Анатолий Щелкунов

превод: Стефка Тотева

Футуристичен разказ

По Москва река плава моторен кораб за разходка. На палубата двама, любувайки се на града, водят бавен разговор. Юнската вечер къпе пурпурното слънце във водите на реката.
- По това време при нас в Сухона кълве добре - мечтателно казва Николай.

Той току-що е пристигнал за първи път в столицата на Вологодска област. Произнася думите с характерния за вологжани звук „о”. Неговият братовчед Виктор беше решил да го зарадва с разходка по реката. Всичко наоколо учудва Николай. Целият му живот беше преминал в далечната провинция. По крайбрежната улица, покрай която плаваше моторният кораб, се носеха безпилотни автомобили.

- Не разбирам как не се сблъскват? - изпращайки поредната машина с пълни с недоумение очи, се чудеше Николай.

- А при вас няма ли такива? - на свой ред се учуди Виктор.

- А, какво говориш! Дори и да имахме, поради липсата на пътища как ще пътуваш с тях? Например, в тайгата за дърва през зимата? Толкова много сняг ще е навалял, че без булдозер няма как да стигнеш. Макар че ако си говорим истината, скоро няма и гори да имаме.

- И защо така? Къде ще се дянат горите? Във вашето затънтено място тайгата продължава хиляди километра - възрази Виктор.

- Досега Бог се смиляваше над нас. А ето при нашите съседи вече се домогват. Нали знаеш, че в Сибир и Урал китайците изсякоха всичко до корен. А каквото остана, пожарите го погълнаха. Затова липсата на път за нас засега е спасение.

- Нещо не разбирам, Коля. При вас няма ли асфалтирани пътища? И се отоплявате с дърва? И газ ли нямате досега?

- Та откъде ще се вземат такива пътища? Какво - Господ-Бог ли ще ни ги построи и газта ще докара до нас?

- Но нали в Държавната Дума правителството скоро се отчиташе и докладваше, че президентските програми за създаването на съвременна инфраструктура в руските области са изпълнени?

- Те са изпълнени на хартия. А ти ела при нас и виж какви са ни пътищата. И дали имаме газ в селата? Тогава ще разбереш къде са отишли парите, които са били определени за това.

Той помълча. Погледът му спря на вълните около моторния кораб. Личеше, че се замисли за нещо. В този момент го мъчеше мисълта: „Да го попитам или не? Няма ли въпросът ми да обиди роднината ми?” Към московчаните отношението в неговото село беше особено уважително. Гледаха на тях като на извънземни. За Виктор говореха така, сякаш не работеше в някаква търговска фирма, а едва ли не в самия Кремъл. Но той все пак попита:

- Витя, а защо в реката има толкова маслени петна?

- Разбираш ли, преди време за пореден път протече канал „Москва”. Цялата вода отиде по пътищата, а после отново се върна в реката. Заедно с водата беше пренесена и калта от пътя. Освен това пред седмица строителите от един микрорайон са копали строителен изкоп и дали защото не са имали карти за подземните съоръжения, дали от от обичайното безхаберие, но с ескаватора са повредили нефтопровода. От него няколко десетки тона нефт се изляха по улиците на Москва, а също и в реката. Строителите са били повечето мигранти. На тях не им пука за нашия град.

Тези думи отново накараха провинциалиста да се замисли.

- И при нас в Сухона от време на време се появяват нефтени петна - с горчивина в гласа каза той. - Помня в детството ми като ходех сутрин по-рано на реката, към обед вече носех десетина костура и други рибки. Даже чига се хващаше. Сега седиш, седиш и рядко нещо да клъвне.

Разхвърляният по бреговете град, който блестеше с огледалните повърхности на небостъргачите, които отразяваха всички цветове на дъгата, извикваше във въображението на Николай фантастични картини от прочетените от него в детството книги. За да отклони от мрачните мисли своя гостенин, Виктор върна разговора в предишното русло:

- Ти, Коля, навярно не си обърнал внимание на това, че на нашия кораб няма капитан? Командва го автомат, както впрочем и всички преминаващи покрай нас плавателни съдове.

Николай не успя да отреагира на въпроса, защото към него се приближи келнерът от ресторанта в синя униформа с комплект питиета на подноса и предложи:

- Господа, какво предпочитате - шампанско, уиски, коняк или безалкохолни напитки?
Виктор избра за себе си и за госта минерална вода. На брега те забелязаха голямо струпване, образувано от няколко сблъскали се автомобили.

- А, ето - някак предчувствайки победа, каза Николай. - Май не проработи някакъв автопилот.

- Не! - възрази Виктор. - Автопилотите не грешат. Може би някой мажор в бързината и под влияние на алкохола се е блъснал в друга кола, като не е преценил скоростта.

- А какво означава мажор? - зачуди се на непознатата дума Николай.

- Не знаеш ли тази дума?

- Не, за първи път я чувам.

- Е, братле, изостава вашата Вологодчина….

Той отпи от шишето с минерална вода и поясни:

- Това са децата на нашите олигарси и висшата администрация. Понякога ги наричат „златна младеж”. Те живеят за сметка и на гърба на родителските капитали, спечелени, както разбираш, с непосилен труд. Като правило не работят никъде. Имат много енергия, с нищо полезно не се занимават, пият, вземат наркотици, пропиляват си живота. Всъщност те са истинска напаст. Често безобразията им водят до гибелта на случайни и невинни хора. Може би и в тази авария - кимна Виктор към улицата край брега - някой е пострадал, и /не дай Боже!/ може да е загинал.

- Нещо не разбирам - недоумяваше Николай - не може ли властта да ги спре?! Може би с помощта на всеобщата чипизация или по закона за цифрофизацията на населението.

Виктор не успя да отговори и Николай продължи:

- В една книга прочетох, че историята постоянно доказва това: всяка власт загнива и отива към гибел, когато отрочетата на властта и приближените й се впуснат във всички престъпления.

- Навярно е прав авторът на тази книга - съгласи се Виктор.

Като се огледа и се убеди, че никой не го чува, той тихо каза:

- При нас богатите и тези, които им служат и ни управляват, не слагат чипове на децата си.

- Гледай ти! - изуми се Николай. - Нали по телевизията казаха, че е направена стопроцентна чипизация и цифровизация.

- Това е както с вашите пътища. Но ще ти кажа под секрет: чипизацията и цифровизацията беше направена за народа. За да бъде управляван по-лесно. А тези, които ни управляват и богаташите, при които са на служба, се считат за бяла раса. Не си ли чел за това в интернет?

- Ами ние нямаме интернет. Във Вологда, в Тотма и Велики Устюг има. А в селата покрай Сухона, като нашето Бруснично, няма. При нас почти не останаха младежи. Учениците не могат да се обучават дистанционно. Затова се преместиха от селата в градовете. А в „тихата моя родина”, както пишеше моя земляк и адаш Рубцов, допълвам образованието си със стари книжки и с телевизора.

Слънцето залязваше. Само по върховете на високите сгради и по кубетата на храма „Христос Спасител” като злато блестяха лъчи. Сянка лягаше над града. Над него прелетя вертолет. Николай го проследи с любопитство.

- Това беше нашият президент - прелетя от Кремъл към извънградската си резиденция, - поясни Виктор с едва скрит сарказъм.

- Не му ли омръзна толкова години на този пост? - наивно попита Николай.

Той произнесе тези думи тихо, сякаш размишляваше на глас.

Виктор обаче го чу. Той помисли, че въпросът е към него и побърза да отговори:

- Откакто внедриха новия управленски модел, на него вече не му омръзва.

- А какво е това - нов управленски модел?

- Ще станат вече петнадесет години, откакто започна внедряването на всеобщата цифровизация на нашето общество.

- Чух нещо за това.

- Тогава се появи някакъв банкер Оскал Грифович. На различни икономически форуми той заявяваше за настъпилата в страната „управленска безизходица” и за необходимостта от такова централизирано управление, при което може лесно да се манипулират хората - поясни Виктор.

- И какво трябваше да се направи?

- Той предложи да се ограничат хората от равен достъп към информация.

- Как така да се ограничат? И кои хора?

- Ами такива като тебе и тези, които живеят покрай река Сухона, например, нямате такъв достъп. Ти сам току-що ми каза за това. Оскал Грифович убеди нашите власти, че да управляваш такова общество е много по-лесно, отколкото ако тези хора получават информация. На хората трябва да се дава вече сдъвкана информация и те само да я преглътнат. С това трябва да се занимават специални анализатори, политолози и журналисти. Те са креативната класа. Те помагат да се управлява държавата. И в такова общество няма недоволни от властта.

- А ако все пак се появят недоволни и те не са малко?

- Тогава властта ще обяви пандемия. Всички ще са задължени да стоят по домовете си, а който не изпълнява, ще бъде привлечен в съда за нарушаване на реда и сигурността. По наказателния кодекс.

- Но нали в съда могат и да се обжалват такива решения? - не се предаваше Николай.

- Как ще ги обжалваш, Коля? Подобни решения се приемат от такива органи като Държавния съвет и се подтвърждават от Държавната дума и Съвета на федерацията. Но това е съвсем формално, нали разбираш? След изменението на Конституцията Държавният съвет взема всички решения в живота на нашето общество. И Държавният съвет се ръководи от президента. Както се казва - от наш човек.

- Нашият кораб идва към пристанището - обърна внимание Николай. - Знаеш ли, Витя, искам да те помоля утре да дойдеш с мен в Третяковската галерия. От детството си мечтая за това. В нашата ученическа библиотека съм изчел всички книги за нея.

Започна да се мръква. Ослепително ярко светеха фенерите на пристанището. Бодра рок-музика посрещаше пътуващите на кораба. На площадката пред пристанището спираха таксита на автопилот, поръчани по-рано от пътниците чрез сматфоните им. В едно такова такси Виктор качи госта си да го води вкъщи.

На вечерята продължиха разговора си. Вкъщи Виктор беше по-откровен. Но когато говореше за болни политически проблеми, включваше силно звука на телевизора, сякаш се страхуваше, че някой ще го чуе.

Николай научи,че в небостъргачите, покрай които плаваха, са разположени банките и офисите на различни компании и корпорации. Основно - западни компании. Проведената роботизация е заменила служещите в тях хора с цифрови оператори.

- При нас се говори - каза Виктор - че президентът вече мисли дали да не замени своите заместници министри и във всички министерства с роботи. Засега министрите ще остави, за да може да се търси отговорност за свършеното от отделния човек.

Николай също искаше с нещо да учуди брат си. Възползвайки се от пауза в разговора, тайнствено произнесе:

- Аз също отскоро се занимавам с цифровизация.

Неговите селяшки очи светнаха усмихнато. Виктор с любопитство се вгледа в него.

- Дойде ми идея да систематизирам всички спиртни напитки, които съм употребил за целия си живот. Отначало записвах всичко, което си спомнях. После разбрах, че така няма да успея и ще се объркам. Тогава направих таблица, като отделих водката и подобните на нея напитки, например самогон, ракия, чача, саке. И после коняк, уиски, ликьор, текила, самбука, бренди, джин, ром, абсент. След това натурални вина, от грозде, плодови и отделно всички други сортове вина.

Николай забеляза, че от учудване очите на Виктор се разшириха. Стори му се неудобно повече да изпитва търпението на стопанина и завърши своя разказ с думите:

- Получи се списък от десет листа. Когато го показах на съседа, който е на моите години, той ми каза:

- От толкова голямо количество алкохол черният ти дроб е трябвало да се разпадне… Но той грешеше, черният ми дроб е наред. И списъкът все още не е завършен - гордо добави той.

На следващата сутрин братята поеха към Третяковската галерия.

- Нещо не разбирам - каза Николай - днес е почивен ден, а пред Третяковската галерия няма опашка? Винаги преди по телевизора виждах, че желаещите да посетят галерията са толкова много, че опашките в работни дни бяха километрични. Витя, какво става?

- Сега ще влезем в галерията, сам ще разбереш - загадъчно отговори Виктор.

Като разглеждаше вниматело познатите му по илюстрации произведения на руските художници, Николай изведнъж замръзна. Той видя на фона на старинната картина на Виктор Васнецов „Богатири” бяло платно, а върху него реклама на магазин за дрехи „Тримата богатири”.

- Витя - хвана за ръката си брат си, изплашен като пред падане във пропаст, - какво е това? На кого му е дошла в главата такава безумна мисъл да покрие така безобразно нашия руски шедьовър на живописта.

- Именно това имах предвид, Коля, отговаряйки на въпроса ти преди посещението на галерията, че сам ще разбереш - с безнадеждност в гласа продума той.

- Чакай малко, как зрителите допускат този цинизъм и подигравка с руското изкуство, с нашето национално достойнство?! - продължаваше да се възмущава провинциалистът.

- Това, брат, сега е някаква мода при собствениците на галерии. Те оправдават тези експерименти с така наречения нов тренд в изложбите. Това безобразие започна отдавна. Отначало се осмелиха да представят една така наречена инсталация, а в същността си кощунство с гениалната творба на Александър Иванов „Явяването на Христос пред народа”. На тази картина почти осемдесет години се възхищават толкова много зрители, като се опитват да достигнат до невероятната дълбочина на замисъла на художника. Пред нея поставиха нещо чудовищно, наречено „Клончето”. На белия фон закрепиха крива пръчка върху три подпорки, като скриха от зрителите произведението на Иванов. А по времето на представянето на тази пръчка написаха за нея страшно много словесни глупости. Така се опитват да натресат на зрителите „нетленния” „Черен квадрат” на Малевич.

- Чакай, нещо не разбирам, нали това е държавен музей?! Как може така чудовищно да се извращава волята на неговия създател и неговите естетически принципи? И при това музеят е платил за това пари, и то, сигурно, не малко.

- Създателите се оправдаваха с това, че тези направени промени са от спонсорски средства.

- Но министерството на културата къде гледа? - не се отказваше любителят на руската класика.

- Въпросът, разбира се, е интересен, както някога казваше сатирикът. Навярно тези, които отговарят в министерството за това, имат съответния чип.

Тази инсталация не беше единствената, която вологжанинът видя в любимия си музей.

На фона на знаменитата картина на Иван Крамской „Неизвестната” беше поставен фотомонтаж, който отгоре изобразяваше скулптурата на Микеланджело „Давид”, а отдолу античната Венера Милоска. В съпровождащия текст като пояснение се казваше, че загадъчният поглед на всяка неизвестна жена може да означава тайното й желание да бъде мъж. А подобно мнение сега е много рапространено на Запад.

С тежко чувство си заминаваше Николай за Вологодчина. Той разбра колко много се е отдалечила Москва от свещените си отечествени корени.

——————————

Росийский писатель, 19.06.2020 г.