Димитър Кенанов

Ключът към наричанията на Огняна Свиленова/Свилина в подборката „Сънят на живите” е в завършващото стихотворение, обрамчено от едно и също горчиво из- речение: „Било е някога, било е…”. Тук е любимият глагол „дишам” ( виж книговата заглавка „Дишат мигове” (1971), тук е отпратката към Блез Паскал с неговото определение за човека: мислеща „крехка тръстика”; тук са думите-символи, водата/ „лунни води”, „свистенето на вятъра”, „дъното”/върхът - „ни време, ни спомен”:

Било е някога, било е…

Дишам - крехка тръстика
сред лунни води
с още по-крехка
начупена сенчица
далече под водата.
Ни време, ни спомен.
Само тихо и нежно люлеене,
смях на водата у мене.
И свистене на вятър,
древно и младо,
с дъх на блато и пара,
със зова на дъното.

Било е някога, било е…

И там, в това „някога”, са вътрешните „езера”. В силуета си на „вярност// и пристрастие” върви тя, възторжена „с потресаваща готовност за промени” и за следване на „пътя си// като в знамение”. „И слизащи ниско птици// не стигат до водата,// освен като копнеж”:

Спокойни и замислени
са езерата ми.
Следвам пътя си
като в знамение,
водима от води разпътни,
пролетни,
и от разгула на далечни пламъци
в нощта.
Защото белият ми дом е пламнал,
а в мене е възторг
и смут.
Не мога да го обясня.
Временно приемам таинството,
додето ме крепят нощта
и пълният пожар.
Почти прекрасен покрай тях
силуетът ми е вярност
и пристрастие.
И потресаваща готовност за промени.
Тъй изкусителните чудеса!
…
Но езерата ми изглеждат
спокойни и замислени.
И слизащи ниско птици
не стигат до водата,
освен като копнеж.

Странно - в Огнянината екзистенциално сугестивна/внушима и утишинена поезия любим гост е стихията на смеха („хубав като дишане,// безкраен смях”), простиран в радостта („хубава и люта радост!// Дишайте я с въздуха”):

Отгде е този ласкав мрак?
И този смях, със Прометеевото чудо равен?
Не вярвам, че случайно е дошъл.
От лятната привечер
лъха радост и узряване,
присъствие на звездни светове -
трогателни и досегаеми.
Тайната е цяла.
В душата е неясно
и спокойно.
И неоткупна като смях
и царствена,
простирам радостта си -
хубава и люта радост!
Дишайте я с въздуха!
Раздира този ласкав мрак
и го превръща в празник.
Защото сме се смели някога
и тук оставаме с надеждата,
че ще се смеем пак
пред чудото на погледи и рождества,
пред мъничкото слънце на живота
и пред лудите му дарове.

О, хубав като дишане,
безкраен смях!

Български багри се разпръскват не само от пейзажите на Тракия, но също от вътрешното пространство на българската национална психология - вековното люлеене на „тежко и здраво хоро” („Българи”), вековното дълбинно „хорово пеене” пред „майчица, мила България”, „разпиляна и дъхава,// наша съвест и наша съдба” („Българско хорово пеене”):

И пеем.
Нестройно,
тъмно и прекрасно,
с цвета на твойта крехка вечер.
И ни спъва,
и все ни възражда
упоритият наш жилав корен.
Пеем. Пеем.
Край големия огън на твойто огнище,
нахлули радостно във себе си
и приютени в песента
нестройно,
несъмнено,
„Мила Родино…”

За Димчо Дебелянов („Миг”) площадната тълпа е „ледно-бездушна”, отчуждена от него. „Тъжен и морен” той „плува самин из тълпата огромна// на някакъв град, огрешен и позорен”. В българската „шарения” на весели „панаири през септември” Огняна Свиленова е повлечена от „жажда за слънце” и приобщаване към неотчуждените от нея сборяни („ И като риба във вода// се гмурвам във тълпата) („Панаири”):

Шарения, прашно.
Ярко слънчево и шумно.
И идем безрезервно -
есенен мравуняк,
раздвижен и щастлив.
Сензации.
Невероятни сцени на безценица.
Безбройни свирки,
духнали срещу небето.
И скара.
И даже рев на лъвове
от цирка.
Изобилие на празник.
Продават се балони и късмети,
пижами, самолети, стомни,
тази сутрин брани плодове
и снимки в рамка,
старите носии,
пуканки и царевица,
захарен памук,
локум.
Още хиляди неща. Продават се.
Панаири през септември!
И ни повлича жаждата за слънце.
И за топло. И за сухо още.
И за хора.
Панаири весели!

И като риба във вода
се гмурвам във тълпата.
И като риба на водата
й се радвам.

По традиция големите български поети са с жива гражданска съвест - тя е в сърцето и ума на Огняна Свиленова: „Балада за живия часовник” и „Хроника - 1923-та”.
„Балада за живия часовник” ни връща към саможертвата на въстаниците от април 1876 година:

Разгромът отсъства.
Той е теория.
Няма разгром.

Те идеха в плътни тълпи
и от много далече -
през тъмните пет века,
стълпени в душите.
Говореха тежък и силен език
с прамайчината чистота.
Говореха властен и волен език.
Един народ изживяваше себе си,
изкупваше себе си.
Вулканът е жив!
Вулканът изригва!

Незапомнена
масова жертвена клада
пред култа Отечество…

А „Хроника - 1923-та” е поклон пред антифашисткото Септемврийско въстание:

Месец девети.
Оставиха полето неприбрано,
за да добият свободата си
или свободно да умрат…
<…>
И ето почна.
Съмнали, полята виждат:
вървят децата им с разпрана гръд.
Вървят като филизи
пролетес към слънцето.
Конопените ризи се обагрят
и стават знамена.
Колко живи знамена -
все с този страшен цвят!
И кучетата вият на умряло.
Простреляни ръце
с изопнат показалец
сочат на света
към новото чудовище -
фашизъм.

Бяха първи.
Бяха българи.
И бяха много.
Как гъсто са настелени в нивята -
както след усилен селски труд
в браздата лягат да поспят.
Как още са задръстили реките
със телата си.
И кладенците и върлините -
с главите си.
Къде да се намери некървава вода?
Из една огромна общност -
земя, небе и хора -
израства смисълът на тази жертва.

Останаха предание.
А внуците им ги повтарят
по име и дух.
Соколи пак се вият.
Извива топлата дъга на полета
и се задържа във зенита.

Незнайни и знайни,
пастири и воини,
ковачи, поети,
синове и бащи,
момчета, мъже -
все добри и достойни -
поклон!

* * *
Тържествено-възпоминателните мажорни акорди озвучават възможности на многообразни творчески равнища: от елегично-съзерцателни импресии до одични подемания-възпявания пред олтарите на Рода и Родината, на Свободата.
При необходимост идва и сладкогласието на римите - предимно глаголно краесловни, както е по изискванията на гръкоезичното и славянобългарското поетическо изкуство. Ето напр. обиграния звукопис с вътрешни ритмоусилващи цезури в неочаквания формат на „Триолет-скороговорка”, където се подхваща Петко-Славейковски и народнопесенен мотив:

Щури старец пак щурее.
Мира няма, старост не рачи.
Ту пиян, ту с гайдата вилнее.
Щури старче, що щурееш?
Поумнееш ли, ще проумееш:
Старостта е дар, макар горчив.
Щурчо-старец щур щурее.
Щърба старост не рачи.

А ето познатото ни от наслова на цикъла твърдение „сякаш повече сънем живеем” в „Летен сонет”, дето се обиграва и озвучава образът на сенокосния щурец, превърнат на „общо място” в „тихата лирика” от 60-те - 70-те години на миналия век:

О, свири ми, щурецо, свири…
През теб времената струят.
Из тебе пространства роят се.
Не секвай, щурецо, свири…

Тази вис луннокрила и росна
до разсъмване все ще кръжи.
Под звездите славеева песен тъжи -
неизбродна, сред нощ сенокосна.

Недокоснати струни отекват
вдън славеево пълно сърце.
И перце по перце доолеква

вдъхновеното птиче телце.
Сякаш повече сънем живеем.
Ах, свири ми, щурецо, славею, пей…

ИН (ТРОЕН ЦИКЪЛ)
I. ПРАЗНИК НА СЕНКИТЕ

ПРЕДДВЕРИЕ

Първом е насловът „Празник на сенките” в троичния цикъл „ИН” - посвещение на Жената, нейната природа и мисия в утробата си на майка да оцелостява живота. Припомням си моето „Притегляне”: „Жива вода на живота -// край нас.// Но не отминава Жената”. Ето още и моята жътвено-символична „Лятна мелодия”:

Над сушата къдели жегата разпреде,
шумяха само
в пазвата ти извори дълбоки,
но там не пусна даже погледа им предан:
уби жетварите, девойко!

Към огъня на твойто тяло
препусна на конете си дружина:

- Дожънахме житата, както бяхме обещали,
а доземи с коси, тя само песен подари ни.
Сто стомни счупихме - магии черни.
Обичахме. Защо сме победени?

Да, така следва да бъде - Жената е непобедима, за да бъде продължавана преходността на земния живот.
Това е от гледната точка на Мъжа, а гледната точка на Жената е при Огняна Свиленова в мистериалното еросоидно, нестинарско и овселеняващо „Пролетно таинство” с превращения /метаморфози (за тях мълвят Овидий и народното/устното творческо наследство):

Широко през ливадите,
над коловозите вечерни -
неудържимо равноденствие.
Нощта - пробудена в огньове.
Варвари пеят.
Но песен ли е то?
Смях. Само смях.
Вихрушки на хора
и гоненица пролетна.
Хвърлям дрехата си в огъня
и съм горещата и прежната танцьорка,
подета от тревата. Елате!
Потоците се давят от води.
Ехти разпънат въздухът. Елате!
Високо във нощта
на кръстопътя на ятата
в уречения час те чакам.
Побрана съм в съня на гълъб -
намери ме!
- Гу, гуу…
Дръпнете се. Подета от тревата…

И полетяха бели,
шеметни пера.
Широко над ливадите…

А „Вечерно” е неназовано продължение на „Песенно таинство” с озвучената „гледна точка” на славея и на нощта „в загадки-знаци”, под наедряващата като живот в утроба луна („кръгла и цяла”):

Сърце, нощта в загадки-знаци
подрежда своите звезди.

Сърце, свалено е от мене всичко:
накитите, името, века.

И пак съм древната
тъгуваща Маха,
що чака любимия.

Влажен лъх от треви и от билки
през дъха и кожата -
чак до тебе, сърце.

Вдън листака бълбука
любовна славеева песен -
сякаш из тебе, сърце.

„Всяка севда
е първа и сетна” -
е напевът на славея.

А луната е кървава,
кръгла и цяла
като тебе, сърце…

Най-сетне - Мъжът „под образа” на „весел конник” - „Там…Там…”, към нейните владения („И аз се крия в сянката на ореха,// щастлива че те знам.// Там…”):

Там,
в моите владения,
където ти си весел конник
и гонени от твоя смях,
се стрелкат острокрили лястовици.
Там има лято и поле.
Пилее се смехът ти в нощите,
когато дълго, дълго слушам,
притисната до ореховата кора
край пътя.
А мътна през деня,
реката се избистря
и залюлява образа на конник
посред лунната пътека.
Там сойките отвръщат
на твоето свирукане
и набраздени са житата
от галопа ти.
Там ти си вечно чезнещ и присъстващ.
Но си белязан от една светулка,
внезапна като порив.
И аз се крия в сянката на ореха,
щастлива, че те знам.
Там…

Тази мистична среща на животворящото обичане протича все там - в знойната близост на лятото, „в топлата гръд на лятото” с категоричното пренаричане: -И ти си близък…ти си лято:

О, ти си близък като лято!
Слагам тежки коси
върху топлата гръд на лятото,
вярвам му.
А лятото -
то диша зной.
И съм на лятото.
И лятото е мое.
И съм боса и лека
без тежките дрехи,
без зимата.
И ти си близък…
ти си лято.

Неизменноста, единствеността на реално-мистичната Любов Обичане и нейното съдбовно, осенено привличане-влечение („пурпурно видение // с протегнати ръце”) се преутвърждава с Възкресното Христово „Во истина” („Старинно забравено девическо обичане”):

Обичам те.
Во истина - обичам те!
Стоя на този нескончаем бряг
и гледам бързеите.
И истина съм пясъчна.
Ей ще нагазя
и ще се разпадна.
Отвъд в залезна земя.
Безпросветно и тъмно предание.
Влече ме към тебе.
Во истина съм пясъчна и тъжна.
Но цялата съм светеща от залез.
Цяла - в онова предание поселена.
Во истина съм осенена миг един.
Купчинката мокър пясък
ще се разнесе.
И само неочаквано
във паметта на маковете ще остане
пурпурно видение
с протегнати ръце.

Во истина - обичам те…

В Огнянината философия за неизгарящия огън и Любовта Обичане, същината на тяхната единственост и цялостност е положено диалектическото единство на телесност и духовност, без което няма дълговечно устремяване към бъдното; няма пълнота в движението-живот, в заедността между Мъжа и Жената, неотделимо-неразделни един от друг.
Затова от първия ден на състоянието Жена, тя става „длъжница на огъня” („за щедрата му нежност,// както ти на мен - //за любовта ми”); „длъжница на огъня” („и искам огъня да ми дължиш”):

От първия си ден
съм длъжница на огъня
за щедрата му нежност,
както ти на мен -
за любовта ми.
Ще му разказвам приказки,
когато съм сама,
а той на теб ще ти ги разказва.
Ще бъда твоята Шехерезада,
прекършена през пламъка,
превърната в шепот,
в неритмични сенки,
в топлина.
Огънят в твоите земни огнища
ще ме вгради във своенравния си танц.
И ще умирам, щом не ти е нужен огън.
Ще заживявам,
щом го дириш с ръце,
ще изживявам свойто бързане към тях.
От първия си ден
съм длъжница на огъня
и искам огъня да ми дължиш.

Огънят е другото име на Дъха („Дъх! Ти си Дъх”), когато „тихо се вият ръцете ми в него -// призрачен танц. …И „искам съвсем да изчезна сред танца,// щом охладнее дъхът”:

Дъх!
Ти си дъх.
Ще се разпръснеш,
ще изстинеш,
ще изчезнеш.
Ще се събудя неприятно бързо,
щом от ръцете ми се дръпне
топлината на ръцете ти.
Мълчи!
Сънищата се страхуват от човешки гласове
и бягат.
Как изтрезнява в утрото земята!
Как лесно се отърсва
от царството на силуетите!
Развиделяването е завидно кратко.
Набран отдавна вик ме задушава,
ще изтече от пръстите,
от дишането,
от очите ми.
И пълна с вик,
оставам все още мълчание.
Дъх! Ти си дъх.
Тихо се вият ръцете ми в него -
призрачен танц,
неочаквано мой,
непознат
и познат.
Искам съвсем да изчезна сред танца,
щом охладнее дъхът.

Щом не охладнява дъхът-дихание на Любовта Обичане, тогава любовното имане е неизчерпаемо пълно, „сякаш всички ябълки са твои” в зрелостта на „ябълковото дърво”; „и песента на птиците е твоя”, „и знаеш, че ще дойда”:

Под ябълковото дърво във зрелостта му
ти стоиш спокоен,
сякаш всички ябълки са твои.

И песента на птиците от клоните е твоя.
Облягаш о стъблото гръб
и знаеш, че ще дойда.

Когато наистина „няма друга обич-// по-могъща”, тогава Жената, „погубена” и „осветена”, „поглъща пъклената обич на сърцето си”, а Мъжът „с безмълвие на варварин,// с жаждата на варварин” отвежда Очакваната/Дочаканата „в своя стан” и я „затваря”:

Сред палещия мрак,
погубена от теб
и осветена,
поглъщам пъклената обич на сърцето ти,
която ме забулва и стъмнява.
Наистина ли няма друга обич -
по-могъща?
Че пълноводие и сила
заливат бедните съмнения
и те от дъното едва долитат.
С безмълвие на варварин,
със жаждата на варварин
отвеждаш ме във своя стан
и ме затваряш.

Така завършва цикълът „Празник на сенките” - Любовта Обичане е съвместно действо на Мъжа и Жената: Откриване/Отваряне и Затваряне/Покоряване.
И тъкмо сега отнейде се ословесява, приижда подсещане (Огняна, ти ли ми пошепваш? И ти ли много пъти си препрочитала „Сенки”? ) - да си припомня Пейо К. Яворов, за когото преградата между Мъжа и Жената е нерушима, непреодолима:

СЕНКИ

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта… Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там - сянката на мъж и сянка на жена.

Мъчително глава се към глава навежда, -
те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би - от що се те боят?
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат…
И пак, един пред друг, един за друг стоят.

Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина…
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те - сянката на мъж и сянка на жена!

А ето и полъха на Огнянения Дъх/Дихание, на „порива властен”, съпреживян и разказан от Александър Геров („Миг”):

Сърцето ми преливаше във тебе
и моят блян, и всичката ми кръв.
И с устните си меки ти изгреба
от моите последния ми дъх.

О, силен, властен порив да изчезна,
да се превърна в облак чист и лек,
във атома, от който съм заченат,
преди да стана след това човек!

ИН (ТРОЕН ЦИКЪЛ)
II. ИДВАМ СЪЗДАТЕЛКА

В „Идвам създателка” са подредени стихотворения, с които Огняна Свиленова/Свиленова съпреживява по себе си повестта за Жената в нейната мисия-ипостас на Майка. Първият песенен възклик е:

ИДВАМ!

Пристъпвам сенките
и се размесвам с тях,
еднакво тайнствена и ничия.
Но как е тежък силуетът ми
сред техните.
Тежи от зряла, сънна плът,
готова да засвети и да екне,
да се разкъса от създаване
и да притихне млечна
пред викащото продължение.
Приземна влага
свлича по косите ми роса.
Огромна музика!
Празнува висшето несъвършенство.
Безкрайно вярно съществува всичко.
О, кратък земен пир
от сокове и обич!
И искам да празнувам,
да се разкъсвам,
да създавам!

Преди да дойдат леките слани
и някакво успокоение.

Идването, предвечното устремно желание („О, Господи!”) за преобразяване на Жената в Майката, е съпроводено от молитва в „Старинно забравено женско стихотворение”. Прочее, молитвеното измолване на Майчинството е израз на осъзната вяра - неговото осъществяване е съучастен дар на Бога:

Господи,
дай ми децата ми -
мои и на любимия.
Дай ми децата ми само
и всичко вземи.
И красотата ми вземи.
И лекото съзвучие на всички времена,
което шества в мене.
И младостта. Опиянението.
И слънчевата дарба ми вземи - най-кръвния ми данък.
О, Господи!
Отказвам тъй много!
Но дай ми децата ми.
Тях всички закони ми дават.
Не ме оставяй тъй топла и жадна.
Полугласно се моля
в голямото сънно поле
преди изгрев.
Дано да е чуто.

Господи,
дай ми децата ми -
мои и на любимия.
И коленича пред едно разпятие,
което да е земна мъка.

Само Майката носи „таен първообраз”, в който се полага, тръгва да наедрява зърното-живот („едра радост”) и „не кръв,// мляко тече през тялото ми („Пръстта”):

Нещо ходи в тъмното през мене.
Нещо в мене се надига
и ме търси.
Незнайни гласове
на стръковете под пръстта.
Пиянство на пръстта,
разрохавена, дъхава.
И аз самата съм несвоя.
Лицата крият таен първообраз.
Лъчите, стигнали до мене,
се чупят с крехък, весел звук.
И лута се в гръдта ми смях.
От пръстите ми напира ласка.
Не кръв,
мляко тече през тялото ми
Безпаметна, едра радост!
Пиянство на пръстта.

Майката-храм се изпълва от „утробно меки удари”, тя е навярно приток на Пролет („И като корените просълзена,// дочувам матовия вик на плодовете”) („Светинята”):

И разпознах една светиня.
Бавно, сякаш си припомнях.
Далечни, тъмни притоци,
прииждали от много пролети!
Това ли е,
което помни майка ми
и тези преди нея?
Усетих корените просълзени.
Пролет ли е?
Навярно ставам приток.
И като корените просълзена,
дочувам матовия вик на плодовете.
Утробно меки удари
изпълват здрачния ми храм
Някой бие сред него камбана…

Тя, съзидателка, „майчица на смъртните” е „Очакване”:

В тънка дреха от предчувствия
вървя из тишината
и чувам нежността на камъка.
Нозете ми са тежки и внимателни.
Протягам ръка за опора.
Не е добре,
когато вятърът е силен.
И тая тънка дреха от предчувствия!
Вървя внимателна и удивена,
цяла вслушване и нежност.
Някаква приспивна песен,
дошла от майка ми,
от детството
се вие в мене -
разлюляна сенчица.
Не се ли отмести полека реката?
Не се ли дръпнаха дърветата?
Нещо бавно, бавно иде.
Върху невидимите корени,
опасали земята,
и под прозрачно-галения свод
оставам тъй сама -
със чудната изпълненост,
с мекото настоятелно чукане,
дошло не от белия свят,
и чакам…

Тя - майчицата свята, дърво на живота, бдящо омиротворение, както съм я почувствал в моето пастирско детство, в едно юлско пладне:

Да пада пладнето в реката,
да скита юлската вода

и сипка в сенките да пее,
в тревите вятъра да спи.

По пътя твоето сестриче
да дойде с вейнати коси,

със хляба, с босите пети
и с думи, казани от мама.

След туй със часове спокойни
денят във тебе ще расте.

ИН (ТРОЕН ЦИКЪЛ)
III. ЛЮЛЧИНИ ПЕСНИ

Я сам, мамо, златно дървце,
Златно дървце плодовито,
Ще порастна дор до неба,
Клон ще пустна дор до земля,
Лист ще метна дробен бисер,
Цвет ще църна чисто сребро,
Род ще родя сухо злато,
Слез ще по мен Млада Бога
…..
Замъчи се Божа майка,
Ой Коледо, мой Коледо,
От Игнат до Коледа,
Родила си млада Бога.

Люлчините песни на майчинството свято, къщните люлки от тъкано платно с протегнати ръце, за да се захванат за дървени тавани; изнесени по жътва на полето - в моето стихово видение („Поле”):

Гърми прибоят огромен на лятото -
грънчарна, която изпича телата.
Подкрепа - само ей тая сянка разперена.
Издигнала сърпа, сред задух безмерен
в полето изплувва жетварка пребрадена:
столетия сякаш тя тука присяда
и моята люлка завързва на хладнина.
И нивата пее, събаря жестокото пладне.
Над нея пресипва прибоят на лятото -
грънчарна, в която ечи маранята.

Чудом чудните Огнянени люлчени песни са с рефренни звукописи („Люли, люли, люш…”) - люшкания-наричания с отгласи от коледарски/Рождественски песни за Млада Бога.
Детето „спи неуко и спокойно// и в съня си се усмихва// на живота. От люлката „сънем майката Вселена -// всеобемаща -// го поема”, него - човека „младенец и бог” :

От земята до небото
люлка се люлее.
Вътре - младенец
и бог.
Слънцето го гали.
Вятърът му пее.
Люлка се зарее
на възбог.
Бащини две педи ръст,
безезичен и невежа -
негов е светът.

Всички времена са в него -
идни и били…

„Люли, люли, люш…
Сънчо иде от дъбрава.
Носи теменужки.
Здравец носи ти за здраве.
Люли, люли, люш…”

Спи неуко и спокойно
и в съня си се усмихва
на живота.
Сънем майката Вселена -
всеобемаща -
го поема.
И от звездната прашинка
одухотворена
прави малък бог.

„Люли, люли, люш…
Спи, Владетелю ми крехък.
Мама цяла вечност слуша
твоя сън открехнат.
Цяла вечност мама още
ще се мъчи да го види:
тайно, денем, нощем.
Ще й се привиди
нещо светло, странно уж.
Тъй и ще си иде.
Люли, люли, люш…
А над стръмния ти път
бъдница-звезда ще свети.
Както в тоя божи кът,
де под дюля цветна
в люлка си люлян.
Люли, люли…”

В „Приспивна песен за момче” - все същата омиротворена небесна мелодия на вътрешна, стародавна и младозвучна гальовност („сине-гълъбо”). Леко като сън се спускат тихообразни изричания („иде отдалеко// тих и съвършен снегът”, „неръкотворен мой”), рее се възвърната пълнозначната простота на думи („здрав и ведър”, „бял и чист”, „гален малък”).
Благопожелания за полет сънем от „хълма на съня”, дето „кон ветрогрив, ветрогон// чака оседлан// младия ездач”. „Там е път и лято”, там е мирноширен „необят”, където „слънцето да приобщи крилете” („Трябва да си силен, сине.// Цял да бъдеш обич”):

Спи ми, сине-гълъбо.
Влизай леко във съня,
както иде отдалеко
тих и съвършен снегът.
Спи ми сън и здрав, и ведър.
Бял и чист да полетиш.
Слънцето да приобщи крилете ти.
Спи ми, гален малък.
Там, на хълма на съня,
кон ветрогрив, ветрогон
чака оседлан младия ездач.
Там е път и лято.
Пътник някакъв случаен -
неслучаен -
вместо меч
ти дава необята.
Ти пред необята - сам,
безбожно млад -
трябва да си силен, сине.
Цял да бъдеш обич.
То е трудно. То е много.
Спи, рожден ми,
спи отраден.
Конят ти пръхти, с копито рови.
Спи, неръкотворен мой.

Приспивен ритъм ромоли не само от рефрени (като „Люли, люли, люш…”), но и от повторения-повеления: „Спи ми…”, „Спи, рожден ми/неръкотворен мой”.
А в „Приспивна песен за момиче” ритмоформиращи средства са еднокоренни повторения/етимологически фигури, видяни от народнопесенни текстове и от Пейо К. Яворов („ден денува”, „сън сънувам”, „свят светува”). Подбрани са съответни умалителни думици („птичко”, „птиче”), умалителни образни съответствия -„Земице-майчице,// Слънчице-родино” и отправени към тях майчини просби за безопасен живот-полет и тихомирни „бели друми”, „сини небеса” („Моето момиче окрилете.//Разперете бели друми,// сини небеса - моето момиче опазете”).
Четат се образни звукописни, звукоподражателни двуполагания („бълбука и ми гука”), символични антитези: „Нощ нощува зима-веда” (със защитно-оптимистично но-пресрещане: „но последна нощ”) - „Ден денува пролет ведра”) и вярно доловени психологически детайли като кроткото повеление и кроткото запретително пожелание („Спи ми, не хитрувай”) на майчицата закрилница:

Птичко моя, слънчева ми щерко!
Твоят извор над земята бликнал.
И бълбука, и ми гука веселата му вода.
Нощ-нощува зима-веда.
Но последна нощ.
Ден денува пролет ведра.
И от днеска - ден и нощ.
Сън сънувам - все за тебе.
Ти над криви-прави друми
ситен смях пилееш.
Върли зими, върли друми -
ти се смееш. От сърце се смееш.
И сред влюбени птици влюбена поемаш…
Ой, Земице-майчице,
Слънчице-родино,
моето момиче окрилете.
Разперете бели друми, сини небеса -
моето момиче опазете.
Щерка-среброперка,
клонка крехка, голо птиче!
Спи, светът ще чака.
От кокиче чак до дюля
и от дюля до кокиче.
Мамино момиче!
Нощ нощува зима-веда.
Ден денува пролет ведра.
А в земята тлеят свети мощи.
По земята ходят песни и легенди.
Ходят хора още.
Свят светува - тебе чака.
Спи ми, не хитрувай.
Да почака.

В друга съдържателна гама са двете закючителни стихотворения от подраздела „Люлчени песни”.
В „Отсъствие” се обговаря крехкостта на творчеството-живеене сред градината живот със символа „тайното щурче” - „детето ми…, което пее вън”. „Цяла нощ го дири из градината” майчицата, „от обич и умора будна”. „Осъдена на нежност”, тя „преде от песента му// тънка нишка безутешност”:

Детето ми сега е тайното щурче,
което пее вън.
И цяла нощ го диря из градината.
Ще завали
и блудният потоп от капки
ще го отнесе.
Ще падне лист, ще го затрупа.
Градината е пълна с тъмни страхове
и с лекото невидимо присъствие.
Детето ми е мъничко щурче,
залутано в тревите.
От обич и умора будна,
осъдена на нежност,
преда от песента му
тънка нишка безутешност.
И в нея няма даже сълзи.

Екзистенциално, търсещо защита и поради това - неизречено безпокойство ли е „Отсъствие” в кръговрата на нощем/тъмнината и денем/светлината?
Ако е така, то заключителната, обобщителната „Нощна песен” за зрънцето-живот-творчество („Далеко ли е от сълза// до зрънце”?) е провиждащият отговор, препратен в часа, когато „вали гальовно сняг”, към „мъничък безсънен”: „Не бой се” (да си спомним Вапцаровото повеление „Не бойте се, деца”):

Далеко ли е от сълза
до зрънце?
Предели няма тъмнината.
Не бой се, мъничък безсънен.
До утрото е толкова,
колкото успеем да дочакаме.
Чуй,
също шумолене на крила,
вали гальовно сняг:
за зрънцето -топло покривало,
за сълзата - чистото око.
Чуй,
от звездочели набези разтърсван,
часът на тъмното пропуква.
Че вътре в него чудно свети (в самата му сърцевина)
сънят на мъртвите поети.

…В часа, когато „тъмното пропуква”, преди да заденува Животът в събуждащата се Природа, преди - „Ден денува пролет ведра” - тръгват след Надеждата лазарки с песни, хороводи, вода и наричания да се посвещават в своето моминство и бъдно майчинство („Ой, Лазаре, Лазаре,// що побърза, та дойде”).
Лазарките от моето детство в село Славеево, Ивайловградско, когато те изневиделица се показаха с вървежа си от ниското на междудворния път - на неговата стръмнина и към мене. Моето юношество ги запомни в стихове така („Лазарки”):

Дворовете се будят. Развигори
покръстват клоните със слънце.
Удавена от зимата,
пръстта се връща
в треви и птици, изгладнели за простори.
Разтварят се врати. Момичета
пристъпват,
подобни на надежда греят.
Като дъги след дъжд телата им
просветват,
а с пеещи венци водата ги отнася:
-Къде, река, къде ли ни повика
и гласовете ни ще стигнат ли далеко?…

И цялата земя след тях отива
към лятото, към лятото голямо,
където думите са споделени.

ОЩЕ ЗА ЛЮБОВТА

Любовта не е само Обичане за посаждане, раждане-отглеждане и разклоняване на Дървото на живота. Тя не е само омиротворено оцелостяване-утишиняване, но често, невъзможна за постигане, тя става неутолим пламък на страстно-пристрастен Огън-Ерос с подеми и падания, узнаване-неузнаване, с гръмосветли припознавания и ехоотекващи разпознавания. Недостъпна за изразяване: „Кой може любовта да изрази?// За нея думите са като дивеч” (Малина Томова).
Този загадъчен следнасловен епиграф избира Огняна Свиленова/Свилина за цикъла „Още за любовта”. Но преди да се зачета в него, да кажа, че съм се опитвал и аз „да опиша” Страстта-Жена в моя юношески следпреображенски „Август”:

Неутолени в яростното лято,
гасят в реката свойта страст жени.
Под капките замаяни
водата
подавя разградени светлини.

А тихо е… Навярно преди път
протраква щъркел зад брега отвъд.
И чак до петльова роса ще скита
разпаления възглас на жените.

И в Огнянината „сърмена нощ// на хиляди предания” проплаква мъката-викане, дългия, разхвърляния „вопъл по баирите” („Тъй праведно е да обичаш.// Тъй непоправимо е”):

От хоризонт до хоризонт…
Тук нямам друго име.
И мъката на самката у мене -
древна и разкошна -
раздира сърмената нощ
на хиляди предания.
Ти, който си отиваш,
очарован, бавен
и теглен все назад
като в проклятие,
разхвърляй дългия си вопъл по баирите.
Но отмини.
И отмини далече,
независимо.
За да те викам още много вечери.
И дор до края да те поменувам
в най-потайните молитви.
Но чучулигите…
Непредвидените чучулиги,
Които те подканят да се върнеш.
Тъй праведно е да обичаш!
Тъй непоправимо е!

И не отивай толкова далече,
че да не мога да те стигам
даже с песен.

Неравни, буреносни пространства на отивания и връщания, но тях няма да ги има, ако е тишина-любов и мълчание на оставането:

Ти остана.
И тишината има вече плът.
Усещам я на дланите си,
на клепачите,
в дъха си -
голяма и спокойна до сълзи.
Обичам я.
Мога да мълча безкрайно.
Дай ми я.

Отиде ли си обаче опиянената тишина-любов с нейната извънреалност и извънвремие, „става отвратително реално// пространството между очите ни”:

Миг, само миг!
Очите ни погребват тишината.
Остава плътен дух,
оголени и горди тайни,
до дъно изпити души.
Един миг безкрайно доверие!

После сто пъти се връща тишината -
празната и питащата,
неуверената.
И става отвратително реално
пространството между очите ни.

И започва драмата на идвания и неидвания, на приемания и отказвания, на откупвания, на „променливи вихрушки”:

Ти идваш пак,
пиян от сънища и страсти.
И като откуп за предишната си
трезвеност
поемаш нежността ми
и я любиш истински,
отчаяно.
Случайни са земите,
дето си преминал.
Случайни съсипните
и ехото на воя ти,
преди да ме намериш.
Загръщай ме,
обичай ме,
изгаряй!
И слушай тайните
променливи вихрушки в мене.
Потушавай ги.
Успокоявай ги навреме.
Защото теб съм чакала.
Чакала! - безмълвно и протяжно,
както земята -
бавното ни връщане.

Но в очакването за връщане се пресрещат не думи, а изплакващи се, противоположени повици в нощта „южна, моя.// Ничия”, край огъня, който запалих” и „дъхът ти лъхва - земен дъх”, тогава „проглушавам себе си: „Не идвай!”:

Тази нощ е гъста пшеница.
Тази нощ е топла кръв
и люлчина песен.
На огъня, който запалих,
млечни царевици се пекат.
Дъхът им е познат
като пътеките наоколо.
Тази нощ е южна, моя.
Ничия!
Беломорец разпалва главните.
Магьосник си ти.
Ти създаваш тая нощ край мене.
Неистински треви допяват стъпките ти.
Дърветата споделят твойта сянка.
Дъхът ти лъхва - земен лъх.
В гърдите ми се гърчи зов.
Сподавям те и проглушавам себе си:
Не идвай!

„Не идвай!” - защото „така разпрострян” в нощта и космоса, Любимият „надали съществува”. С „отколешна молитва” нелюбимата Любима, водена от „стародавни друми”, „върви, присяда// и върви” - „неведома и жива”; „завлича” я сънят, сънуван от предците и „надали съществува”, „така разпростряна”. О, плач-молитва на „неведома, жива” („И нищо, // и нищичко после не помня”):

Така разпрострян…
Надали съществуваш.
Или е само импулсът към тебе.
А меките мъгли те съхраняват.
Напяват кротки хлопки
една отколешна молитва в мене.
Знам: стародавни друми
водят към полето.
Широко е в полето…
И плаках, и се смях.
Вървях, присядах
и вървях.
Бях жива и неведома.
И помнех всичко.
И ме завличаше съня на баба,
която старците във мен познаваха
в града на детството ми -
града на бабиното детство.
Какъв огромен сън!
Надали съществувам.
Или е само импулсът към тебе.
Така разпростряна…
И плаках, и пях, и се молих -
неведома, жива.
И нищо,
и нищичко после не помня.

И после, след непомненото - ето я „при своя елен” (символ или реалност на вътрешен пейзаж) - „при тръпния елен// със бледите ръце на обичта”, „забравена и нежна” - сугестира/внушава ни Огняна Свиленова/Свилина:

При своя елен
със здрача на косите си.
При тръпния елен
със бледите ръце на обичта.
Забравена и нежна.
До ромон на река
и пред гора открехната.
Сред гмуркащата изповед на
славея.
Под небосклона привечер,
рубинено тъжен след слънцето.
Топловодна и млъкнала.
При своя елен.

И тази повест-мистерия за нелюбов, разграждаща вътрешния микрокосмос, се раздипля в бранното поле на надлъгването-превращение („някой друг се преструва на тебе”), на припознаването („защото ти не си” „и аз не съм”) и затова „не присягам към онази, която беше жива”:

Ти не си.
Някой друг се преструва на тебе,
дано ме излъже.
Живяхме някога на този свят,
бяхме хубави и истински.
Сега си някъде отвъд в непостижимото далече,
където винаги е залез.
Ще ме докоснеш и ще се разпаднеш,
защото ти не си.
Залезни камбани донасят някъде
отвъд непостижимото далече.
Живяхме някога на този свят…
Навярно е безкрайно тихо.
И аз не съм.
И не присягам към онази,
която беше жива.

И все пак, и все пак: „Ела”. „Непременно, „още тази вечер.// И ми носи едно цвете” - жестов знак, не за припознаване, а за разпознаване на този, който е Повиканият:

Няма пръст в тази работа дяволът.
Изпях песента си сама
и излизам навън
да полея цветята.
А ти, който не можеш да чакаш
до второ пришествие,
ела. Непременно ела.
Още тази вечер.
И ми носи едно цвете.

Непреклонен е устремът да познаеш/разпознаеш и себе си като „по-малката сестра” на Природата, дошла „в голямата пауза//между рождение и смърт” - за „да ги свърже// във изкусен възел”. Закрилница на „побратимите Прометееви” („О, хубави целебни грехове със вас…”). С „магията и таинството” тя ги „дочаква// с децата им на коленете си” - „Тогава съм мадоната”, за да извика от стиховия край и да изплаче същината на отреденото („Обичайте ме,// колкото е отредено за мъжа. У мене само любовта е”):

Стоя -
милоока и пакостна -
в голямата пауза
между рождение и смърт.
Дошла съм да ги свържа
във изкусен възел.
Да не личат началото и краят.
И ето съпричастна
съм във дневните и нощните дела.
Зная да варя
корени на изцелението
и корени на мъката за вас -
побратимите Прометееви.
Закрилям сънищата и телата ви с участие.
А сянката ми ви сподиря
и ви причаква със усойна севда
по пътища и хижи.
За вас се моля всеки път жертвоготовно
пред тъй всесилната сестра - Природата.
И си оставам истинния дух,
във който се завръщате
след всяко помрачение.
Макар самата да съм
смисълът на помрачението.
О, хубави целебни грехове със вас…
Защото силата е ваша,
но мои са магията и тайнството.
Търпението ми е дълго и разлято.
И ви дочаквам
с децата ви на коленете си..
Тогава съм мадоната.
И вие - по призвание неверници,
рожби на плътта -
за първи път сте пълни с божието.
А пратена съм да ги свържа
във изящен възел.
Обичайте ме,
колкото е отредено за мъжа.
У мене само любовта е.

Но пак отнейде и отвътре идат, „и се бият кремъчни искри”, кълбят се „променливи вихрушки” („Не ме обичай” - „И ме узнай.// И ме обичай”):

Измамна като вятъра.
Не ме обичай.
Някой ден
ще те отхвърля на брега на мъката
и даже няма да ме мразиш.
У мен се бият кремъчни искри.
Едничка само ще е твоя,
ако не можеш да си кремъка.
Но заведи ме сред полето!
И ме смути.
И ме узнай.
И ме обичай!

Ала „като камък са тежки// на моята обич нозете”, затова „Не мога.// Ти си иди”:

Ти си иди.
Като камък са тежки
на моята обич нозете.
Не мога.
Ти си иди.
Сол във морето е нейният зов,
а морето е цяло солено
и глътките раждат пак жажда.
Едно обтегнато небе
задържа своя вик.
Не викам.
Ти си иде.
Земята ропотно
отеква стъпките ти.
И е тясно, тясно!
Боя се, че няма къде да отидеш.
Птиците напущат старото дърво,
изплашени от нещо.
Вървя сред бягащите птици
и не бягам.
Кой казва,
че птиците нищо не губят?
Ти си иди.
А утре е ден.
Ще тръгна под слънцето
и ще нося у себе си хора,
други хора и други тревоги.
Утре.
Не искам сега.
Сега не мога.

… Реди се „тая алчна приказка,// свята приказка” - приумица игра или екзистенциална следогреховена обърканост/разбърканост на паднала приземи човекодуша преди пак тя да погледне нагоре и да потръгне „към тебе - Слънцето//, което храни мойта приказка”:

Тая алчна приказка,
свята приказка,
която горделиво пазя
единствено за себе си…

Горя душата ми -
безумна клада,
усмихната в нощта
тъй разточително и страшно.
И в бурята откъснати летяха
едри пламъци.
Гореше алената топла младост
и тъй ми бе добре.
И тъй ми е добре.

Но мръкне ли,
заскърцат слепите чинари
и се търсят многоръки -
о, тая алчна приказка,
свята приказка -
възкръсва.
Разпуква в мен закоравели дънери.
И крехки вейчици от тях потръгват
към тебе, все към тебе - Слънцето,
което храни мойта приказка.

Тя, „по-малката сестра” на Природата е „река насън”, „дълбоката// и тихата”, и „ще се лее” - „докато ме помниш”:

Река насън.
И докато ме помниш, ще се лея.
Не съм дори добра,
а само паметна.
Закриляй ме от суета.
И вярвай ми.
Защото съм дълбоката
и тихата река.

И ето - „одата на радостта” - тя, Любимата, „чиста и разсъмнала” - „обетовано присъствие” в ръцете на Истинския („Наистина си ти!”):

Пак ти се радвам
Пак съм обитавано присъствие
край тебе.
И ужасяващите дълги мигове,
в които все те нямаше,
се стичат от косите ми
в ръцете ти.
Оставам чиста и разсъмнала.
От мен извира музика.
Залива те, прегръща те,
открива челото ти.
Ти си истински.
Ти чак сега си истински.
И стаята звъни от тебе,
смее се.
Ръцете ми са крехки и учудени
в ръцете ти.
Ръцете ми не питат никога
за дългите ужасни мигове.
Цялата съм крехка
и учудена в ръцете ти.
И ти…Наистина си ти.

„Наистина си ти” - видение или мигновение, защото пак налитат „вихрушки”- „изтръгвания” („Грапавини”):

Изтръгнах те.
От корен те изтръгнах.
До всяка жилка и от всеки миг.
Ти пак порасна.
Обхвана всяка тръпка,
порив, мисъл,
както троскот - камънацте.
И почвам отначало.
Ръцете ми бръждят.
Очите ми потънаха,
избягващи очите ти.
Непроследените ти стъпки
бележат във косите ми
наченки на пътечки бели.
Започвам пак.
Ще те изтръгна ли?
Упорството ми среща
твоя приглушен отпор.
Няма пламване и няма пепелище.
Земята и небето
сплитат жадни пръсти в мене
и те са твойте коренища.

Жена-обхваната душа, залята от овластяваща „двуръка нежност”. Изтръпнала от тази власт („Потърсих своята над тебе.// Има ли я?”). Захвърлено е питането в лицето-власт, в тоя „свят на парадоксите”. Упорство на жена-поборница, изтръгнала свободата си и с нея - себе си („Вървя,// изтръгнала от тебе свободата си,// а ме няма, в самата мен ме няма// като разкъсаната топлина”):

Предчувствана и дръзка,
двуръката ти нежност ме заля.
Изтръпнах от властта ти.
Потърсих своята над тебе.
Има ли я?
Захвърлям във лицето ти
смеха си и протеста си,
извръщам се
и си отивам
като разкъсаната топлина.
Вървя,
изтръгнала от тебе свободата си,
а ме няма
като разкъсаната топлина.
Ехото на стъпките ми
тича по обратен път -
при тебе,
с тебе,
в тебе.
Аз не мога.
Нещо стене в мене от обида.
Не можех да бъда
парче топлина във ръцете ти
и никога повече.
В миг, слепешком докоснала
света на парадоксите,
извиках!
Припомних си една беднячка,
запалила колибата си,
за да вярва,
че е нейна,
че може да я изгори.
Немирни ветрища,
подвели пламъка,
налитаха отвсякъде.
Беднячката изглеждаше богата.
Не тичаше и не спасяваше.
На раменете ? тежеше свобода.
И босоногата ? гордост я подведе.

…И все пак, и все пак „хубава като тръстиков сок”, „тази любов забравена// е моята,// твоята”… „Но да отминем по реда си,// както житото върви към хляба”:

Хубава като тръстиков сок
със тръпчиво и сладко,
тази любов забравена
е моята, твоята.
Натежала от времето
слънчогледова пита
превита.
Ето краят.
Това, за което ме питаше,
вече няма значение.
Което очаквах,
няма значение.
Колко меко текат през полето житата.
Колко звънко се леят реките.
Чучулигина песен,
опъната, тънка -
всеки миг ще се скъса нещо
в пълното птиче сърце.
Поривисто и гъсто ухае земята
под слънцето.
Скръстени пътища дълго белеят
по своите двойни посоки.

Но да отминем по реда си,
както житото върви към хляба.
Тази любов,
просветлена и крайна,
беше нашата.

Подир „тази любов”, преди да бъде завършен и преди да те затвори обръчът на самотата - да попиташ в „Песен”:

Ще бъдем ли още
толкова нежни, любими -
до просълзяване сънем?
Ще бъдем ли толкова истински
да минем без думи излишни?
Еднотипното бреме на дългите
делници
със години, години
уморява, любими, нали?
А жужат във ушите ни детски
гласчета.
Как се люлеем-пилеем по тях…
Толкова дълго вървене:
Миг звънки пространства под
слънцето,
миг снежни рояци и бяла тъга.
Бързане - и усилено, и дъхаво.
Глътка въздух -
кратката тръпка живот.
Полусън, полуистина.
Световъртежното звездно небе
над главите ни вечер.
Сомнамбулно живеене -
от часа до часа -
разпиляно и смесено.
И усилия, и усилия…
А дали ще се върнем при себе си
толкова нежни, любими,
толкова истински…

Ето след толкова намиране/изнамиране, „завършена е самотата ни”, при себе си, „сами във своята взаимност” - отговорът/неотговор на „дали ще се върнем при себе си”. Освободеност до „други времена” (о, необятност!), „когато крехка// и безукорна от младост”, „простра ръце към тебе// в безпаметно стремление”:

Завършена,
завършена е самотата ни.
И по-добре да ме забравиш най-внезапно.
Така сами
във своята взаимност…
Пътуват звуците,
а мнимото спокойствие
е прах
и необятност.
Тишина всеобемаща.
Тъй уречен се вие прахът,
че напомня безредие.
Ах, уморени сме.
Освободен бъди
до други времена, когато крехка
и безукорна от младост
изплувам
и простра ръце към тебе
в безпаметно стремление.

Ах, Огняна, Свилина посестрима, ти ли си тази бреза, видях я забравена на хълма, сестра на свободата. И на въздуха. Запомних я! Изписах я в моята „Балада”:

За кацналата птица ти си мелодия най-нежна,
за моите очи - възхита, несвършваща надежда!
Бреза, бреза, невеста си, забравена на хълма.
Защо звъниш с листа - в тях наесен огън стъпва,
Ала женихът не пристига. Но все трептиш нагоре
и тежки снегове те стигат със сватбената рокля:
- Кога ще литнеш, удивила с вярност синевата,
в гърдите ни дъхът ще спира, сестро на свободата!