ДОСТЛУК
Златил запря четинестото магаре в сянката на дивачката и без да го разпряга, остави ралото да полегне на браздата. Приседна в дъното на джанката и бавно-бавно попи потта от лицето си с краищата на бялата кърпа, покриваща главата му. Сетне надигна жадно бъкела с вода и загледа небето. До заник слънцето имаше барем три саръка път - щеше да свършат пак по икиндия, както всяка пролет, а на заранта рано по хладина да сеят. Нивата му не бе никак голяма - нямаше и три дюнюма (1), ама беше страшен камънак и при оране грамадата до синора непрестанно растеше, та начесто спираше магарето си, че му идваше връхнина.
Хубавите имоти в селото бяха в издънките на половин дузина дьонмета (2), надошли преди години от други краища на планината, дето зарад келепир първи загърбиха бащиния и драговолно смениха вярата си. По това време в Павелско никой не беше каил да го турчат, затуй през 1669-та се опитаха силом, ама вързаха чалми само в две-три ханета (3), че селяните вкупом се криха над година в гората около Пашалийца. Когато всичко утихна, бегълците се върнаха обратно, ама берекетлиите им ниви вече бяха в ръцете на току-що заселени дьонмета. Инак като отмахнем, че по време на бягството изгориха колибите им в Иверце, Белянце и Селище, българите не пострадаха хептен. Вярно, че вдигаха други къщи върху днешното място на селото, но пък увардиха и главите си, и имената. Макар че оттогаз се извървя сума ти време, през 1838-а мюсюлманите не брояха повече от стотина души, но държаха земята в котловината, а християните - десетократно повече, се трепеха по чукарите.
- Златиле, подай ми водата! - с пъшкане се натъкми до орача синеока хубавица, като свали на раменете си бяло тестемелче и разлюля златисти къдри.
Преди да даде бъкела на Милица, двадесет и петгодишният мъж го разклати с ръце и рече:
- Пий и ш’ида за вода, че и Марко ожадня, завалията - кимна към магарето Златил, сетне спрял грейнал взор върху издутата й престилка, добави. - Дава ли ти зор?
- Не, ама нящо ма приреза кърстъс… - отвърна бременната му невеста, с която от неделя ката ден чакаха първа рожбица.
- Видиш к’во ти е дереджето и пак са вреш да помагаш. Веке нема да ми водиш магаресу! - прекъсна я загрижено орачът.
- Нищо ми нема бе, Златиле - засмя се Милица.
- Да ти нема! - не отстъпи мъжът.
- Ти чуеш ли са к’во лафиш? Я да не съм няк’ва кадъна, че да легна!
- Кадъна-не кадъна, сядаш а’туй под дървосу! - смръщи вежди орачът.
- Да не бех ти казвала - съжали Милица и рече да му обърне гръб.
- А ако стане няк’ъв сакатлък, сетне… - благо загълча Златил и докосвайки я гальовно по рамото, рипна да се стяга за вода.
- Тъй е, ама ми са ще да ти помогна, че не ма свърта на адно място, кат гледам слънцену.
- Оти са кахъриш бе, булка? До икиндия има много време, ше са оправим - рече здравенякът, като освободи магарето от оралото и нарами бъкела. - Айде, Марко!
Милица загледа подир мъжа си и някаква особена топлота се разля из тялото й. Преди да се оженят, всички моми в Павелско се захласваха подир Златил, даже и друговерките скришом го оглеждаха, ама бързаха да отмахнат очи, да не бъдат видени от свои. Тя също го бендисваше, макар че като лична хубавица си даваше нарочна тежест, която обаче окончателно изостави преди две години, покорена веднъж-завинаги от неговия адамлък (4). При общуване той изглеждаше някак грубоват, но зад тая му външност се криеше изненадваща човещина, която стана ачик-ачик по време на чумата в Павелско.
Морът го донесоха юруците на Кара Сюлейман, като се върнаха с билюците от Беломорието през пролетта на 1836-а. Не мина и неделя, когато един от овчарите му се тръшна болен и още в съвест рече, че все едно някой хвърлял отгоре му с ибрик гореща жар, сетне почна да говори небивалици, а погледът му нацяло помътня. Още не бе подбелил очите и втори пастир легна, изпосле болестта подхвана и кадъните. За две недели друговерците три пъти ходиха на гробището до джамията. Българите първом сметнаха, че турците са наказани зарад злините си, но столетникът дядо Вачо ги посъветва да бягат извън селото, че тъй подхванала и чумата, когато бил дете. Християните вкупом се юрнаха да правят колиби от боров клонак на Гора и Лещища, като подбраха и стоката си. Мюсюлманите обаче си останаха по къщите в Турската махала, щото ходжата им каза, че според корана бягството е странене от Аллах, затуй като стихна чумата, повечето умрели бяха турци.
Горе на колибите най-първо пламнаха децата, дето пресрещнаха слизащите през Мъре стада на Кара Сюлейман, подмамени от припева на сребърните им чанове. Научил, че в лагера има заразени, дядо Вачо тутакси събра пред колибата си по-първите люде и додето отброяваше овалните зърна на кехлибарена броеница, почна мъдро да хортува:
- Чумавите тря’ва да са башка, инак куртулисване нема! - подир което даде акъл какво да се върши.
Отделиха болните деца в две колиби на Върха, дето изпървом за тях беряха грижи близките им, но щом и те се натъркаляха болни, стана страшно. Никой не искаше даже храна да носи на Чумина поляна, както взеха да наричат мястото на болните, а не да остане да ги цери с дядо Вачовите лекове. И тогава Златил показа човещината си. Макар да нямаше роднини между болните, додето чумата не отшумя нацяло, не се махна от поляната…
И затуй, когато подир година й прати момари, Милица никак не се двоуми, а веднага му върна китка…
Жената се усмихна на спомена, връхлетял я изневиделица. Сетне се изправи да поразкърши снагата, но изведнъж остра болка я накара да приседне наново. „Почва се!”, мина през ума на бременната, когато страданието се повтори, а веднага след това - потрети. Самотата около нея обаче я уплаши.
- Зла-ти-ле-е-е-е… - взе да вика Милица, ама никой не се обади, че по това време мъжът й тъкмо почваше да пълни бъкела на извора, който бе на половин сахат от нивата…
На връщане Златил чу някаква гълчава и досетил се за причината, хукна през глава към бащинията си, изоставяйки магарето си.
- Мъж! - взе му мюждето кадъната на Кара Бекир, като увиваше в яшмака (5) си новороденото, което огласяше околността. - Черпнята е от тебе…
- Ако не беше Карабекирица… - едвам-едвам помръдна кръвясали бърни легналата Милица.
- Еее, люде сме… - прекъсна я гологлавата кадъна и подаде увитото бебе на баща му. - Да ви е живо и здраво, Златиле!
Мъжът притисна до гърдите си първородния си син, който, все едно усетил кой го държи, изведнъж спря да плаче, но тоя път очите на Златил не издържаха. Карабекирица се престори, че нищо не вижда и взе да помага нещо на Милица, но родилката, умилена от видяното, радостно захлипа…
- Айде бе, жена… Стига толкоз помощ! - чу се отнякъде гласът на Кара Бекир.
- Ида, ида… - отвърна високо кадъната, а шепнешком добави. - Нататък можете и без мене…
- Аллах да те поживи, сестро! - каза й Милица, която бе на едни години с Карабекирица.
- Берекет версин! - чак сега намери сили да й благодари Златил, нацяло смаян от добрината на друговерката.
- Нищо, нищо! Люде сме… - рече кадъната и тръгна към мъжа си, който се бе спотаил в долния край на нивата зад тантуреста хвойна.
Кара Бекир се ядоса не толкоз на похабения яшмак, дето купи на жена си преди десетина недели, когато го дари с първо чедо, а щото тя стоя с открито лице пред чужд мъж… И то гяур! Затуй посрещна жена си с крамола, а тя покорно сведе глава, без и дума да му каже. Онзи вика колкото вика, сетне срита коня си към Павелско, а Карабекирица го заследи пешком, тъй както бе и дошла от Дряново, дето гостуваха на свои.
- Карабекирица била алтън (6) челяк! - възкликна Златил, щом турците се скриха надолу към Ильов гроб.
- Господ ни я проводи, Златиле… - едвам-едвам отрони жена му.
- Дума да нема! - съгласи се мъжът й, като си помисли, че Кара Бекир не заслужава хубавата си кадъна, щото от него бяха пропищели бая люде в селото.
Подобни мисли се завъртяха и в главата на Милица, та лицето й се опна угрижено и нищо не отвърна. Златил й подаде бебето и взе да подбира багажа:
- Милице, вземи си солук и да та карам нъх село, а пък яз утре на ранина ше доора и ше сия ниваса.
Подир сахат той помогна на жена си да възседне магарето, взе на ръце рожбата си и полека-лека поведе животното надолу по пътеката.
На другия ден Златил бързо ошета имота си и по обед се върна в селото. Свърши някоя къщна работа и се застяга за пазар. На сутринта по първи петли натовари магарето с туй-онуй за алъш-вериш и през Бяла Черква слезе до Филибе. Имаше късмет - бързо продаде стоката си, накупи разни неща за вкъщи, като взе нов яшмак за Карабекирица и чибук с торбичка ориенталски тютюн за мъжа й. Армаганите, заедно с ароматна погача и малко яйца, ги занесе в Турската махала една стара комшийка, че Милица и Златил бяха от малки сираци. Случи се тъй, че Кара Бекир отсъстваше от дома си, та даровете прие жена му, която в отговор тутакси сгоди някакви дребни дрешки за сина на Милица. Щом се върна Кара Бекир пак се разлюти и развика, но видял своя подарък, млъкна и побърза да го сефтоса. Като смукна два-три пъти, хубавият аромат го поотпусна малко:
- Аферим! Гяурът се сеща от хубав тютюн! - каза доволен турчинът и седна на миндера. - Стори кафе!
Мина време. Настъпиха дълго чаканите харманени дни. За радост годината се случи най-берекетлия от всички подир мора - житните ниви тъй се отрупаха с плод, все едно на всеки стрък имаше птичка, а не клас. Както винаги, сърповете зарязаха първо в долината, дето бяха имотите на турците. Златил научи кога Кара Бекир ще вършее в Блата и отиде да му помогне, без да е канен. Нивата на турчина бе не по-малка от двайсетина дюнюма и реколтата бе богата и пребогата - навсякъде се виждаха камари складени снопи. Застанал по средата й, Златил тъкмо я оглеждаше, когато зад себе си дочу тропот на кон и додето се обърне, заядлив глас изкряска:
- Какво правиш на нивата ми бе, гяур? - с крамола го подхвана сайбията на имота.
- Имаш ли нужда от помощ, Бекире? - вместо отговор го попита Златил.
- Кат видях от Кьошка челяк с магаре, си рекох апаш е… - без капчица свян си призна турчинът.
- И на мене Господ даде берекет, ама още не е за жътва. Я съм дошъл да ти помогна, че…
- Хм! То ако е за помощ, работа колкото щеш - прекъсна го Кара Бекир.
- За помощ е… Толкоз хаир ми сторихте с жена ти, че не мога да се отплатя.
В това време дойдоха и помощниците на друговереца, предимно мюсюлмани, но и неколцина българи, които имаха да връщат ангария. След малко пристигнаха и две-три жени, между които и Карабекирица с детето си, вече бе проходило. Като видя рожбата си, суровото лице на Кара Бекир грейна. „Не е толкова лош, колкото се прави!”, помисли си Златил, станал свидетел на промяната у турчина, който пъргаво рипна от коня и върза люлка на сина си на един орех, където жените окачиха и торбите с яденето.
Додето се подготвят за работа, слънцето взе да напича и стана тъкмо за вършеене. Людете се разделиха на две и захванаха да работят. Като видя, че вършитбата потръгна успешно, Кара Бекир, който сновеше насам-натам из нивата, подхвана някаква друговерска песен, в която начесто вмъкваше и български думи. Сетне разнежен, отиде при детето и взе да си играе с него, додето то се умори и заспа в люлката.
Тъкмо наближаваше обяд, когато откъм ореха долетя тревожният писък на Карабекирица. Златил пусна поводите на животните и се юрна към кадъната, която пищеше с всичка сила и гледаше обезумяла към люлката. Като стигна ореха, разбра причината за нейния ужас - шарена змия бе рипнала от дървото и стремително се виеше към главичката на спящото детенце… Без да се бави, Златил хвана пепелянката и я метна на земята, дето я замачка с цървулите си. Сетне взе детето, което все така кротко си спеше, и го подаде на майка му, станала по-бяла от платно. Накрая претърси люлката, подир което й рече утешително:
- Вече нема страшно!
- Сполай ти, Златиле… - едвам успя да продума кадъната.
- Е, нема нищо! - каза просто Златил и добави. - Аз да отивам, че бая вършитба ни чака…
- Какво стана, бе? - дотърча уплашен след малко и Кара Бекир, който по време на премеждието бе на другия край на нивата.
Карабекирица трескаво му заразправя случилото се, при което мъжът й първом пребледня, сетне не можещ да владее тялото си, тихо приседна в дъното на ореха и дълго-дълго гледа към българина, който вече бе подкарал животните по хармана…
Тая случка разтърси Кара Бекир из дъно. Насетне проклетията му се попречупи и той стана някак по-мек към християните, а пък със Златил подхвана невиждан достлук (7), дето рядко се среща даже между едноверци. Семействата им тъй се сближиха, че изпосле не минаваше Байрам или Коледа, Рамазан или Великден да не бъдат наедно. Децата им поотраснаха, други се народиха, но всички до едно се имаха като роднини.
И както се очакваше, приятелството между Златил и Кара Бекир роди завист и у българи, и у турци. Злобата у вторите бе дотолкоз, че даже се оплакаха на селския мухтарин.
Една привечер той спря Кара Бекир и му рече:
- Бекире, туй, дето го правиш с оня гяур, не е много редно…
- Чуй ме, Тахире! - прекъсна го Кара Бекир. - Ако по-лани се бе намерил някой гяур да хване твоя Османчо, като падна от крушата в Баня, сега синът ти щеше да е жив. А ти не само щеше да позлатиш избавителя му, ами сигурно би го сторил и селски старейшина. Право ли казвам?
- Тъй е… - преглътна тежко мухтаринът и гъста червенина покри бузите му, а Кара Бекир го отмина без нищо повече да му рече.
Какво обади на тъжителите Тахир ага, никой не разбра, но насетне в селото не се чуха повече приказки за достлука им и той си продължи по старому. Но подир няколко лета се случи тъй, че една пролет Златил се връщаше от гурбет на остров Тасос и до Горно Дерекьой имаше дружина. Понеже мръкваше, някакъв дюлгерин го покани да преспи у тях, но той не рачи, решил отнапред да върви през нощта, та сабахлен рано да прегърне Милица и децата, които не беше виждал сума ти време. Затуй нататък подкара магарето си самичък. Но не щеш ли към полунощ, щом стигна Златна грамада в Дряновско, три сенки се отделиха от дърветата и се изпречиха отпреде му.
- И парата, и стоката! - турска реч раздра тишината.
Откак продължи самичък Златил бе все нащрек, но разбойниците отдалеч чуха чаткането на копитата на Марко по каменните плочи на римския път и го извардиха. Гурбетчията нямаше време даже да хване ножа си, камо ли да извади пищова, щото веднага след командата главатарят на шайката хвана магарето за повода, а двамата му апаши скочиха връз него. Макар и изненадан, Златил не им се остави, а отблъсна с крак единия душманин, прасна другия по главата и го запрати в храстите край пътя. Вече се тъкмеше да рипне върху баш разбойника, когато калъчката на първия апаш се вряза в рамото му. Отначало Златил нищо не разбра, а се хвърли върху нападателя и чак като го повали на земята и усети струящата кръв от тялото си, взе ядно да го души. Точно тогава изтрещя пищовът на главатаря им. В първия момент на Златил се стори, че куршумът е улучил онзи под него, щото спря да мърда, сетне в просъница видя отдалечаващите се засмени лица на децата и Милица и накрая главата му клюмна върху гърдите на мъртвия злодей.
При изгрев слънце, когато Златил трябваше да възвести с гърмеж завръщането си от гурбет, от Правото се зададе Марко, който тъжно полюшваше на самара преметнатото тяло на сайбията си…
На погребението му на Великденица стана чудо - сред калабалъка българи, изпълнили гробището, се открояваше Кара Бекир с цялото си домочадие. Когато всичко наоколо опустя, мюсюлманинът приседна на гроба на приятеля си и до тъмно остана безмълвен. Какво си казаха със Златила остана тайна…
На другия ден сутринта Кара Бекир препаса силяхлъка си, сложи ятаган и два пищова и се метна на коня си, без нищо да рече. Жена му, щом го видя накъде тръгва, въздъхна издълбоко, досетила се какво ще стане. Къде ходи Кара Бекир, какво прави - никой никога не разбра, но щом се върна по икиндия, в ожалените му очи се прокрадваше малко игриво пламъче.
След ден гурбетчии видяха на клонеста борика в Златна грамада да се поклащат двама обесени турци, в единия от които познаха брата на Карабекирица, когото тя бе прежалила още като оглави шайка и взе да безчинства по пътищата…
——————————
1. дюнюм (тур.) - турска мярка за повърхност, равна на 919, 3 кв.м.
2. дьонме (тур.) - преобърнат в друга вяра; вероотстъпник, потурнак
3. хане (пер.-тур.) - къща, дом
4. адамлък (тур.) - човещина, човечност
5. яшмак (тур.) - кърпа, с която туркините прикриват лицето си
6. алтън (тур.) - злато, жълтица
7. достлук (тур.) - приятелство, другарство
