Димитър Кенанов

(Атанас Далчев, Иван Пейчев, Христо Фотев, Павел Матев, Иван Николов, Радко Радков)

1.
Есента е природен и възрастов сезон, в чиито простори поетите съзерцават Мирозданието и себе си, опитомяват и успокояват чувствата, драмите си от слънцеликото Лято в „меката есен” (Валери Петров).
И за мене есента е трепетна „въздишка мека” и встъпване в нов годишен кръг:

Приижда есента - въздишка мека
между лъча и дългата му вечер,
когато над плода дървото скланя
прокъсана от знойни страсти дреха,
а в теб годишен кръг се утаява,
побратиме с ръка към плодовете.

Различни са есените в моя български Юг и на Север - в разгулния кленов кармин и брезовата позлата на Петербург с Нева и залива или в крайморския Талин, в тихолистовата крайречна, почти българска, одъждена есен на Вилнюс. По много земи съм ходил, както би казал дамаскинарят Йосиф Брадати, но не съм стигал до Париж и нямам желание да отида в града край Сена - по твърде много картини на художници и текстове на писатели и поети съм преоткривал „Парижката Света Богородица” на Виктор Юго с Есмералда и Квазимодо, моста Мирабо на Гийом Аполинер, парижкия дъжд на Веселин Ханчев, съзерцавал съм Атанас-Далчевата „Есен на Ке Волтер”.
Странно привлекателно и удивително за мене е транскрибираното от френски език словосъчетание - Ке Волтер. Великолепен „вътрешен пейзаж” - с очите на сърцето идват и те препълват мъдро елегични чувства, сякаш одушевени в бързите автомобили, изхвръкващите птички и листа. В „тази скръбна есен”

Изстива медлено кръвта
и слънцето изгубва сили;
под бързите автомобили
изхвръкват птички и листа.
Отново скитам аз невесел.
Какво ще кажеш ти, сърце?
Тя е все тази скръбна есен
и тук, в Париж, на Ке Волтер.

Няма и следа от прословутата „мирова скръб” на символистите - личната, поетовата натъженост с невидимо внушение става и твое състояние на размисъл и вътрешен монолог за преходността на битийните явления, която не се преодоляват, а се изострят, щом дойде Есента/„все тази скръбна есен” и четеш нейната горестна картина - тя не се изменя от плаващите по реката маслени петна, от опушваните с параходен дим мостове, нито от седящото на стената и на прага на живота си „разчорлено момче” и скачащото до него „на две нозе врабче”, които са вън от елегичните рефлексии на възрастния наблюдател - превъплътил се библейски Еклезиаст, натрупал с годините познание и тъга:.

Картината е все една:
вида й тъжен не изменят

ни плаващите върху Сена
широки маслени петна,
ни мостовете, чийто свод е
опушван вечно от дима
на толкоз много параходи,
нито крайбрежната стена,
където този миг във здрача
седи разчорлено момче
и гледа как до него скача
на две нозе едно врабче.

И сега следва поетовата парафраза на Еклезиаст не с божествената простота и сила на оскъдните от епитети библейски думи, а с метафорите на одушевения външен свят, разтърсван от невнятни спазми: „голото дърво”, „книгите на букиниста”, „стъмената река” на течащото и невъзвратимото време, стената, зданията, Лувър и на „момчето, сивото врабче”, които не са просто повторение на картиновия есенен пейзаж - във вечността на кръга така се затваря повторяемостта и преходността на битието, на земния човешки жребий:

Трепери голото дърво,
разтърсвано невем от спазми,
и моето сърце е празно
като напуснато гнездо.
Какво да искам? Вехне всичко:
и сенчестите дървеса,
и книгите на букиниста.

Шуми стъмената река
и като времето тече;
би казал, с нея ще отплуват
стената, зданията, Лувър,
момчето, сивото врабче.

Есента не е само въшно набюдаемо природно състояние, тя е вътрешна, неизбежно завръщаща се есен на човека - както е при Иван Пейчев, който сякаш дописва „Есен на Ке Волтер”:

Не чаках есента, защото
беше в сърцето ми непоносима есен.
Аз непрекъснато очаквах някого.
Не чаках есента, но тя дойде.
<…>
Но тя дойде. Във същност тя се върна,
но не с античната си тишина,
не с корабите,
не със мен, а
защото беше
в сърцето ми непоносима есен.

В „Есен на брега” Иван Пейчев не нахвърля с думи внушения обективна маринистка картина - тревожен пейзаж на първата есенна утрин, а провижда заплашителното стъмяване над човешкия живот в неговия есенен сезон. Всяка строфа се открива и завършва с ударно повтаряне/напомняне за часовия дял на денонощието: „Тази утрин на морския бряг”. Заключителният стихов акорд променя кодирания набор: „Тази утрин дойде есента”, т.е дойде есента на живота. Този акорд е седми поред, строфите са шест. Бог сътворява видимия и невидимия свят за шест дни (библейското понятие „ден” е с неизвестно времева мяра и няма нищо общо с днешното понятие „ден”). Седмият ден е Господен - за евреите е съботата, за християните - неделя: Възкресение на Иисус Христос:

Тази утрин на морския бряг
неочаквано почна дъжда
и вълните със дива тъга
върху белия плаж налетяха;
и дъждовен студен полумрак
тази утрин на морския бряг
спусна сива, потискаща стряха.

Тази утрин на морския бряг
вдигна гребен прибоя пенлив
и остави на всички скали
водорасли и мъртва утайка;
и прелитат с див писък и грак
тази утрин на морския бряг
с ветровете безумните чайки.

Тази утрин на морския бряг
хоризонта пустее стъмнен
и умря неродения ден.
В далнината студена и мрачна
и във тъмния пристан сега -
тази утрин на морския бряг -
режат въздуха черни мачти.

Тази утрин на морския бряг,
знай, морето от пяна гъмжи,
знай, морето сърдито ръмжи,
знай, морето задъхано диша
и в зелена вълна идва пак -
тази утрин на морския бряг -
след минутно и страшно затишие.

Тази утрин на морския бряг
бий на бурята пристъпа луд.
Воден прах полетя и нахлу
из старинните зинали улици
и на всеки рибар и моряк
тази утрин на морския бряг
вкамени потъмнелите скули.

Тази утрин на морския бряг
неочаквано почна дъжда
и вълните със дива тъга
върху белия плаж налетяха.

Тази утрин дойде есента.

Необичането си на есента Иван Пейчев изповядва на друго място - стихотворението „Пладне в Несебър”. Есента връща кораба-калдъръмен град, връща присъствието на любимата, но въпреки това: Нека забравим за есента”; „Но въпреки това не я обичам!//О, есента!” Трикратно е възклицанието в изтъканите от противоречия - отласквания на приливи и отливи в накъсани аритмично редове, където есента е делене на любимата, силна с мълчанието си, с „мъдрата си алчност” и „дълги часове за размишления”:

Нека забравим есента,
макар че тя ми връща всичко:
теб, залива, рибите, глинените амфори,
загатващи море и богове.
Нека забравим есента,
тя също тъй желае всичко
да деля със нея -
дори новороденото небе,
дори и топлото несмело очертание,
оставено от твойто тяло
като безмълвна ласка върху пясъка,
дори и теб самата,
твоя смях,
твоя говор тих
и все пак по-отчетлив
от говора хилядогласен
на морето
в нозете ти.
Само есента е по-силна от теб
с мълчанието, съчетано
от корени, стебла и плодове,
от семена в пръстта,
във въздуха.
Само есента е по-силна от теб
с мълчанието, във което
приливът и отливът се сменят,
тъй както във сърцето
под дланта ми
и във морето пред нозете ти.
О, есента
със мъдрата си алчност
оставя дълги часове за размишления.

Есента! След Преображение Господне августовската слънчева топлина притихва в очакване на жеравни прелитания, на гроздобери, дъждове. Междусезоние, което съм осмислил в „Поезия”:

Преображение. Догаря
в смокини повеят горещ.
Предчувстват светли гроздобери
на прага мургави жени.

Ще разговаря с дъждовете
след туй задъханата пръст
и жерави на Юг ще носят
звезда в небесния си път.

И над затрупани сезони
донесъл трудните слова,
ти изгревите на сърцето
на бъдещето завещай.

Ето и моя разпев за септемврийските гроздобери („На юг”):

Часът на гроздобера. От скриптежа бавен
на пълните каруци се унася клена:
какво усилно лято днес си заминава
от мирна сладост и вършитби упоено!

Прощално синевата прекосява жерав
след вик пастирски - в жега потопен до вчера.
Прозрачен кръг над прашните пети се стели,
преди във есента с дъжда да се преселим…

При Христо Фотев, лятото олицетворява Любимата и завършекът му всъщност е раздяла с Любимата. В повтарящите се реторически въпроси, в образа на вятъра съперник, в думите глаголи се счуват сменящите се силни туптежи на отброените минути при гаровата раздяла/изпращане, съмняващата се и надяващата се антитеза на болката от неотвратимото отпътуване на Лятото/Любимата и надеждата за тяхното обещано завръщане, въпреки че „за София//със влака в десет си замина лятото”; въпреки че „всичко е известно”, остава „някакво//забравено, детинско изумление” и вяра в любовта (Лятото//ми маха дълго със ръка…// Ах, лятото//не искаше да си отиде.):

Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Лятото ме гледаше.
С очите си отново ме целуваше.
А вятърът се блъскаше във роклята,
прегръщаше нозете й, докосваше
по устните й сянката на залеза
и цялата неспирно я люлееше -
завиждаха му може би ръцете ми…
Завинаги ли? Лятото ме гледаше.
Очите му отново обещаваха
завръщане, по-хубаво от първото -
ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме
в очите му дълбоки -
в най-дълбокото,
където са зелените съзвездия
на сълзите… Ний вечно се усмихваме.
И устните ни вечно са уплашени.
И вечно, вечно, вечно искаме
да задържиме за минута лятото.
Наистина ли си отива лятото?
Наистина ли? Бързо се притискаме.
И махаме с ръцете си… И гларуса,
и вятъра, и залеза тържествено
ще съобщят на всеки, че за София
със влака в десет си замина лятото.
По дяволите! Всичко е известно.
Известно е. Но все пак оставете ме
да се удавя в погледа на лятото.
Да ме вълнува беглото докосване
на медните й колене…
И в пръстите,
замрежили лицето ми изопнато,
да прозвучат тръстиките созополски.
Какво, че е известно. Оставете ме
да й говоря и да вярвам с някакво
забравено, детинско изумление,
че ме обича, че е много влюбена,
че винаги ще ме обича… Лятото
ми маха дълго със ръка…
Ах, лятото
не искаше да си отиде…

2.
Доброволно отчуждил се от света беглец, самозатворил се „заключеник в мрачен затвор” по примера на наши и чужди поети, Димчо Дебелянов вижда светла пролука контрапункт в завръщането си, насън или наяве, в родния дом, оживотворен от белия пролетен цъфтеж:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни?
<…>
Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни?
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни…

Ах-възгласа в двустишието, светлите ангелски пения, славословещи Бога, са „жалби далечни и спомени лишни” от преминалото/загубеното във времепространството невъзвратимо детство-рай. Затова „заключеникът” е в „мрачен затвор” - няма го светлият ангелски хор и с него - няма я надмирната Божия светлина:

сън е бил, сън е бил тихият двор,
сън са били белоцветните вишни!

Атанас-Далчевото „Есенно завръщане” у дома „подир толкова пролетни дни” сигурно е скрит отглас и съпреживяване на Дебеляновата елегия „Помниш ли, помниш ли…”. Есенното „скръбно завръщане” не е въображаемо, а реално идване в „безутешната бащина къща//с боядисани жълто стени”. - „Колко много години са минали”, няма ги скъпите обитатели на дома, които да го посрещнат. Вместо тях сякаш дървесата са излезнали „с прострени ръце”, които запречват вехнещата къща с жълти стени и тя е вече въображаема, необитаема - присъствие на обезлюдена материя - Димчов сън и вопъл, и „някакъв спомен далечен,// като спомен от минали дни”:

Мойто есенно скръбно завръщане
подир толкова пролетни дни
в безутешната бащина къща
с боядисани жълто стени.

Колко много години са минали
по неравния тягостен път,
дето днес мойте стъпки пустинни
като вопли самотно звучат!

Дървесата са сякаш излезнали
да ме срещнат с прострени ръце;
те минават край мене и чезнат
с озарено от пурпур сърце.

А през техните клони запречени
вехне къщата с жълти стени
като някакъв спомен далечен,
като спомен от минали дни.

Ако „Есен на Ке Волтер” е екзистенциалният френски/парижки образ на Есента, то „Есенно завръщане” е българския образ на Есента от Атанас Далчев, лично съпреживян и скрит неравнодушен прочит на „Помниш ли, помниш ли…” от Димчо Дебелянов.

За Павел Матев, роден две десетилетия след Атанас Далчев, тракийската есен е обичана, „признателна, печална, непонятна,// незабравима”. Предсказателен знак за нея е, „когато птиците летят по-бавно” (наслов на стихосбирка от 1979 г.). В есенното си преображение „слънцето надолу се изместя”, „жените стават меки и ревниви.// Мъжете - достолепни и добри”, „виното потайно ври” - „то иска// да паднат непосилни снегове” („Прелюдия”):

Политат вече птиците по-бавно,
защото ни предсказват есента.
Познавам тези навици отдавна,
откакто съществувам на света.

И слънцето надолу се изместя.
Земята се затваря в самота.
В градините изникват много често
запалени могили от листа.

Жените стават меки и ревниви.
Мъжете - достолепни и добри.
А пътищата почват да почиват.
И само виното потайно ври.

Обречено на времето, то иска
да паднат непосилни снегове.
И да го вземат хората по-близко,
и да потънат в потайни грехове;

във мътни тайни, в ледени подмоли,
в събудени езически мечти.
По цели нощи сляпо да се молят,
и някой да не ще да им прости.

А те да са щастливи до забрава
и да си спомнят есенните дни,
когато птиците летят по-бавно
и им донасят зимни новини.

Есента не е драматичен, а хармоничен сезон - съзвучен с мировата Красота. Есента е очакване за снегове, така съм я видял в мои четири двустишия от 1975 г.:

Приз?вно в обеда кълвач дълбае,
светлее мъх, по дънерите притаен.

Лисици рижи въздуха запалват
и гасне в леност топлия им ден.

Със дива сладост зреят плодовете,
гласа на извор корени руши:

наситени са сетивата, в часовете
очакване за снегове кръжи …

В програмното Павел-Матево „Встъпление” есента не само идва в незабравими очертания. „След опаловото лято” тя е „естественият цвят на любовта и споделеното щастие, в нея слизат „бавни дъждове”, тя посещава поета с „нови чувства”, тих оранжев огън на вдъхновение за песни:

Признателна, печална, непонятна,
незабравима идва есента.
Настъпва след опаловото лято
естествения цвят на любовта.

Ще охладее всеки прашен покрив.
Подплашени ята ще полетят.
И ще потънат пътищата в охра,
и нови чувства ще ме посетят.

Такъв сезон приемам мълчаливо.
Земята пие бавни дъждове.
Заспиват всички влюбени щастливо,
прегърнати от мокри ветрове.

И се кръстосват синьо и червено.
Оранжевият огън става тих -
едно предупреждение за мене,
което значи раждане на стих.

Това е есента - пространство на тихи утрини, на необятна красота и доброта, на призовавания - реални или миражни („Есен”):

Тихи утрини. Дим. Тишина.
Навечерия нови и хладни.
Само някоя ябълка падне
или кротко извика жена.

И покриват ме мокри простори.
Чувам глъч и добри гласове:
някой някому говори,
някой някого плахо зове.

Или мене зове и ме кани
под стъмената стряха сега.
Аз протягам отпаднали длани
с любопитство и малко тъга…

И отивам натам да открия
закъсняла и млада мечта.
Едно есенно име Мария
спи под купчина мъртви листа.

Охладен от повторна измама
се замятам със тънко палто…
А луната е жълта и няма
като есенно меко листо.

Нижат се годините, есените. Постепенно идват и горчиви възрастови прозрения, както е в „Есенни изповеди” с показателен антиномичен епиграф от Вл. Соколов („Если б знала ты, какое это счастье -// невозможность, невозвратность, никогда!”):

Есенните изповеди чакат.
Някак ненадейно остарях.
Прокънтя покрай перона влакът,
в който весел някога гулях.

Колко много страсти спотаени
кратката ми младост разпиля!
И лежат у мене победени
млади чувства, свършени дела…

По забравени понякога, но неумолими закони идва „Внезапна есен” и сепва сърцето; „заминават на юг наскърбени ята”, „потъват във траур всички живи дървета”, „на плахи сълзи скрежът тихо се рони”. И душата човешка, душата Павлова „мълком сред мъглите се лута”, за да се върне при нея „една лятна минута”:

Мътносиво небе. Поверителен шепот.
Есента ли дойде, та сърцето се сепна?

Падат влажни листа. Духа жълтият вятър.
Заминават на юг наскърбени ятата.

И потъват във траур всички живи дървета -
неотлъчните сенки са бездушно отнети.

И сираци са вече оголелите клони.
И на плахи сълзи скрежът тихо се рони.

Осланени простенват по поляни тревите.
Край скалите мъглите като облак се сплитат

и душата ми мълком сред мъглите се лута,
за да върне при мене една лятна минута.

… И все пак - надеждата е в „тайната добра на кръговрата” („Кръговрат”):

Ето я предречената вест:
по земята ходи късна есен.
И под нейния естествен жест
пада листопадната завеса.

Хлопат незаключени врати.
Влюбени, брезите се вълнуват.
Вярват, че по белите плещи
мъжки ветрове ще ги целуват.

Стрехите предлагат тих подслон
на самотни птици и на хора.
И от хоризонт до хоризонт
минало и бъдеще говорят.

Към образа на Есента друг поет от равна Тракия - Иван Николов прибавя в сезоновата природна пъстрота събратята на поетите - „последните есенни щурци”, тия „непоправими трубадури”: „Да угасим свещта и да приседнем на перваза” - „нощта не спи, нощта е пълна с последни есенни щурци”. Обречена е тяхна „старомодна мелодия от сън и мрак”. Стиховете изплитат прекрасни, изящни метафори, анжамбани и смирено-горки житейски осмисляния за „онова, което беше и няма да се върне пак”. „Над черните бразди златиста паяжинка скита, // овчарите завръщат само забравен в синорите звън”, зърното „сънува благ сеитбен звън”.

Сиротен е неразбираемият език на последните есенни щурци, които някой ден в „невидимата си държава под сухи листи и треви” ще повикат събрата си поет. И ако бъде помнен на земята, той настоява само за едничък жест - „спокойно може да броите// човеците - с един по-малко, щурците - повече с един:

Сега да угасим свещта и да приседнем на перваза
и нека щърбав месец плува след облаците бегълци…
Това е в други времена, но спомням си, че ти ми каза:
Нощта не спи, нощта е пълна с последни есенни щурци!

Последни есенни щурци - непоправими трубадури,
подели свойта старомодна мелодия от сън и мрак!
Една невидима пила изтрива тънките контури
на онова, което беше и няма да се върне пак.

Сега над черните бразди златиста паяжинка скита,
овчарите завръщат само забравен в синорите звън,
тютюнът в пазвите е сух, жарта в огнището - разрита,
и зърното - до друго зърно - сънува благ сеитбен звън.

Последни есенни щурци - не им разбирам от езика,
но как сиротно озвуча, с какви догадки ме диви!
И вече знам, че някой ден един от тях ще ме повика
в невидимата си държава под сухи листи и треви.

И аз ще тръгна като сляп: в преливането на боите
кафяв - от дъбовата шума, и от здрачаването - син…
Ако си спомните за мен, спокойно може да броите
човеците - с един по-малко, щурците - повече с един!

А ето и сонетния образ на Есента при Радко Радков. В багри и звукове есенее Природата, а „пред огнището се заседява// поклонникът на птичите крила”, видян да отлива от виното „в червената и помнеща жарава”, да отпива и слуша „будното щурче” да изрича „повестта му оживяла” и „без премала// грижлив покров на зимата тъче” („Есен”):

Горнякът с писък листите развява,
лепи ги върху влажните стъкла и
прави цветна сивата мъгла,
одрипана и скучна дотогава.

И пред огнището се заседява
поклонникът на птичите крила.
Видях го как от виното отля
в червената и помнеща жарава.

Отпива, слуша будното щурче,
което повестта му оживяла
любовно до среднощ ще изрече.

И със звънлива жичка, без премала
грижлив покров на зимата тъче,
саванено приспиваща и бяла…