НЕПОВИКАН СПОМЕН
НЕПОВИКАН СПОМЕН за „Пето авеню” - хасковския Клуб на дейците на културата, за ЕЛИ ВИДЕВА, „регулировчикът” на това авеню, и за неколцина още поети, превърнали се в своеобразни метеоролози на „Южна пролет”…
Прогнозата за хубавото време започваше точно с тях - поетите на „Южна пролет”. Ярки. Шумни или мечтателни. Дръзки и замерящи се с думи. Бохеми. Безподобно талантливи, които еднакво добре пишеха, пиеха и пееха.
Наближеше ли прегледът на младата литература, всеки от тях оставяше всичко и тръгваше към Хасково. Кой ти гледа с какво! С каквото имаше. Няма да забравя тези най-дълги пътувания до южния град - бяха истинска тренировка за търпението.
Да кажем, тръгваш от Варна с влака в 8 ч. сутринта. В 12.30 си в Стара Загора. Тичаш от гарата до автогарата, за да хванеш някой микробус (ако имаш късмет). Ако пък не, отиваш до Димитровград.
После е близко… И защото хубавото време вече е дошло, целият булевард, отвеждащ те почти до хотел „Аида” (там спяхме тогава) беше по средата с онези пищно разцъфтели храсти на майския сняг. Момичетата си правехме венчета за главите, а майският сняг се сипе, сипе наоколо…
Такааа. Регистрация, хвърляне на багажа в хотела, две шепи студена вода за освежаване след дългия път и - право в Клуба на дейците на културата. Там първо се изкачваш по витата догоре стръмна стълба (това - лесно, слизането е по-трудно, особено среднощ!)
Ето, горе си вече. Още от края на стълбата започва нашето Пето авеню. Казано с ирония и без - това е пътят на Славата. Младите поети слушат докладите, понякога спорят с докладчиците, клубът е пълен вече с пристигналите по-рано, там са и поетите от Хасково - жива и силна литературна група…
Обикновено първия, когото виждаш, е Ели Видева - дългогодишен председател на КДК. Усмихната до уши, непресторено сърдечна и гостоприемна, винаги с отворени обятия, с готова шега или виц под езика…
- Брат ти е вече тук, ела да се видите! Книги носиш ли? Ей там, във фоайето направихме щанда. Давай…
И тя раздава къси команди, докато ме въвежда в Клуба. Там вече са напреднали с песните моят Братишко - големият и най-обичан български поет Ивайло Балабанов (Каква хала беше той по това време!…), Гриша Трифонов - Гришата идваше от близкото Харманли и разбира се, беше отрано тук, Жоро Николов - другият талантлив харманлийски поет…
Там бяха вече и поетите от сп. „Юг” и от Литературния музей - Иван Николов и Петър Василев. В първото сепаре до вратата вляво обикновено сядаха Емил Симеонов, Васко Сотиров, Червенко Крумов, Стефчо Милев… Понякога и Симеон Стоянов…
Назовавам ги един по един и ми иде да се ощипя - къде съм, на земята или на небето! Повечето от тези страхотно талантливи приятели са отдавна Отвъд и ми идва да извикам на живите: „Да не сте посмели да тръгвате! Чувате ли?! Душата ме боли вече от загуби…”
…Ели кръстосва Пето авеню и ме мъкне от маса до маса: този видя ли, оня видя ли…
Ей ги тук: Мина Карагьозова и Ангелина Матева, благата душа - естетът Хубен Хубенов, Иван Маринов, Марин Маринов…
Ето, че се заплеснах в разговор, а в това време Васко Жеков е хванал невръстния ми син за ръка (той почти тук порасна на „Южна пролет”) и двамата се разхождат из клуба, из Пето авеню, ту навън на терасата, ту вътре…
Вървят така - големият Васко, който се носи като презокеански лайнер (сравнението е на Ели), и малкото човече, на което всички приятели се радват и по сто пъти го питат: „Я, кажи как се казваш!” На него му е писнало вече от това нередактирано повторение и троснато отговаря: „Как, как - ВаРели се казвам!”
Онези умират от смях, а малкият дръпва ръката на чичо си Васко и го помъква към терасата да ядат поредния сладолед…
Сядам за една песен време до моя Братишко и подхващам „Лале ли си, зюлбюл ли си, гюл ли си…” В песента ни влиза с уникалния си глас и Гришата, всички вече пеят, с песен си казваме колко се радваме един на друг.
Ели Видева цялата свети. И как няма - Клубът е вече пълен с поети! Обръща се към Гришо и мен и - нали е учителка! - ни изкомандва: „Да не закъснеете за площада! Двамата палите огъня - нали си знаете!” Васко Сотиров репликира: „Подпалвачи с подпалвачи!” После въздъхва кахърно и добавя: „Хубав е животът, но много се проточи!”
Прибирам си детето от терасата и всички се отправяме към площада… Вървим с Ели Видева през атриума под универсалния магазин, а тя говори на малкия: „ВаРелкааа, ВаРелка, ако знаеш как се радвам на майка тиии!”
Той я поглежда с разбиране и изтърся: „И аз!” По цели дни сме заедно с него и не очаквах такова любовно признание. Щастлива съм!…
А иначе, Ели Видева е събрала в себе си двете субстанции ведно - поезията и математиката. Преподава теореми и уравнения на учениците си, а нощем пише стихове. Математик в поезията - това вече е почти метафора.
Но ако решим да намерим някакви „математически” следи, то разбира се, ще посочим категоричността на съжденията и праволинейността на нейните позиции в живота, ще посочим и силата на духа и, неизтощимата и готовност да задава въпроси…
Но все пак, нима тези следи по своя дух са само „математически”? Нали тъкмо поетът е призван да задава въпроси?!
Самата поезия на Ели Видева не е еднопланова. В стиховете й има такава лирическа дълбочина, пред която даже и математикът у нея отстъпва.
Тематична пълнозвучност и разнообразие на образите, умело идентифициране с природата, живописване на всичко наоколо, но и на душата, която не крещи, тя не признава фовизма.
Тази поезия-живопис е мека, пастелна, замислена, предлагаща втори план, появяващ се от философското съзерцание…
Тази поезия живее като ехо на нашия вътрешен глас и да не откликнеш на нея, е просто невъзможно…
Както беше невъзможно да не откликваме на поканата за „Южна пролет”, отправена от председателя на Клуба на дейците на културата в Хасково…
Най-хубавият КДК в цялата страна.
Който, всъщност… вече не съществува…
