Димитър Хаджитодоров

Йоан, пък и Вениамин, братята на Петър, още се обличали в българско облекло.
Продължител на Теофан /1/

…за падналия вдигах глас.
Александър Пушкин

Повече от хилядолетие споменът за княз Вениамин, тайнствения Боян Магесник, син на цар Симеон Велики и брат на свети цар Петър, занимава умовете на изследователи и интелигенти.

Професионалните историци, с изключение на руския учен Юрий Венелин и проф. Иван Дуйчев, го споменават бегло, тъй като няма прояви в политическия живот. Някои български автори, като Николай Райнов напр., му приписват ръководно участие в богомилството - еретическо учение, появило се при продължителното царуване на цар Петър.

През тридесетте години на миналия век писателят Петър Карапетров спира вниманието си върху покръстването на българския народ. Кратките му творби се опират на факти и на косвени сведения.

Стегнатата повест „Последният жрец” (1931 г.) проследява неприемането на „ромейското вероизповедание” от старите български родове.

Историята на „Елема” (1933 г.) извежда на преден план съпротивата на Владимир - Хръсате срещу чуждите възгледи, подкрепян от преданата си съпруга.

Разказите „Когато ханът се покръсти” и „Слепият хан” описват съдбата на неотстъпчивия престолонаследник, приел с недоверие християнството, отстраняването му от престола и безмилостното ослепяване, след което бунтарят се самоубива.

Най-яркият образ в тази художествена поредица е „Боян Магесникът” /2/, княз Вениамин, в чиято съдба, като приглушено ехо, звучат трагичните събития в семейството на свети равноапостолен княз Борис, покръстител и велик духовен реформатор.

На кръстопътя на историята решителният държавник се сблъсква с мрачните сенки в царуването на Юлиан Отстъпника /3/ Отказът от езичеството по тежест се доближава до изпитанието на ветхозаветния патриарх Авраам /4/.

Домът на княз Борис вътрешно е разединен и животът на неговия внук Вениамин, като полирано огледало, отразява скритите усилия на новопокръстения владетелски род.

Петър Карапетров изгражда внимателно образа на бъдещия Боян Магесник. Опирайки се на оскъдните исторически факти, той с усет проследява възмъжаването на царския син, размишлявайки над загадъчната му участ.

Детството на княза преминава в двореца във Велики Преслав, в редки срещи с вечно заетия баща и обичаната майка. Възприемайки света чистосърдечно, най-малкия син на цар Симеон се натъква на непонятна тайна, за която възрастните отбягват да говорят.

Вероятно тогава в сърцето му се заражда неудовлетвореното желание да помогне на най-близките си да живеят в любов и сговор.

Някои от събитията са обяснени от стария наставник Сондоке, който споменава за самоизолиралия се от двореца царски брат Гавриил.

„Вениамин бе чувал за чичо Владимира. Името му бе проклятие. Гробът му бе забравен. Защото бе изменил на светата вяра. И на своя отец. … А чичо Гавриил? Той обичал музиката. И свитъците с ямбовете. И багрите. И когато старият княз, Борис-Михаил, е напуснал мънастиря, за да накаже своя син Владимира, Гавриил не препасал меч. Защо? Не знаеха. Не е бил и с брата си Владимира срещу своя отец. Никой не знаеше, къде е бил. Никой не знае, защо не е станал той княз, а Симеон. И на великия събор не се явил… …А къде живее сега? Има свои кули. Далече в планината. Между гори и пущинаци. Сам. И какво прави там? Сондоке замълча. Не знаеше. … Бе чувал, че в дома му няма света икона или свет кръст.” /2/

Сондоке не се завръща след поредния поход и опечаленият княз чувства липсата му. Но той намира нов приятел сред дворцовите люде.

„Сините очи на монаха често му се усмихваха. И този монах му стана първия учител. Зовеше се Константин и бе епископ. … Обичаше да говори за небето и за цветята, за хубостите на земята, четеше стихове, пишеше стихове и чрез тях увлече новия си ученик, спечели сърцето му.” /2/

В укрепения дом на вуйчо си Георги Сурсувул, брат на обичната му майка, Вениамин разглежда с интерес ковачниците на оръжие, но усилията на стотиците работници го подсеща за наказанието на грешниците в ада. А в разговор с царицата, вуйчото непредпазливо изказва амбициите си за още повече власт…

Пораснал, князът отива в царската школа, манастира „Свети Панталеймон”, където негов наставник е самия Йоан Екзарх.

„Вениамин изпитваше и възторг, и страх от този мъдрец, учител и книжовник. Но когато слушаше словата му и четеше писанията му, чувствуваше гордост, че е негов ученик.” /2/

Князът се запознава с младия послушник Козма, с когото намира общ език и споделя мисли. Въпреки различния си произход, двамата се интересуват от близки теми и запазват спомени един за друг. Призован да изучава бойното изкуство, Вениамин става свидетел на кавгата между най-големия брат Михаил и баща им Симеон.

Престолонаследникът упреква Георги Сурсувул, че се опитва да го сватосва за дъщерята на печенежкия хан, която не му е по сърце.

Вениамин моли сърдития Симеон да прости на брат му. Същата молитва отправя и към Светата Троица, с надеждата, че в дома им няма да има раздори.

Така Петър Карапетров обяснява недокументираната причина за лишаването на Михаил от правото над престола, като най-старши.

Неусетно, без директно изказани помисли, княз Вениамин поема своеобразна грижа за царското семейство, въпреки странното поведение на по-големите братя.

Михаил рядко го забелязва, Иван често му се надсмива, а Петър мълчаливо върви по своя път, без да говори за него.

Над синовете на цар Симеон витае духът на вуйчото, кавхан и уважаван съветник, който се опитва да се разпорежда със съдбите на племенниците си, ползвайки се с правата на брат на царицата…

Разнопосочните пътища на бащата и на покойния чичо Владимир, приел старинното име Хръсате, като че не дават спокойствие на княза.

Вениамин не проявява способности на воин, нито показва някакъв интерес към богословието, въпреки знаменитите си учители - епископите Константин Преславски и Йоан Екзарх.

Вероятно тази особеност в характера му спечелва вниманието на другия чичо, царския брат Гавриил, който го избира за довереник на старинните си умения.

В дома му князът се запознава с неочаквани знания, но само забравената ли наука привлича младежа към този, откъснал се от семейството, роднина?

Гавриил не отрича християнството, но се бои от честолюбивото желание на брат си Симеон да завладее Константинопол.

„А не знае, че той ще е гибелта на българското име. Не император на българи и ромеи трябва той да бъде, а велик господар само на българите. Да мисли за своя народ. За него мислеше и брат ни Владимир. Отвръщаше глава от злото, което ромеите хитро ковяха. И загина…” /2/

Царският брат не желае междуособни борби за трон и за власт. Но той разбира старите български родове, които не доверяват на империята.

И е уверен, че древните знания на българския род не трябва да изчезнат, а да останат съхранени в сигурни ръце.

„… чичо Гавриил говореше за огъня на познанието. Той бе скрил в този дом книгите, плочките с писмото на жреците, лековете, тайната на звездите, които се виждат от голямата кула. … Хлевоустите боили прогониха Гавриила тука. Тук ще бъде прогонен и Вениамин.” /2/

Богатата библиотека - „…бели, излъскани плочи, на гърба изписани със странни резки и черти, позеленели бронзови отливки с писмо, медни листове, издраскани с тънко острило, тежки книги в кожена подвързия със сребърни украси, червени железни печати” /2/ пази древни текстове, съставени с тайнствени руни.

Според Гавриил, учението на старите българи надминава философията на Аристотел и красноречието на Демостен. Вениамин получава уроци и по знахарство и помага при лечението на болни отроци от околните села с балсами по старинни рецепти.

Споровете в царското семейство принуждават Вениамин да се завърне в дома си. Престолонаследникът Михаил се е затворил в Плиска и баща му е изпратил войска да го залови като бунтовник.

В дъното на тези събития се чувства и властната воля на Георги Сурсувул, стремящ се към колкото може повече независимост.

Когато недоразумението приключва, князът намира пуста отдалечената кула на чичо си. Прислужникът нашепва, че са идвали войници да арестуват Гавриил, но той успял да избяга. „… оставаше всичко на него: дом, земя, отроци, книги, плочи, неговите собствени мисли, написани в свитъци, целия таен свят…” /2/

След смъртта на цар Симеон, Михаил е изпратен в манастир, а на престола сяда по-малкият Петър.

Докато братята Иван и Вениамин подготвят среща, научават вестта, че кавхан Георги Сурсувул, първият след царя, е сключил траен мир с империята.

Безпокойствата на консервативните българи, мечтаещи да запазят обичаите си, отстъпват на заден план.

За тях приемането на християнството е предимно политическо, а не духовно събитие.

Фактът, че цар Петър е най-близък по дух на своя дядо, великия покръстител Борис, предизвиква мълчаливото недоволство на старинните родове, изградили и укрепвали държавата.

И Вениамин следва тихата опозиция на чичо си Гавриил, подчертавайки вътрешната си свобода, облечен в традиционното българско облекло и изучаващ знанията на дедите си, донесени от далечния Изток.

Своеволният мирен договор, дело на вуйчото Георги Сурсувул, е съпроводен с още един сюрприз. Младият Петър приема за съпруга ромейска принцеса и този брак трябва да възпре за десетилетия враждата между двете държави.

С неудоволствие, Вениамин констатира: „… Днес Георги е по-могъщ от вчера… А чрез тази жена той съвсем укроти царя.” /2/

Опасяващ се от наемен убиец, Иван напуска столицата. Вениамин пък остава, за да намери възможност да поговори с цар Петър и да примири братята.

Но го спохожда изкушение. Царицата го кани лично в своите покои, за да се запознае с девера си. Князът се готви да изкаже някои неприятни истини на новата стопанка на двореца, но замлъква, поразен от красотата й.

Ромейката е осведомена, че Иван и Вениамин не одобряват брака й. Опитни доносчици следят деянията на братята.

Вениамин се опитва да бъде честен, но очарованието на красивата снаха обърква мислите му. „Една жена дойде, за да раздели трима братя. Една прекрасна жена. Двамата останаха съединени. Но тя и тях ще раздели.” /2/

В Мундрага Иван събира войни и замисля да свали цар Петър от трона. Вениамин се опитва да го предупреди, че е под наблюдение, но съзаклятникът не чува думите му.

Вуйчо Георги Сурсувул, обаче, изпреварва събитията. Княз Иван е заловен, а дружината му - разпръсната.

Пленникът е въведен в града окован, за посмешище на уличната тълпа. Неочаквано Вениамин се промъква сред множеството и прегръща арестувания Иван.

Тази постъпка като че отрезвява столичните жители и вместо хули, се чува възхвала на братската обич.

Противно на желанието на кавхан Георги Сурсувул, царят не осъжда размирния брат на тъмница. Княз Иван е изпратен под надзор в отдалечена крепост, но може да се разхожда в околностите й.

Вениамин, който е под подозрение, се настанява дръзко в двореца, все още надявайки се, че ще поговори с Петър насаме.

За да се доближи до царя, той посещава едно от пиршествата, организирани в чест на ромейски гости.

Старобългарското му облекло изпъква сред пийналите царедворци и някои го задяват заради странните слухове, които са дочули за него. Царицата пожелава княз Вениамин да покаже своето умение и да хипнотизира отровни змии.

Преди да започне представлението, Вениамин се обръща към Георги Сурсувул:
„ - Кавхане, … Ела и виж изкуството на племенника си. Аз зная, вуйчо, … и по-опасни змии да укротявам.” /2/

„Той полека извади малка флейта. … Внезапно Вениамин засвири някаква странна мелодия. Полудива музика. Слушана някога в същия дворец. Музиката на жреците.” /2/

Змията, замаяна от звуците, пада безсилна в краката му. След този сеанс в двореца се разпространява мълвата, че княз Вениамин е магьосник.

Неочакваните му познания подкрепят това убеждение. Но нима не е бил смятан за магьосник и високоерудирания свети патриарх Фотий /5/, оказал толкова подкрепа на славянските просветители, светите братя Кирил и Методий?

За жалост, странната репутация отдалечава още повече княза от цар Петър. Затова пък царицата проявява отново интерес към загадъчния брат на съпруга си.

Въпреки молбата й за дружба, Вениамин бяга от двореца, в който не може да се довери спокойно на никого и се завръща в пустия дом на чичо Гавриил.

Преследван от очарователния спомен за владетелката, той поема по стъпките на своя учител и отива сред простолюдието, да го лекува и да проумее мислите му.

Нещо в тази постъпка напомня своеобразната мъдрост на легендарния халиф Харун Ал Рашид, намерил по своему ключ към проблемите на простолюдието.

Князът се опитва да разреши някои тъжби на селяците като благороден и милостив защитник.

Това, че не се бои да използва средства, неприемани от Православната църква, и непонятните му умения утвърждават и сред суеверния народ мнението, че е магьосник.

Поведението му е друг вид политическа борба, която използва методи, скривани от тълпите.

Във воденицата на местен билкар, Вениамин узнава, че боилът Чена, някогашен войник на цар Симеон, е на смъртно легло.

Легнал е преди няколко дни, когато се е готвел да отпразнува сватба с млада хубавица. Съседът Георги, дързък и непокорен, се готви да я отвлече след погребението на Чена.

Князът влиза като знахар в имението на боила, но го заварва починал. Красивата му годеница изплаква пред Вениамин мъката си, че е доведена насила в този дом и че я очаква повторно подобна участ. Молбата й е да бъде отведена далеч от тези земи.

Воините на боил Георги настигат бягащите, но князът ги стряска с ужасяващите си умения. След тази среща се понася слуха, че Боян Магесникът е отвлякъл съпругата на покойния Чена.

Увлечен от приключението, Вениамин не се противи на пристъпите на любовта. Признанието на Берислава, жената, която отвежда: „Аз те обичам, който и да си.” /2/ преодолява спомена за ромейската царица.

„А тя, облегната на рамото му пееше. Около тях се носеше мирис на цветя, донасян от честите полъхвания на вятъра. Песента къпеше душите на влюбените, дрезгавината лазеше като лека мъгла край тях, и нощта ги потапяше в своите тъмни вълни. …А под големите дървета се се разтилаше губер от треви, който имаше опояващ дъх, и отнасяше лежащите върху него на крилата на забравата… А после идваше утрото в пурпурна позлата и почваше новия ден на радостта и щастието.” /2/

Когато пристигат в далечния дом на чичо Гавриил, Берислава узнава, че нейният спасител е брат на царя. За да разсее смущението й, Вениамин разказва за кратко за живота си и я уверява, че тя е първата му истинска и единствена любов.

„И в него пламна силното желание за наслада, изпълнено с огненицата на любовта. … Берислава се усмихваше с радост. Месеците, минати в този дом, бяха радост. Животът на Вениамина бе се променил. И той не се очудваше на промяната. Разбра, че сегашния Вениамин бе различен от предишния. Преизпълнен с жар, той пееше, рисуваше, пишеше. Учениците дойдоха, за да слушат неговите малко странни, но мъдри слова. Целебните билки, на които той ги учеше, бяха нужни и за душата и за тялото. Убеден, че върши добро, Вениамин бе се разделил между жената и мъдростта. И на ум не му минаваше, че ще дойде първото безпокойство, което ще хвърли сянка над неговия тих живот.” /2/

Появата на стария приятел Козма, вече презвитер, напомня сякаш тревожните звуци на камбана. Козма не одобрява занятията на учения, но все пак идва при него като при единомишленик, който може да го разбере.

„Умът на презвитера бе чужд и за радостта. Мъдър и справедлив, той търсеше за себе си само пътя на страданието. И страдание носеше за онзи, когото бе дошъл да зове за борба. Вениамин позна. Козма бе дошъл да го зове за борба. Мъглата се вдигна. Мъглата на щастието. И онова, което Вениамин видя, го хвърли в страшно отчаяние. Страданието заби своите невидими стрели в сърцето на княза, и в ужас той скочи…
Пробуждането бе страшно. Козма се изправи. Откъсна тежка въздишка.
- Руши се делото Симеоново. Умряха двама негови сина - единият сред своите заговорници умря телесно, а другият, отвлечен в града на Константина, умря духовно.” /2/

Дълбоко поразен, Вениамин узнава за смъртта на най-големия брат Михаил, най-вероятно отровен, и за бягството в Константинопол на другия брат Иван.

„… Козма заговори. Боголюбивият и състрадателен Петър остави всичко на Георги Сурсувул. … но делата на Сурсувула са пълни с хитростите на дявола, и грехове се нижат, и невинна кръв се пролива.
…На всуе бият ден и нощ камбани и клепала за молитва. На всуе влизат през цял ден мършави иноци в храмове за молитва по повеля на своя цар. Царица Ирина и кавхан Сурсувул усърдно вършат своето гибелно дело.
… Козма тъжно заклати глава:
- Тя… Тя е верна на родината си, където често ходи. Тя води след себе си безброй верни люде. Ромеите са повече в двореца от българите! Царското доверие над тях е безгранично. …Прещедър и премилостив е императорът към царя. Но до кога, о Господи?” /2/

„Вениамин притискаше с пестници слепите си очи.
- … Козма, ти досегна до дъното на моята душа.
- Не аз, а Бог.” /2/
Увлечен, презвитерът зове:
- Вениамине, свести се! Дни и нощи ходих, догдето те намеря! Господ наш Исус Христос ме прати тука! Съедини се с Бога, ти, който забрави Бога! Не за ангелски живот, а за борба със злото. Сатана властвува над страната ни! Всички се отклониха от Духа Свети: едни в ерес, други в убийства, трети в блудство, други с високомерие и леност, други в пиянство и беззакония. Живеем в лъжи и кипим в неправди! /2/

Мъчителната проповед изобличава владетели и недостойни духовници, които развращават простолюдието с деянията си.

Стремежът към материални богатства замъглява умовете на силните на деня и те продават умовете и душите си на другородци.

„ - А знаеш ли, княже, че нова ерес се е появила в страната? Страшна ерес. Някой си поп Богомил, който е Богу немил, разнася тази нечестива ерес. …Учението им е по-лошо от бесовете. Делата и проповедите им оскверняват и въздуха дори. …Скрити вълци и хищници, които хулят светите църковни наредби, не почитат иконите, не се кланят на божия кръст, не признават тялото Христово, отричат светото кръщене.”2/
- „Между нечистите еретици отивам аз. Всичко за тях ще науча. И книга против ереста им ще напиша. И със слово ще се боря. /2/

„Козма отиваше към мъченичество. Вениамин прекара длан по челото си. …Потърси опора. И странно: той разбра, че ще я намери в образа на този странен презвитер, който можеше да бъде епископ, да седи редом с царя, а тръгна по път с остри камъни.” /2/

Така князът изоставя радостния си дом и поема след Козма да търсят истината сред простолюдието и да се запознаят с новата ерес.

„Къде го пращаше Козма? Защо го изтръгна от любовта, радостта, от вълшебната самозабрава? Той бе потъпкал толкова свои стремежи, толкова свои лъжи, за да тръгне сега да търси нови.” /2/

По пътя среща инок, който му подхвърля, че може да поживеят в доволство при щедър епископ, който не жали пари за бедняци и странстващи монаси.

„ - … Ела с мен, братко, …, Ей там има село. Може да се намери кръчма… Като кажем, че сме свети люде, без аспра вино ще ни дадат…
Той… започна да разказва, как лъже лековерните селяни. …Заговори за разпътството на братята. Със скотско удоволствие разказваше за любовниците, които се намираха в горите. …Тогава Вениамин почувства присъствието на сатаната… Само нечестивият можеше да бъде тъй безочлив.” /2/

Без да се сдържи, князът събаря на земята безсрамния инок и го бие с тоягата си. Няколко селяци, случайно минаващи, се забавляват със събитието.

„… Вениамин ги изгледа, грабна посоха и избяга в гората… Той …бе вдигнал ръка над прост калугер. Буйният му нрав наново се прояви. …Но този ли бе пътя за борба със злото?” /2/

Към столицата Вениамин среща селски деца и ги дарява с хляба си. Но те, „… щом свършиха хляба и разбраха, че не ще получат нищо, избягаха.” /2/

Попаднал на сватбари, князът тръгва с тях, „… жаден да види по други люде.” /2/

Трудовите хора го посрещат сърдечно, сигурни, че е Божи човек.

„Сърцето му заби силно. Срещна радостни люде. Най-после.” /2/

Вениамин дарява щедро невестата със златен наниз и продължава към Велики Преслав. По-нататък попада на самозабравил се боил, който тормози селяните. Без да му мига окото, князът припомня на владетеля милостите на цар Симеон. Смутен, местният господар не знае какво да отговори.

„Избрал пътя на Козма, Вениамин срещна отблизо париците и отроците. …Сърцето му се разшири. Прибра много от сълзите им. Опозна мъките им. Измама бе, че боилите пазеха цар и страна. Измама. Подпора не са те на трона. Зид ще бъдат парици и отроци.” /2/

Някъде по друма княз Вениамин научава за нечистите еретици и се насочва към мястото за сборището им.

Богомилите посрещат с доверие княза, още повече, че той им открива, че е брат на царя. Съвършените старци, достъпът до които е труден, го приемат спокойно и беседват с него. Възрастен мъдрец разказва за подбудите на техния духовен ръководител, който „… видя боилски своеволия, видя робството на свои братя, видя селяни, които оставаха без земя, видя греха в мънастирите. Защото за всеки наш брат, …, трябва човешка правда и душевно спасение.” /2/

Старецът не приема мнението на княза, сравняващ новото учение с манихейството. Той разказва предисторията на човечеството, доста по-различна от текстовете на Стария Завет. И завършва с напътствие:

„ - … Иди, Бояне, и разкажи учението ни на Петра. И кажи му, че грех прави, задето се зове цар!
Князът скочи:
- Защо?
- Защото всяка земна власт е дело Сатанаилово. Людете са равни. И никой над никого няма право да властвува.” /2/

В този момент се противопоставят възгледите на княза и еретиците. Вениамин е убеден, „…че на людете трябва власт в името на правдата, че без власт не може светът. … Разрушение, унищожение ще почне, щом дойде безвластието. Невежеството ще срине храмовете.” /2/

Като последица от катастрофата, ще заглъхнат песните, ще изгорят поемите, няма да има изкуство, философия. Но всичко това, според богомилите, са дела на сатаната. В отговор, Вениамин заявява категорично:

„ - … Не, учението на поп Богомила е лъжа. Той говори за правда, а ще доведе нова неправда. Зная, какво трябва на онзи, който има власт: да обича онези над които властвува.” /2/

Интерпретацията на Петър Карапетров за Боян Магесника е по-вероятна, в сравнение с възгледите на лечителя Димков, писателя Николай Райнов и някои други напр., които отъждествяват поп Богомил с княз Вениамин.

Но през миналия век не постави ли знак за равенство светът и между древната математичка Ипатия и светата великомъченица Екатерина?

Дългият път към столицата преминава през сиромашки селца, налегнати от болести и от грижи.

Князът безстрашно влиза в домовете, където вилнее смъртоносна зараза и лекува поразените. С неговите съвети селяните очистват водоизточниците и ги правят по-надеждни.

Той не взима нищо, въпреки желанията да го възнаградят щедро. А за парчето хляб, подадено му като на странник, се отплаща с богати дарове.

Завърнал се във Велики Преслав, князът с безпокойство забелязва колко се е променил града от времето на цар Симеон.

Тълпи от просяци и безделници изпълват улиците. Желаещите да се повеселят за чужда сметка гледат с нетърпение към двореца.

Управлението на кавхана Сурсувул упоява някогашните български воини. И Вениамин не издържа.

Той обикаля площадите и проповядва християнство, така както би говорил вярващия презвитер Козма. Думите му учудват простолюдието и достигат до ушите на вуйчото Георги Сурсувул.

По негово разпореждане стражите слухтят къде ще се появи тайнствения инок…

Увлечен от желанието да донесе до цар Петър истината за простолюдието и за тези, които стоят между него и трона, Вениамин изпраща в двореца писмо, което, както и писмото на свети Йоан Рилски, остава без отговор.

В това време, скрит неизвестно къде, презвитер Козма създава книга срещу богомилите, която надживява столетията…

Магесникът се появява за последен път в двореца, на поредния празничен пир, и всява смут с призивите си към царя.

Вбесен, Георги Сурсувул се нахвърля с меч срещу него, но пада съборен от незнайна сила. А князът напуска родния дом, претърпял поражение в дръзките си постъпки.

Криещ се в изоставена постройка, Вениамин забелязва на улицата млад мъж, който внимателно го наблюдава.

Това е Давид, син на комит Никола. Той и братята му Моисей, Арон и Самуил подготвя таен велик боилски събор в Средец.

Западните владетели желаят да реагират срещу своеволието на Сурсувул. Давид съобщава на княза, че кавханът вече е научил къде се крие размирния магесник и всеки момент ще изпрати стража да го залови.

Докато бил в столицата, синът на комит Никола два пъти отклонявал убийци, търсещи Вениамин.

Извън града двамата разговарят за сложната обстановка в царството. Комитът, който е вярващ, малко се бои от предсказанията, с които князът наднича в бъдещето.

Но привечер, на мястото за почивка, „… Вениамин бе спрял коня си до висок храст. Той погледна под вежди къмета.
- Давиде, - каза той и гласът му бе глух - син Николов, помни онова, което ти предричам: не аз, а ти ще носиш царска корона!
… - Аз те видях с короната, Давиде! Настъпва края на рода Крумов.” /2/

„А на следната утрин Вениамин … дълго говори на Давида за правдата по земята. Ще дойде ли тя?… Ще дойде. Но не чрез боили и епископи, не чрез царе, които с бич я прогонват, а чрез простите отроци. Царят трябва да има сърце за тях.” /2/

Те влизат в първия храм, който срещат на пътя.

„Беше проста черква, от плет направена, с малък олтар.
…Давид коленичи. И се замоли. Свещеникът пристъпи към него да го богослови. Дигна разпятие. Но глас го сепна:
- Благослови го, отче, тъй както се благославя цар.
Давид не мръдна. Свещеникът се смути.
- Благослови го, отче! Аз ти повелявам - повтори гласът - аз, княз Вениамин, брат на цар Петра.
… Свещеникът вдигна разпятие, … А Вениамин сведе глава и високо каза:
- Дано, Господи, той донесе правда и мир в страната ни!” /2/

Князът не изважда меч срещу светия цар Петър, но сърцето му не приема интригите на вуйчото Георги Сурсувул.

Той се разделя и с Давид и не се присъединява към тайното съзаклятие. Отчаян от неуспехите си, душевно опустошен, всезнаещият магесник се мъчи да прецени деянията си.

Печалната равносметка като че нашепва, че и той е нанесъл прикрит удар по царството на брата си, без да намери някакво оправдание.

Но в този тягостен миг го открива вярната Берислава, която, като героиня от старинна приказка, преминава дълъг път, следвайки мълвата и повика на обичащото си сърце.

„Нима тази безумно плачеща от радост жена бе Берислава? Нозете й бяха боси и изранени, дрехите изпокъсани, косите разпилени, очите измъчени.
…. - Аз знаех, че ще те намеря. … Аз чувствах, че си близо, много близо до мен. Господи, колко страдания изпитах! Къде не те търсих!” /2/

„Сладостен пламък го обгори. … Тя бе по-силна от него. И само чрез едно, чрез любовта. Нима наистина съществуваше любовта?… А жената говореше безспир:
- Помниш ли нашия дом? Всичко там стои, както го знаеш. … Твоите книги те чакат. И твоята цевница. И свитъците със стиховете ти. А помниш ли кога гледахме заедно звездното небе?” /2/

Високообразованият княз, неразбран от своите и приеман за магьосник от непознатите, намира надежда в думите на жената.

Това е духовната победа на Вениамин, подкрепяща честния аристократ в епоха, когато несправедливи противоречия деморализират народа и, след години, той става плячка на чужд завоевател.

В написаният по-късно роман „Жертвени нощи” Петър Карапетров подчинява в развръзката професионалните знания на непреходната нравственост.

В „Боян Магесникът” представя мълчаливото отстояване на вътрешната свобода на героя, воден от желанието да бъде запазена българската идентичност, независимо от далновидните политически съображения на владетелите, неговия дядо и баща.

——————————

Бележки:

1) Анонимен византийски историк, продължил „Хроника” на Теофан Изповедник, описвайки събитията от 813 до 961 г.

2) Петъръ Карапетровъ - Боянъ Магесникътъ, София, 1936 г.

3) Юлиан Отстъпник (Апостат) последен император от династията на св. Константин Велики, управлявал от 360 до 363 г. Направил безуспешен опит да отхвърли християнството и да възстанови езичеството. - вж Н. Г. Данчов и Ив. Г. Данчов - Българска енциклопедия, С., 1936 г.; Жития на светиите, м. Ноември, Света Гора Атон, 2008 г. - Страдание на свети великомъченик Меркурий

4) Авраам, старозаветен патриарх, готов безпрекословно да принесе в жертва сина си Исаак по Божия разпоредба. - Битие 22: 1 - 18, вж Библия, София, 1991 г.

5) Фотий I Константинополски (IX в.) - Византийски патриарх, учител и покровител на св. Кирил (Константин Философ), изиграл решаваща роля в изпращането на светите братя Кирил и Методий в Моравската мисия, подкрепил покръстването на българския народ, водил преписка със свети равноапостолен княз Борис, покръстител. - вж Н. Г. Данчов и Ив. Г. Данчов - Българска енциклопедия, С., 1936 г.; Слави Колев - Патриарх Фотий, Православие.бг, 2006 г.