънчогледови ниви, увлича се от посоката на реките и когато достигне морето, се превръща в бряг.

Непреодолимото й желание да докосне водите я предизвиква, хвърля пътя в нозете й, носи в слуха й своеобразния водопад на прибоя. Тя върви към морето. Все по-близо и по-близо…

На изток е островът. Той се люлее върху вълните, но не тръгва за никъде. В тъмнината на покрива старата черква излюпва ятата на дивите гълъби. И когато уютът и заветът край гредите се превърне в скука и еднообразие, телата на младите гълъби литват във въздуха. В големия бряг се разбива свистенето на крилата им.

Нос Форос остава на запад. Отвесно, над удара на вълните, той кънти с десетократното ехо на падащи камъни. В скалите му мъдро надничат вкаменелости от преди милиони години. Върху кварца на праисторически охлюви се люлеят току-що накацали капки. На върха, изоставен от времето, слепият бункер е мъртъв със засипаните си амбразури.

Откъм юг в морето нагазва лиманът. В развиделяването, което едва се усеща, тръгва плясъкът на веслата. Стряскат се птиците, пренощували по крайбрежните камъни. Неразсънени литват в небето.

Далече е слънцето. Зад няколко хоризонта. Звукът на моторните лодки се чува наблизо, после заглъхва, но се чувства колко е лек, не потъва, когато върви по водата.

Нетърпеливият кил се притиска в подложените под него филензи, леко закача рохкия пясък и лодката плисва в челото си с шепи водата. Тъмно е.

Две-три весла и брегът се разтапя. Изчезва брегът.Вижда се само до другия край на греблата. Морето се движи. Феерично фосфоресцира планктонът - милиони светулки на повърхността на водата, които се разпиляват към дъното съвсем хаотично.

Постепенно разсъмва. Дрезгавината се дръпва назад. Бреговете изплуват, насищат пространството. Тънката ивица в далечината напъпва и изведнъж се разпуква червеният цвят на голямото слънце.

Чува се грак на долитащи гларуси. Със свистене над лодките преминават стремителни гълъби. Зад техния полет е островът, а пред тях е големият бряг, който наистина вече разсъмва.