Красимир Власев

“И аз със бяла риза
минавам през света.”
Н. Инджов

С Никола Инджов, макар да го чувствах близък, не бяхме близки в тесния смисъл на това понятие. Не сме си ходили на гости, нито сме обикаляли софийските кръчми.

Сборът от срещите ни не надхвърляше сбора от пръстите на едната ръка, а и те бяха най-често служебни. Имаше такава практика - местни издания да гостуват на централни. Така автори от провинцията получаваха, тъй да се каже “излаз” в централната преса.

Аз работих в местен вестник, а Инджов в сп. „Отечество” и периодично обменяхме журналистически материали. Всъщност, като се замисля, моите задочни срещи с него не бяха никак малко. Редовно следях неговите публикации, особено на стихотворения, препрочитах ги десетки пъти, докато в един момент осъзнавах,че съм ги научил
наизуст.

Стихотворения като “Въртят се колелата в грънчарните..”, “Градче със име на жена,” “Възпоминание за снега”, “Бразилска мелодия” бяха според мен сред най-доброто, написано в българската поезия през втората половина на миналия век.

Един ден срещнах Н. Инджов на ул. „Ангел Кънчев” пред СБП. Аз идвах от издателство „Народна младеж” и бях меко казано огорчен, защото вместо стиховете ми да бъдат издадени в стандартна първа книжка, бяха вкарани в сборник с още няколко поети. Това уж се зачитало за първа книжка.

Като разбра причината за лошото ми настроениe Инджов вдигна поглед към безоблачното небе и като присви очи, сякаш се опитваше да прочете нещо написано там, каза:

- Това, че има и други да не те безпокои, защото накрая ще остане само един…

И се усмихна многозначително.

При поредната ни среща бяхме седнали на кафе. Той беше с неколцина журналисти от „Отечество”. Аз бях до него, така че с периферното си зрение наблюдавах движенията му.

Когато сервитьорката донесе кафето, той разказваше някаква увлекателна случка от дипломатическата си кариера в Куба.

Вдигайки чашата обаче, ръката му трепна и няколко капки от кафето паднаха върху свободната му ръка.

Сякаш нищо не беше се случило, той отпи бавно от кафето, остави чашата, придърпа незабелязано салфетка и с много бавни движения попи изплисканото кафе.

Никой от присъстващите не забеляза малкия инцидент, защото през цялото време той продължи увлекателната история.

Дългите години дипломатическа работа бяха създали у Инджов поведенчески модели за всяка ситуация. За мен това бе един добър нагледен урок, предвид на това, че много често реагирах емоционално.

Две качества в творчеството на Н. Инджов винаги са ме впечатлявали - високата интелигентност и превъзмогнатата сложност. А може би става въпрос за едно качество, защото второто може да се разглежда като функция на първото.

Никола Инджов премина през света със символа на своята “бяла риза”, която стана и негов опознавателен белег във вечността.