Васил Павурджиев

Пасеше си магарето веднъжка
и дъвчеше бодили с сила мъжка.
Край него, посред нежната тревица,
едно цветче заклима с главица -
на блед синчец гальовна, мила дружка - теменужка.
Магарето я зърна отдалече,
дойде при нея и така й рече:
- А, ти ли си? Познах те, Теменуго!
Като тебе цвете, казват, няма друго:
поети те възпяват в целий свят,
разливала си чуден аромат, -
от теб гората лъхала на младост
и пръскала си чудна, чудна сладост!
Я дай да видя, дай да помириша
и аз за тебе песен да напиша!…
Оселът пръхна, ноздрите разтвори,
надвисна се над цветето отгоре,
мириса дълго, после се ухили
и взе да цвили:
- И туй ми било чуден аромат?
И туй ми било чуден горски цвят?
От теб не сетих сладост за парица -
миришеш си кат всякоя тревица, -
извика клепоухият тогаз
и продължи завчас:
- Преценка за да мога правилна да дам -
ще те изям,
ще ти опитам сладостта
с уста!
И като рече туй оселът зяпна
и хубавото цвете лапна!
Така се случва често: красотата
загива на магарето в устата!

——————————

в. „Вестник на вестниците”, бр. 138, 2 ноември 1941 г.