Андрей Ливен

превод: Иван Антонов

През 1921 година седяхме с П. В. Струве и други евразийци в ресторант в София.
Струве предложи да назовем петте най-големи руски поети, така да се каже червената нишка на Руската поезия:
1. Неизвестният автор на „Слово за Игоревия полк”.
2. Пушкин.
3. Лермонтов.
4. Тютчев.
5. Блок.
———————————————–

Но как можаха да забравят Фет?…

Видях под арките дискретна светлина
сред полусенките и мрака…
Дочух аз звън и шепот на годините в съня,
и смях, и вик, и песен, от която плаках…
Над книгата си на живота аз стоях,
на гробницата пуста тих полегнал.
Но някой бавно каза ми наистина или през смях:
„Чети!” - и аз отворих страницата й поредна.

І

О, Бояне, соловию
старого времени…
„Слово о Полку Игореве”

Под гордия размах соколов
в небето десет лебеда кръжат,
изпълва с трелите на славея наоколо
предсказател белокос и свят.
Под хълма със затрупаните рани
лежи печален войн в зелената трева…
„И струны звонкие Бояна” -
говорят все със древните слова.

Разтапя се снегът във ромон
на ручей в далечната мъгла,
когато над печенегите в степта
Варяг прелита с коня.
Коило пее там за участта горчива,
за огъня със димно зарево,
за градовете запустели, мълчаливи
и за сълзите на жените, за неволно зло.

Страна, тъй немощна и сляпа,
ръката чужда заличава твоя лик!
В твоите поля, прогонвайки тъгата,
с мелодия от гайда дяволът празнува своя миг.
Плуват векове поред, във тебе сънни:
и облаци, и далнина, печал и сън,
Надеждата в далечни бели църкви не прозвънва
през сълзите на ранни пролети навън.

Простор и облаци, дим и взор далечен,
и мълчалива степ, сънят е вековечен…
И се не чуват древните слова.
Коило пее, ветровете веят
между могили и поля,
а високо във небето се чернее
на жеравите нишката едва…

Бразди земята росна
лемежът с металния си звън,
във времето забравените кости,
полегнали във вековечен сън.
Шуми тревата лековерно
за страшни битки, древен прах,
а в съня си за години черни
Алконост скърби до всеки храст.

Страна, тъй немощна и сляпа,
ръката чужда заличава твоя лик!…
Тежат от край до край в полята
набезите на ордите с дивашки вик.
От мъртвите тела кипят водите,
а княжеският стяг - покрит с трева…

Боботят гусли… плачът години скита
и чезне той във вечната небесна синева…

Над книга златна, древна,
от книгата на вехти векове
изтичат си годините поредни
във шепот на листа и ветрове…

А във праха по вековете, легнал
аз сънувам древната страна:
дими кадилницата в непрогледа
и плува белокоса старина…
Брокатен век с коси от злато -
и страшен, беловлас, суров,
с походка строга, на величие богата -
престолна чаша с божи благослов.

Под свода вее чуден вятър…
Изповедни свещи вият дим…
Сънят извечен в тъмнината
в могилите старинни бди.

Предсказва с ветровете гений…
Във вихъра от тъмнина
доплуват сенките до мене
на забравени отдавна поколения
като тревожна чакана вълна.

От тях изправя се отново величава
руска сила с блясък неочакван, жив.
Шумят ония знамена на бойна слава,
Москва блести и над кървавия път
животът нов кръжи.

А запленен в играта вечна,
аз страницата нова да отворя съм готов.
И ето, че пред мен през дим далечен,
пристига пролетното зарево
на Русия „Первая любовь”…

ІІ
ПУШКИН

Воображать я вечно буду
Вас, тени прибережных и в
Вас, мир и сон Тригорских нив.
А. С. Пушкин

Когато смачкан на живота под товара,
аз тихичко се връщам у дома,
с приятели от полка книжен разговарям,
приветстван топло от кръга.
И плътно щорите затворил,
притихва в мен житейският приятен шум,
за „Дней минувших” , щом говорим,
вълнува се сърцето, мами моя ум.
Шептят листа, проблясват строфи:
и очарован аз вървя
по брега далечен на Сороти
към пейката във парка запустял.
Припомня трепетно у мен сърцето
пак приказката ми щастлива отпреди
и трогнат, аз забравям страховете,
годините жестоки със ръждивите следи.

Шептят листа и страници от календари,
вървят, изплували пред мене от съня,
лица, години минали повтарят
оная лека, светла пелена.
Там във изгнанния ми ден печален
ти „ветру в дар на темну ель”,
с ръката своя си певец опален,
„повесил звонкую свирель”.
И от тогава с диханието чудно,
напоена, глухата далечина
бленува тихо, непробудно
замлъкналата твоя песен тя.
И аз от сънищата очарован
с устните си жадни пих
там, дето стих и вечно слово
във тайнствения извор все кипи.

Там в час необичаен
блесналата млада красота
отминала любов случайно
докосна с лирата си тя.
И в струните й клетвено полегнаха,
потрепвайки под нежната ръка:
любов, печал и тиха нега,
залели слънчевата долина
като широка дишаща река:
„Я помню чудное мгновенье
Передо мной явилась ты
Как мимолетноое виденье,
Как гений чистой красоты.”
Шептят листа, проблясват строфи…
Аз в поетическо опиянение стоя,
засрамен и самотен
или пък крехък и чупливо непорочен
на спомена в далечните поля.
Ала дали е здрав сънят ми като кремък,
на нежната мимоза ли прилича в мен
или е непорочен и чупливо крехък
във века на есенните рози - кратък като ден.
Внезапно на вратата ми досадно той почука,
отнасяйки елегията в мен…
И аз във лапите отново на живота скучен,
сърцето си отдавам победен.

ІІІ
ЛЕРМОНТОВ

Разсича небосклона тъмен
блестящо ярък метеор…
Рисунъка дантелно-тъжен
разстила той към планините стръмни,
преброждани от недостъпен само взор
в миражите вълшебни и въздушно-сънни.

Над светлата мъгла на гордия Кавказ,
над бели полоси от снегове
изплува източната приказка при нас
с напевите от нежни стихове.
Долетял печален ангел
докосва струните на живите с криле.
От рая сякаш песента изпаднала,
притихвайки във далечина прозрачна
ни очарова с леките ефирни стихове.
А вълните тънки на ефира,
блестейки в сини небеса,
на границата на света съня намират
като игра на злото с вечността.
Но заслонил наоколо света,
печален образ, образ странен,
такъв един желан, коварен,
нещастен, пагубен и зъл,
прекрасен на унинието в прелестта
и неразкаян в гордостта,
и тъмен в радостта дошъл,
за щастие и ласки жаден,
на съня на приказката източна отдаден,
дойде въздушно-нежен, съвършен,
опасно-странен, чуден демон,
«над коим Врубель изнемог»,
от когото очарован,
с приказката източна пленен,
години неопомнен е светът жесток.

ІV
ТЮТЧЕВ

Със меч звънтящ, херувим,
пророчества заключени разбиваш…
и тътенът се чува, и се вие дим,
а ти сред неизвестното стоиш неугасим,
печален и непоклатим,
и тайната ти пазят сови сиви.
Кой даде ти, ваятел мъдър,
словата на пророк, и чакания стих?
И както ангел пеещ, златокъдрав
на кръстопътя взора ти блести,
с крила докоснал в полет
у теб трептящата душа…
И ти разбираш как замират: и сърце, и воля,
и тъмен вик сред нощна тишина,
и вятърния вой, и звуците високо горе.
Във яркозлатна плащеница ти
видя лика неръкотворен
в света ни скрито да блести.
С пророчеството ясно на сърцето
ти песента на изтока разбра,
където пени се и ромоли, където
кипи във извор чистата вода.
Над бездните надвесен
видя ти сянката на вечността
и хаоса, където е провесена
на всичките години древността.
О, на подземното бучене в тайните
проникна с мъдрия гледец,
единствен ти, необичаен
и неразгадан до днес певец!

V
ФЕТ

Над градината провисва
лунен дим, чернеят сенки по алеята…
А от небето бледен херувим
над призрачното щастие немее.

И облак над оврага спи,
липи тъмнеят в небесата бели…
А сърпът лунен във прозореца мълчи
с лъчи ненужни и осиротели.

С перде прозорецът е скрит
на дърветата сред утринните очертания…
Ах, тъй отдавна там горчи
самотната надежда и страдание!

И облак над оврага спи,
липи тъмнеят в небесата бели…
О, всичко в този ранен час мълчи,
дори и сънищата са осиротели!

А после слънце, сенки, среща във леса…
Глухарчета, поляна…
Ах, този ден незабравим от чудеса,
от слънцето сърцето бе пияно.

Ръка протегнах аз и ти
понесе се във песенно веселие,
подобно приказка от нежност и мечти -
прозрачно слънчево видение.

И облак весел над съня сребрист
издига се подобно наметало бяло…
Край тебе сетерът ти напорист
подтичва, сякаш оглупял е…

Смеехме се ний и сенките до нас,
глухарчета-снежинки се въртяха над поляната…
Ах, ден незабравим от чудеса,
от слънцето сърцето бе пияно!

Премина по небето залез като кръв
и станаха тъй алени стъклата…
И легна във сърцето скръб,
такава нежна скръб над тишината…

А над алеята сред повика червен
проблесна образ белоснежен…
Нима отново виждам в този ден
аз тебе, мой бледен сън, метежен?…

Зад прозореца - мечти и щастие -
в градината сред златото на есента…
И с обаяние там нежно властват
върбите с клони като тъмен водопад…
а с ромон тих фонтанът
шумящия покой плете…
Ах, моето сърце отново е пияно
от есенната нощ и теб!

Над градината проблясва лунен дим,
чернеят сенки по алеята…
А от небето бледен херувим
над приказното щастие немее…

VІ
БЛОК

Дойде, превърна се във буря снежна,
затрупа сънищата надалече ти,
с целувка ни затвори във кръга си безнадежден,
прониза със стрела бездушна нашите гърди…

Целуна ти: и смях и речи,
сърцето вледени с червения му зов…
И на смъртта най-страшната предтеча
си ти - Непостижимата любов.

Оставяш по земята кървави следи…
Какво ни готвят дните нови?
Забравен е сънят и стара песен не звучи…
Печал и сълзи, и страдания отново…

От непробудните ни сънища ръжда
разяжда пак износените струни на Баяна.
Самотна, сякаш от въздишка на следа
под облака е струната в сълзи обляна.

Отиват си годините, във вечния покой
скръбта потъва… и въздишката, тъгата…
И птица Хамаюн с пророческо око
ни греда от простора, с вечност необятен.

Ти странна си и близка както горест
и както рана, както обичта,
като камшика от площада на позора
и както на палача по секирата кръвта.