СЕЛЦИ
СЕЛЦИ
На село въздухът бе сладък,
а нивите - слънца от цвят,
небето - порив необятен,
земята - черен шоколад.
Под ореха стоеше люлка,
хамбарът - пълен с ечемик -
и всяка мъничка светулка
живееше прекрасен миг.
Тревите радостно растяха
до босите нозе
и всяка мила родна стряха
гнездо на птиците превзе.
Спонтанно утро бе земята
и раждаше жадува плод,
щастливи бяхме там децата
и весел - нашият живот.
Чешмата, крушата, реката,
баирът, лозето, пръстта
в хармония, от бог изпята,
трептяха в ясна простота.
Надеждата бе с цвят на роза,
сънят - неземен бял юрган,
щурецът свиреше в хипноза
с цигулка своя замечтан.
Пещта бе истинско откритие,
до масата стоеше стол,
на куки черни и извити
се мъдреше бакърът гол.
Летяха лястовички ниско
и разговаряха със нас -
когато люлякът е близко,
разбираш всеки птичи глас.
И с котката говориш, с кучето,
с листата на върбата там,
с което просто ти се случи -
и знаеш, че е всичко храм.
В долапа светеха буркани,
един от друг по-важни, с плам,
за който гладната закана
приличаше на укор ням.
С уханни думи и усмивки
цъфтеше ясна вечерта
на свещи бели - придобивки
от хиляди лета в нощта.
Вратата знаеше за бога,
а подът спореше с таван -
и топло гледаше, не строго
там свод от летви изкован.
До лавица с тъкани черги
допираше чело сандък.
Съкровища, а не алергии
се криеха все там, но млък!
До баба винаги лежеше
един добър молитвен том
и песни пееше, четеше
за скромност в скромен малък дом.
За нея хората блестяха
от злато - земен идеал
бе всеки стрък, трева и стряха,
но Господ й го беше дал.
Лежаха в дама съхранени
мотики от различен вид.
Това бе истинско звучене,
това си бе реален хит.
За дядо дългата мотика
бе верният приятел стар,
за мен - най-малката - прилика,
а баба трета маха с жар.
Петелът, пиленцата малки,
телето, кравата в обора
и гроздове, а не запалки
създаваха уют, комфорт.
Гласчето детско на сестра ми,
очите черни като зрак,
пределна - липсата на драми -
омаен - изгревът е пак.
И всичко бе едно сияние,
което в спомена тупти
като сърце от разстояние,
в което чуваш се и ти.
Защо ли мисълта ме връща
десетилетия назад?
От трите свои родни къщи
аз тука първата избрах.
12 септември 2013, Първомай
НОВА ГОДИНА
Говореха ни, че сме равни всички,
а после говорители те станаха
успешни бизнесмени без кавички.
Децата им назад не изостанаха.
В Америка - опасната - отиват,
а техните родители ни учат
как трябва да живеем търпеливо
и дебнат всеки случай като кучета.
И ето, ние просто си живеем
с мечтите стари и с трохите от трапезата,
на чалгата симфониите пеем
и вятърът ни шепне: О, амнезия!
И смеем се, когато ни крадат,
и весело посочваме измамата,
допускаме до себе си студа
и споменаваме небрежно… нещо там…
А кучетата на късмета бягат
от простите ръце народни
и на трапезата до нас отново слагаме
пак всичките си опити безплодни.
И Новата година бледна чака
с бутилка празна до вратата бяла.
Задава се умислена от мрака
Снежанка с Коледата долетяла.
СЪВРЕМЕННИ ПОЕТЕСИ
Да, груби сме - не сме облечени
като богатите метреси -
наричаме се поетеси -
завинаги на глад обречени.
И кой ни знае - нещо пишем,
а после в папките го крием -
и тихо в унес блясък пием
от слънцето, на прах миришем.
И може да са честни другите,
от много труд забогатели,
но факт е, че са затлъстели,
защото плащат им услугите.
Рискуваме, с каквото можем,
за да оставим своя диря,
но рядко пием чаша бира,
на масата - каквото сложим.
О, толкова обикновени
сме българските поетеси -
не сме потомствени принцеси,
света не гледаме студено.
Излишна гордост не подхожда
на позата ни всекидневна,
но даже мисълта ни гневна
с лъжа човека не пробожда.
Да бъдем или да не бъдем -
въпросът жив до днес остава,
готови сме да спим до лава
подобно скитника осъден.
Дори не знаят, че ни има -
наричаме се поетеси -
в мечтите вече без адрес
днес търсим всяка своя рима.
ЕЖЕДНЕВИЕ
Говори вече през сълзи -
това на нищо не прилича -
защо сме бедни - фентъзи
не ми е нужно в ден типичен.
Говорим само за пари,
до болка думите достигат
и сляпа жажда ни мори,
за друг живот четем интрига.
Залива ни далечно кино
и чужди мисли ни обземат,
а помня, че небето синьо
бе някога за мен поема.
Не ме винете, че съм бедна,
не съм успяла да сполуча,
но пак - в пътеката - последна -
аз цял живот все нещо уча.
Кой знае, може да се случи
да победим злините вечни,
успехът ще изглежда скучен,
ако мечтите са далече.
Но ти не вярваш. По-различно
от мене щастието виждаш -
да бъде две плюс две логично
и дяволът да ни завижда.
ХАРАКТЕРИ
Понякога живеем с въздух само
и въздухари ни наричат,
а снобите повдигат нервно рамо -
те въздухари не обичат…
По-тежка от водата пада
на дъното наивността ни -
но има някаква наслада
да вярваш в пътища избрани.
Нима е луд идеалиста,
защото вярва в катедрала?
Не, по-нещастен е кариериста,
достигнал с трясък до финала.
КОГАТО ВЯРВАХ
Когато вярвах в светлината,
бе с нея утринта богата.
Разцъфнал пламък бе небето,
летяха птици над полето,
а улицата бе керван,
повярвал в своя първи план.
Не знаех за нощта тогава,
открива в нея много слава,
но истината щом разбрах,
остана в мене само прах.
Живеех вчера с идеал,
но някой ми го беше дал.
Наистина ли всичко старо
сега изглежда смешен дар?
ДЪРЖАВА
Безумен ден, безумна нощ,
лъжите от екрана -
и никой не излиза лош
в държавата обрана.
Живеем ден за ден, за миг -
от сметка до отсрочка -
крадецът само е велик,
печели нова точка.
Мълчим и вием, но без глас.
Промиват всяка дума -
преди да стигне тя до нас,
превърнати сме в шума.
Перат пари и ни говорят,
че вече сме богати.
И слушаме ги без умора
през зима, есен, лято.
За гордост и не става дума,
о, не, за оцеляване.
И не за дух, и не за ум,
а просто за спасяване.
Замъглен, пътят в прах се крие,
но унес глас сподавя,
че страдаме не само ние,
а цялата държава.