СЪЗВЕЗДИЕТО
През 1970 година бях войник в Асеновград. Поделението се намираше в края на града, откъдето започваха житни масиви, а в противоположната част на града, като вкаменена вълна бе надвиснал зеленият масив на Родопите. По време на първия ми въоръжен наряд имах преживяване, което искам да споделя.
Беше в малките нощни часове. Вървях по полосата между два реда бодлива тел и една оглушителна дрямка натискаше клепачите ми. Съзнанието ми спеше, но краката продължаваха механичното си движение, докато силен звън, подобен от църковна камбана не отекна в главата ми.
Навлизайки по-дълбоко в съня бях залитнал и цевта на автомата, стърчащ над рамото ми, бе ударил каската. За да се преборя с дрямката реших да изследвам нощното небе.
Погледът ми се рееше по Млечния път, двете мечки, ярката Венера, когато видях странно съзвездие ниско на юг, с такава концентрация на звезди, че ми се стори почти неправдоподобно.
На утрото се оказа, че съм видял светлините на село Яворово. Естествено тогава не знаех, че това е родното село на Николай Хайтов. Единствено което бях чул за този писател, бе че пловдивското издателство е пуснало новата му книга “Диви разкази”.
Минаха години. Името на Н. Хайтов вече бе достатъчно популярно, най-доброто от творчеството му бе екранизирано. Аз бях направил първите си публикации в литературния печат, мисля, че по това време излезе и първата ми стихосбирка.
Един ден мой познат редактор от списание „Пламък”, Николай Стоянов, ми се обади по телефона с молба да присъствам в Младежкия дом в Сопот, където той щял да представи Николай Хайтов.
Аз наистина отидох, но с около два часа закъснение. Срещата току-що бе приключила и аз срещнах двамата Николаевци на изхода. Хайтов имаше много уморен вид, погледът му се рееше неопределено.
Тези срещи в малките градчета наистина бяха много изтощителни, най-малкото заради предварително раздадените от организаторите въпроси от типа: “Какво ви подтикна да станете писател?” или “Какви са бъдещите ви творчески планове?”
Като ме видя Николай се обърна към госта:
- Адаш, да те запозная с един местен поет…
Следващия момент стана нещо много странно. Умората от Хайтов изчезна, разсеяният му поглед се концентрира и той подаде ръката си с цялото внимание, с което човек може да извърши този жест. Сякаш пред него не стоеше никому неизвестен провинциален поет, а най-малкото културният аташе на Франция.
По-късно, когато прехвърлях през ума си тази случка, стигнах до извода, че ключовата дума за това внезапно преобразяване на бележития писател бе “поет”. Николай Хайтов изпитваше огромна почит към литературата, а към творците - подчертано уважение.
