стихове 1990 - 1996

Марко Марков

ПЕЙЗАЖ 96

Голи сипеи. Сухи реки. Мъртви полета.
Прашни и грозни, безмълвни крайпътни дървета.

Житото, в плевел обрасло, се рони в безреда.
Залезът с цвят на увяхнала роза го гледа.

Вятърът мачка на облак раздраната кърпа
и се разлиства прогнилата дръжка на сърпа.

А сред небето, огромна пустееща нива,
бавно възкръсва Сивушка, а Белчо звездици преживя.

КЪМ ЕДИН ПИСАТЕЛ

Ако искаш за теб да говорят,
да се вълнуват, да спорят,
да те ръзлистват нощ и ден,
за да търсят с поглед вглъбен
всеки твой
ред и герой,
не се май,
приятел,
не се май,
а издай
телефонен указател.

ТОЙ

Върви по пътя си, а пътят му говори
повърхностно и нежно:
- Вкъщи
очаква те уюта на огнището,
разпалено от две сърца невръстни,
и вестника, четирикрилния
претъпкан с дрехи, нафталин и кърви гардероб
(от него може да изскочи някой трети),
целувката, дъхтяща на ванилия,
съня спокоен подир любовта законна…

Върви по пътя си, а пътя му говори
повърхностно и нежно:
- Утре
ти може да си улица, площад,
в морето кораб и звезда в небето,
и името на някой, тръгнал нелегално
съдбата ти неясна да повтори
все по скали и по орляци.

От крачката ти следваща
зависи всичко.
И от това, което ще те спъне.

***
В мен има някой, който напомня човека,
тръгнал лекарство да търси за някого в нощна аптека.

Бърза, захапал поредната своя цигара.
Като таблетка се стапя в небето луната бледа и стара.

С чуждата болка по пътя отнесено крачи,
спъва го всичко, даже сълзата под тежките морни клепачи.

Всяка витрина лъстиво в него се вглежда,
ала той търси онази витрина, която предлага надежда.

Вик ненадеен гръдта му горещо изплаква:
- Моля те, смърт! Ти човека не пипай! Той ме очаква!

Вместо рецепта подава смутено и с трепет
лист от бреза тънкоствола - злато ръждиво и пепел.

Ала гишето отсреща го гледа с насмешка,
сякаш пред себе си има не мъка, а някаква грешка.

Тръгва прегърбен обратно по есенна шума.
Носи на болния вместо лекарство спасителна дума.

КОПРИВЩИЦА

Видях те, както беше обсадена
от сган попътна, шумно разярена,
която, без лицата си да мръщи,
те грабеше по улици и къщи
с очите си на едри, щедри дажби,
улисани в покупки и продажби -
и влизаше в цената й хайдушка
дори гърмът на първата ти пушка.

Но ти, наконтена, но ти, достъпна
от празната възхита не потръпна,
не се възправи, горда и ранена
срещу й - а почти смирена,
без смут в сърцето ти да се прокрадва
очакваше поредната си сватба
с венче от клонка суха на предишна
отдавна прецъфтяла, прашна вишна.

БИТОВА СТАЯ

Тихи стъклата, стените изписани,
масата груба - издържа юмрук.
Ахкат и охкат гостите слисани
или така си остават, без звук.

Поради туй, че е слаба и матова
вред светлината от векове,
пали огнището с лампа стоватова
тоз, който се собственик тука зове.

Мигом забиват сърцата до пръсване
и преизпълват се с ярост и плам,
щото просветват два ножа излъскани
над поразтворена книжица там.

С бели къдели на бабите хурките,
прели кой знае кога и къде,
ситно им думат: - Братя, живуркате!
А пък животът такъв не преде!

Българка съща, невяста скопосна,
пие ги с поглед невинен и син,
сетне разсипва в посуда гледжосана
щедро и гордо бутилката джин.

***
В разцвет е
ширпотребата
на знаци и значки
по повод и без повод.
В разцвет е
съответната поезия.
А истинските майстори са в криза.
Една надежда все пак имат те:
след време на упадък
неизбежно
идва
време на подем.
И после всичко пак ще се повтори.