Из „100 дози страх” (2020)

Любен Панов

Дълги години сме работили заедно на журналистическата нива. Международен кореспондент на всекидневниците „Народна младеж” и „Отечествен фронт”, директор на пловдивския радиотелевизионен център, автор на много документални телевизионни филми…

Свързваше ни и едно многогодишно „земляческо” приятелство /рождение, живот и работа в градове на Северна България…/, така че никога не сме пропускали приказка за новоизлезлите му книги или пък за новата му дърворезба /другата негова стихия/.

Всъщност - защо пиша паметка точно на този ден, когато отбелязваме гибелта на Апостола?

Защото в значимото си творчество /над 20 книги в художествена проза, публицистика и документалистика/, на темата „ЛЕВСКИ” писателят Константин Дуфев беше посветил десетки години труд. Не говоря за множеството му статии на същата тема в българската и чуждестранна преса.

„Обречени на безсмъртие” - 1976 г.,
„Безподобният Апостол” - 1987 г.,
„Апостола пита: „Народе????” - 2002 г.,
„Българският Христос” - кинороман - 2004 г., луксозно издание,
„Обреченост” - роман, 580 стр., 2008 г. - луксозно издание, посмъртно…

…Последната не можа да довърши. Отиде си в едно горещо лято, пишейки я в къщата в Орехово. С „Българският Христос” на масата между нас си говорехме за ненаписаната още „Обреченост”. Беше вече болен. Хвалех киноромана, виждах го като готов сценарий за мащабен филм, какъвто /и до днес!/ не е направен.

„Изчакай, да не я хване уроки, Любо… Времената нали виждаш как се менят… Ние тепърва ще го опознаваме… Може би новата ще ти хареса повече…Те са вързани, като посестрими, едната без другата не може… И точно тъй съм си ги залюбил, да знаеш… Книгите на живота ми…”

Така и излезе като че ли… Или „уроки”, или неговата преждевременна кончина… за да не се осъществи най-сетне един читав филм, наш си, за Левски.

През 2000-та година издаде великолепната си книга за Колю Фичето „Чутовният архитектон”. Издателството не е отразило жанра на произведението, но за за себе си аз я нарекох „студия” - не в смисъла на научните студии, които сме свикнали да четем като „необходими им публикации” за научни степени от историци-специалисти. Но студия с твърде по-голяма и художествена, и историческа, а и етнографска стойност.

Когато я четох, тогава разбрах, че грацията наистина не е просто красота, а „красота в движение”, че например ей го - мостът над Янтра, видимо оглежда красивата си снага в речните води и си плува /или лети/ с помощта на витите си „гребла”, които могат да бъдат /защо не!/ и могъщи криле по време на буря…

А Ловчанският мост /пак неговият, старият/, че той си е закотвен кораб и трябва да си сляп и бездуховен, за да не видиш и усетиш поклащането му над придошлите води… Ами църковните му кубета? Една само птица да се рейне над тях и ще доловиш надпреварата им… Ами чудноватите сводове, еркери и прочие чудесии, които Дуфев вещо е описал? Как да не оправдаеш автора, че е нарекъл този българин чутовен, велик…

Когато четеш тази книга се убеждаваш, че този „архитектон” съвсем не лошо се е справял с философията на изобразителното изкуство, без самият той някога да е бил художник или теоретик.

Ей за такива неща си говорехме, когато излезе тази книга. Бяхме си обещали да се срещаме и чуваме по подобни хубави поводи, пък и в мое лице той виждаше един „безпощаден” читател… /Сега, дни преди да предам в издателството „100 дози страх”, намерих между кориците на „Чутовният архитектон” три листчета с мои ръкописни записки за нея, пожълтели от времето. Не си спомням точно за какво съм ги нахвърлял, но явно съм се готвел за негова среща с читатели./

Тогава Коста, съвсем неочаквано за мене, насочи разговора към Левски… Беше вече започнал работа върху „Апостола пита: народе????” И направи някакво „ сравнение” между Фичето и Дякона. Не съм го забравил, Дуфев умееше да внушава казаното:

„Знаеш ли, аз отдавна виждам, че в паметта на нашия народ те може и да имат еднаква съдба… Съдбата на забравените…”

Книгата е била пред нас сигурно, но това, в което се зачетох днес, е в нейното заключение, малко преди края:

„…Изнизват се още десетилетия, славата на Първомайстора прекрачва в нашия век… Колкото и странно да е обаче, тъкмо тогава се намериха хора, при това сънародници, които посегнаха да я позатъмнят. Не защото ги заслепяваше или им пречеше в нещо, а просто затова, че нам е присъщо да не признаваме върховните изяви на нашего брата, без непременно да ги уподобим с чуждестранните. И по-нататък, уви, ще се препъваме в този горделиво-завистлив навик… Пишманучени се заеха да ни отворят очите, за да съзрем, че дряновският колос не е чак толкова голям, понеже бил заимствал от другаде образци и върху му влияел барокът най-вече. Бил видял той, примерно, прочутия каменен мост на река Еркене - и колко му е да направи тогава Беленския…
… Нима не се посегна пак тъй светотатствено и върху един Левски, за да го изкарат най-обикновен практик и осъществител на чуждо революционно кредо?! Човек може да сполучи, и това често става в живота, като заимства от някого другиго, преповтаряйки го в една делнична, посредствена дейност. Докато наченатото от Апостола на българската свобода народно предприятие бе от такава величина, че ако той самият не беше гигант, всуе щяха да са всеотдайността, упоритостта, смелостта му…”

Това преди 20 години. Не знам как днес би посрещнал най-новите „революционни длъжности” на Левски, които ехидно му приписват „пишманисториците” ни.

Вероятно щеше да доразвие темата в „Обреченост”. Последната. За нея не му стигна времето. Издадена бе посмъртно, недовършена…