Иванка Павлова

УЧАСТ

В моя дом - тази меча бърлога,
аз умирам, възкръсвам и пак
слънчев лъч ми помага да мога
да изплувам от гъстия мрак.
Разминавам се с близките хора,
любовта ми е зъл бумеранг,
а огъва плещите умора
и се лутам все в някакъв фланг.
Гордостта ми гнездо си е свила,
а съм уж с помъдряло сърце.
Ту съм силна, ту детски безсилна,
ту богата, ту с празни ръце.
Но от стихове-жалби се плаша
или може би все пак така
съм подала на жадния чаша,
на самотния - братска ръка.
Може би. Все въпроси сурови
ме разпъват без милост на кръст.
Падам, цяла съм в рани, отново
извисява душата ми ръст.
Ще получа ли отговор скоро?
Но макар да не съм с дух смирен,
пак на словото аз съм покорна,
на магията властна съм в плен.

***
Два-три подарени тефтера -
луксозни и с твърди корици -
години са чакали в шкафа
мига за живот да възкръснат.
Изпълних от края до края
един - цял изписан, издраскан,
свидетел на нощните бдения.
Прелиствам го. Мълком разказва
за пътя чудат на сърцето,
сред джунгла от думи избрало
онези, които, събрани
във общност единна, говорят
на свой език - нова реалност:
сглобяват, изграждат портрета
на космос, наречен душа.
Сега е ненужен тефтерът -
преписан е всеки стих вече
и става за печката само,
но нещо ме спира - не мога
парчета живот да подхвърля
на тази ламя ненаситна.
Стои си на масата още -
далече от погледи чужди:
скъп спомен за нощи безсънни,
за странния свят на духа.

***
Суетност ли е, Боже мой,
неистовата ми потребност
от болката, от редките възторзи
килим от думи да тъка?
Изпращам своите послания
на неизвестни адресати:
момиче със душа на цвете,
зрял мъж - търсач на красота,
старица с неугаснало сърце.
Живеят може би в съседен град,
а може би на бъдещето са деца.
Дано писмата ми да ги намерят.
Все ми се струва: нещо належащо
във редовете им се крие.
Потребни са не само думи,
а нещо повече от тях.
Знам, че с един замах човекът
за миг Земята би взривил.
Защо тогава, Боже мили,
не секва този странен извор?
Навярно вярвам в чудесата
и като в Яворовата творба
очаквам „нечий родствен зов”.
Но ако той е само ек
от моето стенание за отклик?

ЕСЕННА РАПСОДИЯ

Случайните метафори ме плашат.
Стихът ми се стреми към простота.
Горчилката е лек. Изпивам чаша
и продължавам. Властва есента
край мене, но и в мене. Неизбежност.
Като че с пъстроцветната дъга
художник влюбен акварели нежни
рисува. И струи от тях тъга.
Но мисълта ми върхове и бездни
преброжда, а духът ми несмирен
открива родство с висините звездни
и прави плодотворен моя ден.
Сънят краде богатството ми-време.
Пробуждам се. Прозвънва стих и аз
решавам нищо да не ми отнеме
прошепнатото от мига без глас.
Записва радостно и вдъхновено
на белия лист моята ръка
стихотворението - част от мене
навярно ще се съхрани така.

СМИСЪЛ

Аз зная. Както във съня си
човекът знае кой е и какво
се случва в тази нереалност -
един особен успореден свят.
Съдбата ми е начертана
от звезден айтиспециалист,
а моето участие е скромно,
но сигурно съм допринесла
и аз за сложната програма.
Случайно ли съм се сродила
навеки с думите? Навярно
още в далечното ми детство
невидим ангел е прошепнал
най-първото стихотворение
на удивената ми същност.
Написаното ще остане:
предназначено е за някого.
То като семе ще покълне,
ще се превърне в житен клас,
за да нахрани гладна птица.
Какъв по-хубав смисъл от това?

ПАНАИР НА КНИГАТА -
2020 ГОДИНА

Дворецът на културата.
Павилиони.
И книги -
пъстри и красиви.
Луксозни и обикновени.
Познати автори.
И непознати.
Безброй заглавия.
Ще се удавя
в потока книжен.
И се плаша
от мисълта,
че не е постижимо
и малка част
от многото написано
за цял живот да прочета.
Това като че ли
разколебава
желанието ми и аз
в потока да прибавя
своя книга.

ДЪЛГОТРАЙНОСТ

Силна е ръката на резбаря.
Погледът му, взрян в парче дърво,
вижда образи и форми.
И се ражда новата реалност,
за да омагьосва с красотата си
и с възвишената си тъга.
Думите са моето длето.
От душата ми извайва то
живи образи и форми -
летопис на минало и днешно,
светло обещание за утре.
Колко си приличаме с резбаря!
Съсредоточено и с упорство
като медоносната пчела
в самотата диря вдъхновение
да придам на думите магия
и на миговете - дълготрайност,
па макар и кратка да е тя.

СВЕТЛА ЛИЧНОСТ

Когато вече твърде трудно дишал,
поискал Христо Смирненски бял лист,
но не успял ни дума да напише.
Останал листът недокоснат, чист.
Какво ли щеше да ни завещае
бунтарят вечен с ангелска душа?
Преселил се е вероятно в рая.
Почти съм сигурна, че не греша,
защото да обича всеки страдащ
и болката му да е негов кръст,
а да излъчва ведрост, жизнерадост,
пленявайки с духовния си ръст,
на светла личност само е присъщо,
която заслужава ореол.
Тя подир ада земен се завръща
направо при господния престол.

***
Аз следвам сякаш нечий таен план.
Припламва въгленче в душата ми
по повод, незначителен на вид:
усмихнат спомен, капчица роса,
щурче с цигулка, бебешко гугукане.
Изграждам някаква мозайка
от късчета живот: необичайни,
така внезапни, толкоз неочаквани…
Като невидимо зачатие
си имат своя логика чудата
и ме заставят да ги следвам.
Те са обречени да се родят:
картина на самата мене
и образ на света, видян
през чифт очи възторжено-скептични.

***
Аз горя. Като свещ може би,
но горя, а не тлея. Изпращам
светлина в този пещерен мрак
на душите, залутани в него.
Зная, факел не съм. И не искам
да зова, да осъждам, да стряскам.
Малко пламъче - светлото в мене,
да огрява пътечка-надежда,
да открива и с думи да буди
най-човечното, скрито у нас.

Не горя като факел, но светя,
па макар като свещ, като свещ…