Иван Есенски

Чаках - и имам чувството, че съм чакал поне половин вечност - тази поема. Не помня колко пъти ми беше разказвана. И в колко варианти. И с колко тишина между думите - тишината на отдалечаването. Виждах я като мярнал се в затихването на залеза силует, като събудени в селската камбана звуци, като скрито в диплите на дните страдание… Сега тя е в центъра на тази книга - всъщност е неин център и когато навлезете в ливадите ? няма да съзрете нито гръмогласието, нито станиолената претенциозност, които лъщят и шумолят в публичните покази на толкова днешни стихотворци. Но има и друго - лироепосът не се радва на авторско внимание и не защото е „остарял” или безинтересен, тъкмо обратното, просто този жанр е по-скоро въпрос на възможности, които са по силите на малцина майстори.
„Неделя” е поема - молитва. Тя е колкото текст, толкова и кислород, който опложда смисъла и - издишан - ферментира в песен по пътя между сърцето и сълзата. И не се разтваря във въздуха, а продължава да звучи всеопрощаващо и скръбно, да реабилитира анонимността на отминалите години, да говори от името на вкаменената в солните мини на паметта болка. И да изпълва паузите с тихия възпев на простите неща, които крепят живеенето и ни помагат да понасяме превратностите на земния си път.
В „Неделя” Димитър Милов разказва себе си, ала това е разказ за нас и нашето съществуване: непризнанието и компромисите ни, изтърпяното невнимание и студената самота на съмненията, загубата и възмездието. Поетът е открил верния тон - почти недоловим бемол между елегията и баладата: съкровен и топъл, изповеден, но и непримирим. Това е неговата младост, неговото оскърбено от ветровете на вчерашното минало детство; това е пътят на един баща, извървян многократно от сина му в търсене на мъчителни отговори и поводи за прошка. Това е задъханият пулс на песента, тръгнала по стръмнините на епохата не да сее метафори, а да изговори с човешки глас изпитанията, които съдбата е отредила на добрите хора в недобри времена. Не символичният мрак, а дългият български здрач, не тръбачите и знаменосците на хипотетичното светло бъдеще, а надеждата и нейната сестра - вярата са героите на тази създадена с толкова любов молитва. И те са, които на седмия ден преди петлите ще призоват разсъмването. И то ще се случи.

* * *
Не е нужно да се убеждаваме, че свободата на словото не донесе повече и по-ярка поезия на България (и повече свобода не донесе, но това е друга тема), макар че дребната шарка на стихоплетството взе епидемични размери. Видно е и че с изчезването на книгата от духовното меню на днешния българин все по-рядко се среща и изчезващият вид на истинските поети. За жалост, защото в смутното време, когато собствената ни държава покровителства погубването на родния език и изопачаването на националната ни история, а институциите, чиито дълг е да ги опазват и развиват, са потънали в щатна летаргия, поезията е последното убежище на езика. Нейното Високо Слово, дори изписано върху водата, по думите на Кийтс, надживява безвремието и пренася автентичната отливка на днешното до утрешния народ. И само то е в състояние да утеши невъзвратимото и - колкото и тъжно да е това - да причести изтичащия сок на живота от него.

Светъл и поривист поет е Димитър Милов. Поетичният му свят е далеч от разхваляваните литературни билбордове; той диша и разговаря свободно и естествено, звуците и ароматите му бликат от чернозема на плодородната словесна тъкан. Той не познава подражанията - в него няма място нито за синтетичния патос на псевдопатриотичното бъбрене, нито за прехласването по евтините ефекти на злободневното новинарство.
Светла и нежна книга е „Преди петлите” - пулсиращо махало, което помирява отлитащите секунди с тия, които идват. Можем да я разчетем и като нравствено-естетическа биография на междата, разпиляла живота ни между два века, но това занимание ще е натоварено и с други, странични значения. Вникването в чистата поезия е изкуство на съпреживяването и в неговите озарения интуитивно търсим посланията, оправдаващи присъствието ни във вселената. Но поетът знае, че Словото не е машина на времето - то е изначална единосъщност и времето е само едно от неговите условия, възникнало в мига на изричането: „…бе Слово”. Затова винаги ме е впечатлявала лекотата, с която Димитър Милов прекосява неговите четири измерения. Нямам разбира се предвид някакво механично кръстосване между миналото и бъдещето, а съвкупността от личните човешки времена, всяко от които има свой език, свои посоки и своя менделеева таблица на чувствата. И знам, че нито опитът, нито надменните повторения на познанието могат да ни научат как да говорим просто за простите неща.
„Преди петлите” говори именно по такъв начин - просто, със заразителна жизнерадост, искрено и добро. Но колкото добра и светлоносна е тази поезия, толкова е неотстъпчива и императивна, когато застава в защита на чудото на съществуването, когато рисува срещите с делника - нерядко драматични и съкрушителни…
Бил съм свидетел на такива срещи. И на онази с последния наш светец дядо Добри в един юнски ден на излизане от църквата „Свети Седмочисленици”: видях как се гледаха двамата, как разговаряха, как се разбираха от половин дума… после се появи чудесното стихотворение със същото заглавие… Но тия реалии са само глината на поезията, нейният дух е другаде - във вдъхновението, в единогласието на ангела и музата, ако щете и в онова, което Лорка определя като дуенде. В посвещението, в благородството на духа, в страшната и прекрасна мисия да си глас на мълчаливите, на случващото се, на вечно изплъзващия се миг.
Димитър Милов както малцина е посветен на поезията. Тя не може да се обясни, нито да се разкаже - опитайте се да разкажете въздуха, пространството или музиката! Поетът също не може да се разкаже - той е извън биографиите, анкетите и местожителствата.
Преди време бях писал, че Димитър Милов е направен от толкова ефирна материя, че ако се взреш внимателно, ще видиш как радиовълните преминават през него. Тогава ми звучеше малко приповдигнато. Все повече се убеждавам, че именно от такава субстанция е изграден истинският поет.

* * *
За мерената реч е писано много, в университетите се изучава историята и теорията на стихосложението, поезията е неотменна част от нашето обучение и възпитание… Сравнително малко - да не кажа обидно малко - се говори за създателя на мерената реч. Поетът става център на внимание само ако се стовари някоя драма върху него или го въвлекат в публичен скандал. Да бъде показан в обикновената му същност, с човешките му потребности и грешки е неудобно, едва ли не неприлично. Имам предвид не вманиачените, а родения Поет. Поетът е извънредно произшествие във всяко общество и във всички времена - той е извън серийната матрица, той - както казва Веселин Ханчев, е като пчелата - създава мед от пръст и светлина. Не ни е дадено да разберем що за ферментация, изобщо що за единство на поредица от вълшебни превъплъщения представлява това тайнство, но и като процес, и като резултат то толкова прилича на Сътворението. Затова поетът е синоним на творец, а сътвореното от него е първото мерило за духовността на една нация.
Тази книга заявява восъчната зрелост на поета. Събирателно място на извървения път, на уталожените и кипящи още страсти, на цялото онова „Съм!”, което за нас винаги ще звучи като „Сме!”, в шепите на нейните страници прозира бистрата вода на Високото Слово. И всяко стихотворение тук е капка - дълго чакана, събирана и съхранявана грижливо и с обич. Тук разбира се са и пътеките към родното село Тополница, и сенокосните дни, и емблематичното „Варим със майка ми ракия”, и толкова прекрасни откровения още… Те се четат с очите на сърцето, за да се убедим за пореден път, че истинският поет е дарбата да усетиш случването на живота - електричеството на мига, в който той се ражда и умира, влюбва се и се разделя, лети и пада пронизан от съдбата. И долу, от пламъците в пропастта се възражда огнената птица, срещу чиито криле смъртта е безсилна.
Димитър Милов го е възвестил:

Поетът, тази жива рана -
сълза в окото на смъртта.

Просто. Категорично. Великолепно. На зазоряване. Преди петлите.